Да вярваш в невъзможното, в онази незабележима за останалите промяна, но крещящо видима за теб. Да вярваш, че соленото море няма да ти залюти на очите. Да вярваш, че ако скочиш от високо, вместо набити пети, ще получиш усмихната надежда. Надежда за светлина и затихващ ритъм на едно препускащо сърце.
Аз вярвах. С всяко вдишване, затоплено в твоето рамо. С всяко усукване на крака ти около моя. Вярвах, че ще успея да затопля и твоето сърце. Да се усуча около ума ти, да изкореня бурените, да ги запаля и да прогоня страховете ти. Тръгнах по пътеката сама, загледана в хоризонта. Не усещах стъпките ти, нито дъха ти, но вярвах, че си някъде там, зад мен, къпещ очите си в същия хоризонт.
А когато се обърнах, вярата ми изчезна. Не беше там. Ти дори никога не беше тръгвал. Въображението ми те беше създал такъв – топъл, гостоприемен и сгушил коси в моите ръце. Закрепих уморените си кости, насилих тялото си да се движи напред. Към хоризонта, който ти така и не погледна.
Дали все още вярвам? Да. Вярвам, че умората ще избледнее. Вярвам, че сърцето ми ще започне да ме слуша и да препуска щастливо през поляна от хоризонти. Бурените оставих при теб. Не искам твоя товар. Достатъчно ми беше, че ме остави да повярвам в несъществуващ огън. Вярвам в топлината на две ръце, в две непокорни, но усмихнати очи. Вярвам в гостоприемството на едно сърце, което ще ме приюти и няма да търся нови пътеки и хоризонти, защото най-накрая ще си бъда у дома.
Благолика 