Когато отговори с грейнали очи на моя поздрав за добър ден, бабата се сви във вълнената си жилетка и се мушна обратно зад дървената порта. „Добро да намираме“…А търсим ли достатъчно? Или се препъваме в безграничната човешка глупост и упорито отричаме, че доброто съществува. Има си го – в топлината на сгушените котараци на двора или в парата, която се надига от прясно изпечените зелници. Доброто си седи кротко и в нашите делници. Пази си ни, чака да го намерим и да го погледнем с добри очи. С очите на приятел, съмишленик, бранник. Бих допълнила бабата с чистия поглед и да ѝ споделя: „Добро и да даваме“, но вече се беше прибрала в нейния си разбъркан свят, пълен с подредени спомени.
Реших да почукам на вратата и да надникна в нейното гнездо. Зарадва ми се. Минах през ожулени и бледозелени врати. Видях толкова много покъщина, че се изумих самата тя как се намира в тази бъркотия. Разчисти ми малко трикрако столче, като махна сушените чушки от стария вестик. За миг се почудих дали да седна върху вестника или да ѝ го запазя, но като видях купчината пожълтяла хартия на някогашната маса за хранене, седнах спокойно. Имаше си достатъчно мир и работническо дело. Разглеждах свенливо всичките избелели снимки по стените, украсени с капчици вар и изкусно изплетени паяжини. Разпознах усмивката ѝ в лицето на младата и красива българка, която гледаше с нежност към мъжа до себе си. Беше го хванала под ръка. Накъде ли са тръгвали? Колко ли го е обичала? Дали беше в съседната стая или го e изгубила някъде насред бъркотията. Заслушах се, но в другите стаи беше тихо. Не я попитах. Не исках да угасват грейналите ѝ очи. Поговорихме си малко за селото и героите наоколо. Каза ми няколко мъдрости, които много исках да запомня, но някак умът ми не ги побираше. Важното е сърцето да ги помни. Почерпи ме чай от липа. Не посмях да ѝ кажа, че не ми е по вкуса. Изпих го и дори ми хареса. Сигурно защото беше подправен с добро.
Тръгнах си спокойна за пръв път от много време насам. Продължих по пътя си с мисълта за прегърбената баба и нейната вече извехтяла усмивка. Добро да намираме и в доброто да вярваме. Аз днес го открих в блесналите очи на бабата от близкия двор. И съм благодарна, че я има. Защото, ако нашите прародители не бяха бранили доброто, сега нямаше да има какво да намираме.
Благолика 