Днес седнах на една слънчева пейка, за да се полюбувам на светлината и да си поговоря безмълвно с една възрастна двойка. Препичаха се на пейка разстояние от мен. Бабата се караше на дядото, че е свел глава и слънцето не успява да огрее челото му. Той, абсолютно равнодушен към нейното негодувание, разсъждаваше над така актуалната и страшна тема, с която са просмукани животите ни тази година. Въпреки всичко ми беше приятно да ги слушам.
Сякаш отидох на гости на баба и дядо. Винаги съм обичала да разговарям с тях. Дори и без да казвам нищо. Сега бях притихнала до тези непознати и се наслаждавах на усещането да бъда част от живота на възрастните хора. Сякаш специално бяха седнали до мен, за да ми напомнят, че накрая остават важни само две неща: да можеш да се радваш на слънцето и да имаш другар, с който да разговаряш за всичко. Дали ще е за супата, от която е останало прекалено малко и ще изгори ако се затопли на котлона. Или ще е за салатата, която бабата не иска да яде на обяд, защото предната вечер е яла същото. Разговорите винаги водят до един път – този на лекия, ненатрапчив, но пречистващ спор. Чувах недоволното сумтене на дядото, че спътницата му е капризна и тихото му нашепване, сякаш от нищото: „Ако така продължава, това живот ли е. Остави ни нас, но за хората подир нас….“
Почуствах се като натрапник в мислите на този може би възрастен, но не и остарял човек. Затаих дъх, за да не чуят въздишката ми. После се отпуснах. Не бях натрапник. Слънцето беше нашият домакин и любезно ни беше поканило в своя топъл и уютен дом. „Ако искаш тръгвай“ – чух бабата да мърмори троснато на припряната си половинка. „ Аз искам да постоя още малко.“ Усмихнах се неволно на този мой съмишленик, копнеещ за всеки слънчев лъч, който може да вземе със себе си на прага на зимата. Дядото тръгна бавно и мълчаливо, но не беше извървял и няколко крачки с олющеното си и старо бастунче, когато преданата му половинка стана и тръгна спокойно след него.
Защото някои неща не се променят, независимо от споделените години, белите коси или заплашителните новини, които ни заобикалят. Слънцето е все така дружелюбен домакин. Любовта е все така неподправена, банална, но и вярна на себе си. А усещането да отидеш на гости на баба и дядо, пък било то и непознати, си е все така утешаващо. Искаше ми се да ги настигна и да им благодаря, но знаех, че слънцето ще го направи вместо мен.
Благолика 