Дали съм същата…

Дали съм същата?
А каква съм била? Не сме статични. Не обичам епитети. Чувала съм ги безброй пъти. Някои от тях бяха постоянно присъствие в моя живот – дива, инатлива, „отвращаващо добра“ (цитирано дословно), други се промениха с времето. Дива отстъпи място на лоша, инатът го замених с твърдоглавост, а добрината стана по-умерена. Но все са там. Епитети да искаш.

Дали съм същата?
Зависи кой пита. Ако са родителите ми, ще кажа – не. Промених се, най-вече след като трябваше да направя най-трудното нещо в живота ми – да се сбогувам и с двама ви. Ако са бившите ми любови, ще кажа – да. Същата съм, защото за всеки един от вас съм била различна. Давала съм, каквото сърцето ми е подзказвало, че иска да даде. По сърдечните въпроси съм боса. Там ме ръководят природни сили, по-големи от разума и по-велики от страстите на тялото. Така че, съжалявам момчета, и да можехме да върнем времето назад, пак бих избарал да си тръгна от вас. Просто сърцето ми го е знаело, преди самата аз да го разбера.

Дали съм същата?
За приятелите – не. За враговете – още по-малко. Просто растем. Развиваме се. Движим се напред. Къде заедно, къде в различни посоки, но винаги с останало зрънце спомен за споделените моменти. Няма сърдене, нито съдене. Понякога нашата промяна идва изненадващо и остава вкус на недоволство в нечия уста. Друг път самите ние осъзнаваме, че сме влачели за ръка едно другаруване, което няма нищо общо помежду си, освен самото приятелство. По инерция. Увито за из път.

Дали съм същата? Надявам се, че не съм. Промяната може да боли. Но това е най-прекият път до зрелостта.