Хитруша

Голяма хитруша е тази моя интуиция. Разказва си приказки от хиляда и една нощ без дори да ме пита слуша ли ми се или искам вече да си лягам. Не ме дава на сънищата. Знае колко коварни може да са те. Интуицията ми е като малко червейче в главата, което разяжда здравия разум. Тъкмо съм взела решение и тя ме обръща с главата надолу. Залюлява ме докато не ми прилошее. След това ме връща обратно, здраво стъпила на земята, и със закачлив глас ми подмята „Ходи сега, щом толкова искаш, аз няма да ти преча.“

Дразни ме тихото й скрибуцане, точно както ме побърква несмазаната панта на вратата, която се отваря пред мен. Идва ми да я ритна с такава сила, че да се счупи, само и само да спре да скърца. Вратата, не интуицията. Нея няма как да я съборя. Това е като сам да си удариш силен ритник в задника. Практически е невъзможно. Мога да помоля друг да го направи, но тогава ще е неговата интуиция, не моята. И това не става. А и не ми се иска съвсем да я чупя. Все пак от време на време ме люлее приятно. Вдига ме от земята и ме кара да се рея леко и безтегловно в полъха на надеждата.

Истината е, че пантите не винаги скърцат. Знам, че мога да ги сменя, да ги смажа или просто да не затварям вратите, но тогава би било прекалено лесно. А и няма да знам дали вратата се е отворила заради мен или си стои отворена за всеки случаен минувач. Аз бих повярвала на заключената врата. Ако ключът в мен я отвори, тогава интуицията може да си ме люлее, колкото си иска. Ще се смея, ще пищя от кеф, ще ѝ се плезя, но няма да се дам на закачливото ѝ скрибуцане. Нека ме залюлее по-силно, за да мога най-накрая да се почувствам свободна и щастлива със собствения си ритник, зад моята си врата, в моя си задник.