Здравей, мамо! Май това е първото писмо, което ти пиша. Може и да съм ти изпращала някоя и друга картичка от морския бряг, когато бях невръстен тийнейджър, но нямам спомен за осъзнато действие да седна и да ти напиша писмо. Та ето го и моето първо писмо до теб. Като за начало ще ти се скарам, мамо! Опитвам се да те усещам, откакто те няма, но не винаги си тук. Не ми е същото. Ако някой ме попита какво не ми достига, ще му отговоря – ароматът и топлите кафяви очи. Имаше най-меките очи. Като одеяло. Прегръщат те и ти става уютно. Липсва ми някой да ме погледне с твоите очи. Срещам всякаква палитра от цветове – любопитни, изследващи, пронизващи, страстни, зли, добронамерени, но никога не ме обагрят с твоя неподправен поглед на безусловна любов. Липсва ми някой да ме гледа така, да ме обича такава, каквато съм. Липсва ми вярата, крилете, безопасната мрежа.
Откакто те няма, падам много. Къде сама се спъвам, къде ме бутат, падане след падане. Не се наранявам много. Само леки синини и тук-там одраскано. Не ме боли чак толкова, но май умората в крайниците ми става все по-осезаема. Надигам се. Няма как. Но с все по-голяма болка в сухожилията на сърцето ми. Понякога се оглеждам да видя някой топъл кафяв поглед, на който да се спра, но не откривам никой. И е някак празно, пусто. Свидетели на паданията много, но след допира до земята, всички се разбягват. Не се сърдя, но понякога ми е самотно. И се сещам за теб и за всички твои непоискани съвети. Не те слушах. Не ти вярвах колко важно е да съумееш да съхраниш, не само да рушиш. Избих стените около себе си, но останах без почва под краката.
И сега някак вися, мамо. Опитвам се да се хвана, но ми е трудно. Няколко пъти се оставих в чужди ръце, които ме хванаха, колкото да поема въздух и пак ме пуснаха. И на тях не се сърдя. Не са длъжни да носят моята тежест. Не съм перце, а тухла. Сега вече не чакам силни мъжки ръце, които да ме хващат. Искам да сбъдна едни чисти, топли, безусловни кафяви очи, които да ми построят въображаема пътека. „Накъде?“, чувам любимия ти глас. Накъдето и да е. Стига да не духа силен вятър и да има усещане за чист дом. Перцето пада на земята, когато е тихо и спокойно, а домът се издига на разчистено.
Не спирай да вярваш в мен и в моята интуиция, мамо. Позволи ми да те усещам и бъди по-чест гост в сънищата ми, за да ми даваш шанс да виждам най-любимите кафяви очи. И твоите…И неговите…
Благолика 