Да започна начисто? Да събуя обувките пред вратата, за да не вкарам калта от спомена за теб? Да измия ръцете си от фантазията за споделеност? Да наплискам очите си с течаща вода, за да изчезне прахта от твоите отдалечаващи се стъпки. Как се започва начисто?
Дали да не изгоря всички мебели за по-лесно? Така няма да ми се налага да претапицирам дивана. И леглото ще изгоря. Ще си запазя единствено завивките. Все пак са ми любими, а и са 100% памук. Ще ме топлят, когато на душата ѝ стане студено. Както съм започнала, мога да изхвърля в огъня и кафеварката, в която ми правеше кафе всяка сутрин и тигана, в който ти направих първите палачинки. А с телефона какво да правя? Във вените му тече твоята емоционална припряност. Не мога да го изгоря. Наскоро го купих. Да изтрия всичко е очевидната първа стъпка – имена, тапети, снимки, дати, спомени. Да му направя промивка и да освободя пространство за неопетнени емоции. Но тогава нищо няма да ми остане. Само някакъв механичен уред. Ще го намразя още повече. Значи и той отива в купчината, заедно с кафеварката и тигана. Какво ми остана? Дрехите. Не помня в коя рокля ме обичаше най-много, нито кои дънки ме придружаваха в игривите ни уикенди, прекарани на път. Помня само отражението в зениците ти, които бяха толкова широки, че се оглеждах в тях като в огледало. Бях толкова красива. Там. За теб. Изгарям всичко. Не искам да рискувам някога, някъде, за някой да се облека в дреха, от която да ме лъхне замърсен спомен.
Започнах начисто. Огънят си гори и догаря. Почти се превърна в пепел. Купих си нови дрехи. Копнея да се почувствам красива в тях. Тиган и кафеварка още нямам. Чакам да се събудя с апетит за споделена закуска и ароматно кафе. Леглото и дивана са си същите. Сърце не ми даде да ги сменя. Въпреки че бяха придобили формата на твоя силует, с времето отпечатъкът изчезна. Телефонът също запазих. Сега в него има много памет за съхранение и малко време за губене. Оставих го на вибрация. Вече не очаквам с нетърпение звуковия сигнал. Не очаквам нищо от теб.
Кога започнах начисто ли? Дочаках есента. Дочаках онзи момент, в който вече не се надявах. Пуснах парцала. Изритах кофата с мръсна вода. Обух обувките, които чинно ме чакаха пред входната врата. Заключих зад себе си и излязох навън, където улиците бяха прашни, но мислите вече бяха почистени.
Благолика 