Апартамент с изглед към планина

Пристан. Убещиже. Утеха. Това беше той за мен. Хралупа, в която се криех от целия свят. Надежда, която ме държеше за ръка в трудни моменти. Залез, който ми се сбъдваше всяка вечер. Той беше моят дом. Непокорен. Неудобен. Шумен. Топъл. Уютен. Като първата любов. Знаех, че няма да останем заедно цял живот, но го обичах с цялото си по детски невинно сърце. Обичах светлината, която ме будеше сутрин. Обичах артистичните капандури, навели глави, за да виждам залезите. Обичах многоцветната Витоша, която се криеше зад старите тухлени постройки. Обичах Копитото, което беше моят компас.

Ако се виждаше ясно, значи можех да покорявам планината.
Ако подаваше влажно носле през облаците, парковете в града бяха за предпочитане.
А играеше ли си на криеница, заедно с цялото възвишение, време беше да си остана у дома.

Толкова пъти планината ми е позирала в различна светлина. Толкова багри са запечатани в съзнанието ми. Толкова сълзи са премрежвали възхитения ми поглед. Толкова спомени са се сгушвали под топлото одеяло на дивана.

Дали новите обитатели ще усетят любовта, която подаваше плахо крачето си от завивките в тихите и хладни утрини? Ще чуят ли смеха, разговорите и туптенето на сърцата, които оставиха частица от себе си между тези стени? Дали ще видят белезите от моя живот там? Дали ще се досетят от какво са? Ще утешат ли раните ми с капчица оптимизъм? Знам, че планината ще бъде там. Пейзажът около нея може да се променя. Да поникват строителни кранове, многоетажни сгради, сменени дограми на прозорци, но планината ще е винаги там, все така пъстра и многолика.

Ключовете придрънкват безцелно в джоба ми, без връзка и посока. Трябва да ги върна на новите стопани. Дано да са грижовни. Отварям за последен път вратата. Посреща ме празен апартамент. Празен откъм вещи, но пълен с много спомени, грешки и хаотични емоции. Като самата мен. Отварям прозореца. Витоша е окъпана в облаци. Моментът е подходящ за оставане вкъщи. Захвърлих ключовете и обърнах гръб на мъгливата планина. Време беше да се скрия под новия покрив. Не е с гледка към планината, но е с аромат на надежда за ново начало и укротяване на опърничавото ми сърце.