В надпревара със спомена

Притворила съм очи и „гледам“ към слънцето. То бавно пуска своята лъчезарна усмивка между клепачите ми. Гъдел ме е. Но е хубаво. Топли ме и знам, че когато отворя очи, ще чуя звънкия му смях. Някой вече е започнал обратното броене. 3.2. Само да не забравя да тръгна. 1. Отварям очи. Споменът вече е започнал да бяга. Усещам как краката ми се подчиняват на порива да го догонят. Бързи сме. И аз, и краката, и споменът. Виждам гърба му. Огряват го същите лъчи, които закачливо ме побутват по дясната буза. Не мога да видя очите му, но знам, че гледат напред. Няма да се обърне. Трябва да го настигна, за да го видя. Но имам странното усещане, че тази надпревара няма да има финална права, нито лента за победителя.

Все пак краката ми забързват своя ритъм. Толкова съм близо, че мога да докосна познатия силует. Иска ми се да спре да бяга. Не може ли просто да седнем отстрани на бордюра и да си помълчим заедно. Закъде се е разбързал. Не му ли е приятно да остане още малко с мен. Няма публика. Пред кого се опитва да се докаже. Усещам умората в стъпалата си. Сърцето ми не просто препуска, а галопира към сянката на спомена. Знам, че всеки момент душата ще се откаже, а след нея и краката. Спирам. Слънцето вече не просто ме побутва, а направо ме тръшва на земята.

Изгубих го от поглед. Ясно беше, че в това състезание няма как аз да изляза победител. Съперникът беше илюзия, мираж. Не можеш да се надпреварваш с това. Събрах дъха си. Седнах на земята и сведох глава. Поне се опитах да го задържа. Сърцето бавно се прибра в кошарата си. А краката ми започнаха да усещат твърдия асфалт. Отново затворих очи. Слънцето остави горещата си ръка на тила ми. Утешаваше ме по най-топлия начин, по който можех да бъда утешена.

Усетих студен полъх. Вече не бях сама. Бавно отворих очи и видях сянката на спомена. Беше се върнал. За кратко. С леки стъпки и загадъчна усмивка, сякаш да ми напомни, че винаги ще бъде по-бърз от мен, но никога няма да избяга. За добро или за лошо. Ще е там, зад ъгъла, в сянката на дърветата, под опашката на вятъра, приседнал на бордюра до мен. Поне вече няма да се надпреварваме. Намерих огромна утеха в тази мисъл.

Изправих се с усмивка, хванах го за ръка и го поведох напред.
С мен.
Към нови хоризонти.
Ще го пусна тогава, когато сме готови.
И двамата.