Още от малки ни разказват приказки за Пепеляшка, Спящата красавица и други знайни и незнайни истории на млади и неопитни млади девойки, които минават през девет планини в десета, преди да срещнат своя принц. Я безпаметен сън, я стягащи пантофки, я тиква без колела. Приказките са безброй. След това мълвата продължава със звънки думи, долитащи от нашите добронамерени майки, които постоянно ни повтарят, че лесно няма, че щом е трудно, значи си заслужава. За любовта трябва да се борим, да сме търпеливи, да ни отровят, а после да чакаме да ни целунат.
Имам едно не толкова приказно усещане в стомаха, че съм била заблуждавана. Да, когато взаимността не ни се поднася на тепсия е по-интересно. Има тръпка от непознатото, има емоция. Държи ни в напрежение. Главата е мътна, мислите блатни. Сърцето препуска в неравномерен галоп. Има копнеж. Емоцията трепери като наркотик във вените. Трудно е. Не мислиш трезво. Настроенията се менят по-бързо от стрелките на часовника. Въпросите са си организирали боксов шампионат за аматъори, без правила, без съдия, едно безразборно фиаско от настървени състезатели. И всичко това вилнее в душата ти. Дъхът ти е накъсан от изпушените цигари. А в устатата ти има странен горчив вкус, примесен със сладкото предусещане за победа. И ти вярваш, че тази битка е твоят шанс за събуждане от съня, за тиквена колесница и дългоочакван щастлив край.
Но защо за момент не забравим за приказките за лека нощ и не си напишем разказ по действителен случай. За онази, лесната любов, която просто се случва. Без двубои на ринга, без гадене в стомаха и потупваща болка в главата. Онази, която те гледа в очите и вижда вътре в теб, без много приказки, без его и борба за надмощие. Онази, която не задава въпроси, а пише отговори. Без удивителни или точки. Без препинателни знаци. Любовта, която оставя изречението недовършено, защото последната дума тепърва предстои. След ден, два, година, десетилетие или цял живот. Краят е отворен, защото началото се чете леко и ненатоварващо, като приятна книга, с която се чувстваме у дома. Тази, лесната любов, не е като другите. Често я отричаме или не я разпознаваме, защото от малки вярваме в болезнени приказки с изненадващ хубав край. А те, приказните истории, са в спокойното и равномерно поемане на чист въздух, в сливането на две тела и души без стискане и причиняване на болка. В лесното „ние“ и естественото „ти ме правиш по-добър“. В лекотата на ежедневните разговори. В топлината, която обгръща лицето ти като мека и удобна възглавница. В хармонията и намигащото усещане, че си ти – без преструвки, без напрежение, без въпроси. Просто ти и онази, лесната за обичане любов.
Дълъг път се извървява от приказната колесница към уютната колиба. Всеки срещнат по пътя урок, всяка изгубена пантофка или целуната жаба, всяка трудност и борба те довеждат до нейната магия. Появява се толкова нентрапващо и тихо, че може да я подминеш в бързината да си тръгнеш до полунощ. Но разпознаеш ли я, довериш ли се на нейната искрена прегръдка, ето тогава започват да се случват малките и непретенциозни чудеса. Тогава започва първият истински танц.
Избирам нея. Избирам теб. Избирам да вярвам в леки като перце приказки с отворен край. Трудните оставям на принцовете и принцесите с тежките колесници.
Благолика 