„Голямата любов е на една ръка разстояние от разбитото сърце“…. Не мога да спра да се чудя дали има разлика между сърце, което е разбито изведнъж и това, което е разбивано на малки късчета, докато накрая не се е разпаднало на стъклен прах. От онзи, който не реже, а боде. Аз лично бих предпочела да ме порежат веднъж. Да има дълбока и болезнена рана, но да ми я зашият с конци, за да съм сигурна, че ще зарасне. Иначе одраскването се лекува бавно, щипе, кърви. Никой не може да го зашие, да го залепи. Отворена рана, която трябва да мине от само себе си. А ако се замърси? Ще мине. Засилвало имунитета.
Та моето сърце не е разбито, а с хиляди драскотини. Мъже ли бяха, мои фантазии и очаквания или просто моментни емоции. Каквото и да беше, щипането си е истинско. Резултатът е налице – не разбито, а надрано сърце, което чакам да мине…от само себе си. Смятах, че белези от надрано не остават, но преди много години моят Хъси (прекрасен бял котарак с оранжеви петънца) ме одраска толкова силно по ръката, че и до днес белегът си стои. Няма слънчеви лъчи, младежко акне или изминали години, които да го заличат.
Белегът не ми пречи. Често дори ме изненадва, защото съм забравила за него. Другите го виждат, понякога го целуват. „Това е просто белег от котката ми“, казвам аз и махам с ръка. А за сърцето какво да кажа. „Това е просто спомен от „любовта“ на един нарцистичен егоист“ или „Когато едно куче се страхува, то хапе, така и мен ме нахапаха“ или „Вместо да си купи нова кола, реши да напомпа мускулите на своето его с мен“. Какво да кажа, когато някой ме попита за белезите от надрано по сърцето ми?
Не вярвам, че другите не могат да ни наранят, ако ние самите не им позволим това. Ако сърцето ти е добро, вярва, чувства, то рано или късно ще бъде предадено. И това няма как да се предотврати. Защото колкото и да спада въздухът в нашата надуваема възглавница под формата на сърце, винаги ще се намери някой, който ще подпре глава на нея „само да провери дали все пак няма да му бъде удобна“.
Причини много, белези също. Не чакам момента да ги заобичам и ценя. Не чакам и момента да забравя бледорозовото им сълзене. Не чакам нищо. Усещам ги и се опитвам да не съжалявам. Защото в крайна сметка затова е сърцето, да помпа и изтласква живот за цялото ни съществуване. Та макар и белязано, надрано и спаднало, аз си го обичам, защото си е моето сърце и може белезите да останат по него, но нападателите вече ги няма. Надраното сърце само ми напомня за силната емоция, за опита да обичам и да ме обичат.
И въпреки че котката ми ме нарани, когато бях дете, аз и до днес си спомням с любов за нея. Една дива и неопитомена животинка, която много обичах. Сигурна съм, че и тя ме е обичала по единствения начин, по който дивата ѝ природа ѝ е позволявала.
Благолика 