Бутилирана поезия

Виното в бутилката е към своя край. Беше дъхаво, признавам. Не много луксозно, но не и от евтините, маркирани с червен етикет, които вземаме от стелажа до касите. Пивко вино. Нито много тежко, нито прекалено леко. Замая ме. Пренесе ме за кратко в по-спокойно измерение. Дишах. Смеех се. Изкъпах се в хладки води и ми беше толкова непринудено. Първите глътки бяха най-хубави. Тръпчивостта му докосваше небцето ми и се разливаше в душата и тялото ми. Беше ми топло. Ароматът му ме разсъблече. Вкусът му ме побутна на земята, където се излегнах върху хавлия от приятни емоции.

След първата чаша станах нетърпелива. Исках да си налея втора и трета. Започна да не ми стига. Свикнах с действието му. Не ме изненадваше, нито ме провокираше да показвам други пластове емоции. Стоях си така, преметнала през рамо връхната си дреха и легнала върху мократа хавлия. Втрисаше ме. Беше ми студено. Исках вече да се облека и да стана от земята. Не ми беше леко. Градусите бяха натежали върху гърдите ми като стъклен похлупак. Прибрах се премръзнала и уморена.

Виното в бутилката е към своя край. Доливам последните глътки с ясното съзнание, че те не могат да ме стоплят както преди. Капките, които останаха по дъното, ще пресъхнат с времето. И тогава ще имам един въздух от дъхави спомени. Бих отворила втора бутилка, но знам, че и тя ще бъде изпита почти на един дъх. Оставям празната бутилка на рафта у нас. Засега няма да я изхвърлям. Тя е моята бутилирана поезия. Кой знае, може скоро да се напълни с нова емоция, с по-високи градуси и по-силен ефект върху душата ми.