Усещаш ли бурята, когато наближава? Мирисът, който се просмуква в ноздрите. Яростното движение на вятъра. Студеният допир. Кара те да настръхваш. Времето те предупреждава. Идвам и не съм само, нося със себе си листа, хлад и поражения.
Така те усетих и теб. Поредната буря. Поредното бедствие, след което ще бъде отново пусто, с разхвърляни боклуци и аромат на дъжд във въздуха. Дълго те чаках. Усещах присъствието ти преди да чуя името ти. Ако някога съм мечтаела за любовта, винаги съм си представяла твоя образ – очите ти, усмивката, начинът, по който се движиш, нещата, които казваш…Всяка своя мечта олицетворявах с желанието за среща с теб. Точно с теб! Приятно ми е „мой идеал“, как си? Как е животът? Спиш ли, храниш ли се, усмихваш ли се? Как минават дните ти? Чакал ли си ме и ти?
Може да си поредната буря, но след теб ми е по-пусто от всякога. След всяка буря изгрява слънце. И някъде дълбоко в мен знам, че слънце е имало и ще има преди, по време и след теб. Но ти ми разруши мечтата. Сега знам, че те има, но всъщност те нямам повече от преди. Открадна ми илюзията, че някой ден ще те срещна. Умря надеждата за нашето „ние“. Питам се колко бури може да преживее човек – една, две, безкрай. И всъщност какъв е смисълът в бурите – усмиряват ускореният пулс на минувачите, приютяват бездомните, измиват нечистите помисли. Какво всъщност е тяхното предназначение, освен че след себе си оставят тишина и пустош. Болката е като буря – кара те да настръхваш от студ, примирение, безнадеждност.
И аз като поредната слънчева буря не съм лесна за преживяване. Аз съм циклон, онова, което преобръща подредения им свят, кара ги да чувстват, да мислят, да живеят. Аз съм бурята, която „силните мъже“ не очакват. Аз съм тъмният облак, вятърът, който вдига „полите им“, студът, който прониква под кожата им, усещането, че са в беда и не могат да направят нищо друго, освен да слушат гръмотевиците и да чакат бурята да отмине. А тя отминава, както и всичко останало.
Не искам да се крият от мен и да се чувствам виновна, че им обърквам плановете за слънчев живот. Ще чакам някъде там по пустите улици с надеждата, че някой ден ще видя моята несъвършена половинка, която ще е вдигнала глава нагоре и ще пие от капките дъжд, без страх, че ще се намокри. А дотогава мога да стисна ръката на моята мечта, да потисна чувството на гадене в стомаха и да кажа „Всяка мечта си има своята цена и моята е да те изгубя, преди да те намеря“. След което да се обърна, да се усмихна на слънцето и да продължа към своето „утре“, когато прогнозата ще е за нормални отношения и положителни температури.
Благолика 