Реших да се намеря. Навих си алармата за 6 часа сутринта. Обикновено в толкова ставах всяка сутрин, преди да изгубя ритъма. Легнах си рано, не включих телевизора, за да не ме разсейва. Исках да бъда свежа и отпочинала за търсенето. Естествено сънят не ме настигаше. Яхнах една овца и започнах да си разказвам приказки сама на себе си, но ми беше трудно хем да се приспивам, хем думите ми да звучат вдъхновяващо. Приключих с приказките. Държаха ме будна и нескойна. Опитах с медитация. Ин и Ян започнаха да вплитат пръсти в сърцето ми. Клепачите започнаха да натежават. Но тези немирни любовници решиха да си уговорят първа среща и сърцето ми ускори ритъм в желанието си да им угоди. Започнах да пресмятам – ако заспя сега, ще имам 6 часа сън, което е добре, нали? Сърцето ми потвърди развълнувано и започна да препуска, за да стигне по-бързо до сутринта. Вече бяха 5 часа. Най-вероятно ще имам торбички и съзнанието ми ще е леко заспало. Но нали великите личности не са имали нужда от много сън. Творили са през ноща, когато всички други спят. Не ми трябва много сън, за да се намеря. Просто велик ум. А дали да не стана, да светна лампата и да започна да творя. Може би в това е разковничето. Имах 4 часа да създам шедьовър. Тази мисъл ме успокои и заспах.
Чух в далечината звън. Кой идваше да ме търси толкова рано. Може би съм аз, доброволно завърнала се у дома. Отворих предпазливо очи. Шумът не идваше от вратата. Беше алармата. Спомних си. Днес щях да се намеря. Винаги съм обичала да ставам рано, но днес устата ми беше леко пресъхнала, а главата ме болеше. Сигурно беше от творенето миналата нощ. Дали да не се търся на следващия ден. Така и така бърза работа нямам. Търсенето мен си чака. Главата ме стегна още по-силно. Разсъних се. Време беше да ставам. Душът и силното кафе върнаха силите и надеждите ми. Отворих гардероба. Дрехите май пак имаха нужда от подреждане. Дали пък не се бях изгубила там. Дали ако преподредя гардероба отново, няма изведнъж да изкоча отвътре като стара забравена дреха. Усмихнах се. Де да беше толкова лесно. Облякох се и излязох с тихи стъпки. Не исках да го събудя. Вече чувах въпросите: Защо си легна толкова рано? Защо ставаш толкова рано? Къде ще ходиш? Защо ще ходиш там? Аз не мога ли да дойда с теб? От толкова въпроси, главата ме заболя. Ха, а аз си мислех, че може да е от безсънната нощ.
Навън беше тихо и пусто. Миришеше на летен дъжд. Започнах да дишам дълбоко. В гърдите ми се прокрадваше спокойствие и смирение. Беше ненатрапващо хладно. Главата ми се проясни. Болката изчезна. Очите ми бяха влажни, но не от сълзи, а от дъждовните капки, които ръмяха върху миглите и клепачите ми. Забравих защо бях станала толкова рано. Забравих за объркването, кръстопътя и напрежението. Забравих, че времето ме притиска да направя избор. Просто забравих. Не знаех накъде съм тръгнала, затова стигнах другаде. И се намерих за миг. Там, под влажните клепачи се видях такава, каквато копнеех да бъда. Знаех, че трябва да се върна при подредения гардероб и творческите нощи. Но колко хубаво беше чувството на летен хлад и умиротворение в очите ми. Насладих се на срещата със себе си дотолкова, доколкото ми позволяваше съвестта. След това се завъртях и тръгнах с приведени рамене по обратния път. Моето място все още беше там. Утре поне щях да се наспя до късно.
Търсенето продължава.
Благолика 