Любовта пристъпва тихо. Понякога е ненадейна, понякога – очаквана, рядко е извоювана, а още по-рядко е открадната. Но любовта е неизбежна. Не се примирява. Дълбае в ума ти. Гъделичка сърцето ти. Подкосява ежедневието ти.
Любовта просто се случва. Не пита дали е удобно. Сам ли си, спиш ли, ядеш ли, работиш ли. Това са прекалено скучни неща за нея. Те са ежедневие. Тя не е. Не можеш да се срещаш с любовта всеки ден. Тя е вироглава. Идва когато си реши, настанява се в съзнанието ти, пали цигара и духа дима право в гърлото ти. Присмива се на опитите ти да се убедиш, че си я срещнал някъде, някога, с някого, докато си пиеш кафето, вперил безизразен поглед в перфектния шанс за перфектни отношения.
Любовта дразни и успокоява. Чувстваш се у дома и на гости. В краката ти се преплитат пенливи вълни и горски клонки. Слънцето пече, но през буреносни облаци. Дъждът се просмуква в дрехите ти, настръхнал си, но ти е и горещо от силните струи слънчеви лъчи, които изгарят лицето ти. Любовта е стихия, но и ведрина. И когато я срещнеш, разбираш колко назад е бил часовникът ти и колко време си настройвал душата си точно на тези честоти.
Любовта не е лесна, но не е и трудна. Любовта е като майка, която те кара да се чувстваш едновременно закрилян и окрилен. Тя е смирение, никога примирение. Тя е като майчина прегръдка, за която всеки копнее. Някои я получават, други само я усещат като полъх от небето. Но тя е винаги там.
Любовта не е скука. Любовта не е „живуркане“. Любовта е безусловно привличане на две души, които няма как да имитират, програмират или измислят емоциите си. Любовта е истина. Неканен гост, който идва когато си мислиш, че не си готов и си тръгва, когато твърдо решиш, че вече си готов.
Не я плашѝ, нито укорявай. Любовта ти се случва тогава, когато самият ти си любов. Не се заключвай след нея. Не слагай резето. Почисти дома си. Остави вратата и сърцето си широко отворени. Тя знае кога да дойде и ще почувстваш кога ѝ е време да остане.
Благолика 