Най-добрият град

Запознах се с Виена в един слънчев септемврийски ден и я харесах на мига.

Очите ми се хранеха с величествени гледки, а слухът ми поглъщаше мелодии, които само сърцето можеше да разпознае. Попивах слънчеви лъчи, отразени в тихия Дунав и къпех погледа си в зелена пелена. Отварях сетивата си до такава степен, че се изтощавах и задъхвах от количеството светлина, което нахлуваше в тях. Потапях се в атмосферата на най-добрия град за живеене и се оставях да ме носи по течението. Оставях се в гостоприемните му, понякога хладни ръце и просто живеех – без очаквания, без колебания и без задни мисли. Във Виена няма вратички за скрити човешки помисли. При нея всичко е на показ. Тя е искрена и директна. Понякога остра и груба, но винаги гледаща право в очите на сърцето.

Опознах Виена в най-хубавата ѝ светлина и се влюбих – в красивите сгради, в изтупаните и шумни улици, в цветните градини, в музиката, в помпозността, в романтиката, която ме прегръщаше отвсякъде. Влюбих се във всичко. Бях заобиколена от дворци и файтони и се чувствах като истинска принцеса в приказка. Не исках да се будя от съня. Стъпвах с лекота по каменистите алеи, вдишвах аромата на розите и на есенното слънце. Оставях се на интуицията да ме отведе към високите хълмове, в които се къпеше залезът. Хващах за ръка щипещия вятър и слушах в захлас разкази за императори, арки и фонтани. Танцувах с падналите листа в парковете. Тананиках си с уличните музиканти. Дразнех се на руменината по бузите от рязкото застудяване. Стоях далеч от готическите краски и укротявах препускащото си сърце с бароковите творения. Засищах свободата си с изкуство и нови преживявания. Прегръщах непознатото и го превръщах в мой спомен.

Такава беше Виена за мен – непознато увлечение, което ме подслони и ме нахрани с любов. Не злоупотребих с гостоприемството ѝ. Останах точно толкова време, колкото беше необходимо, за да не се разочаровам и да остана влюбена. Идеалистичният ѝ образ не беше помрачен от битовизми и преходно щастие. Тръгнах си точно когато ми беше най-вълнуваща и интересна. Но все пак видях Виена и я разпознах. Тя също ме позна. Такава, каквато съм. Жадна, чувстваща и мислеща. Оставих я там с надеждата, че някой ден, когато се върна в искрената ѝ прегръдка, ще ме помни и ще ми се усмихне през купестите облаци на забързаното време. А аз ще си спомня какво е чувството да си влюбен, идилично и истински, без задни мисли.