Времете днес предписва рецепта за лек срещу тревожност. Всичко е притихнало. И ветровито. И зимно. Човек има реално оправдание да остане вкъщи. Да заспи. Да яде каквото има и да не тъгува по каквото няма. Малкото нетърпеливо дяволче, което винаги иска да свърши и това нещо, и онова друго нещо, и всички неща, които чакат да бъдат свършени точно днес, това дяволче сякаш е изчезнало в нищото. Скрило се е в снежната пелена и дори и не иска да подаде малкото си дразнещо носле навън.
Домовете обичат това време, защото оставаме в тях с блажено усещане за позволено мързелуване. Няма ги засъхналите петна от разлято кафе, пропити с вина, че отново закъсняваме. Няма го скритото негодувание от неосъществените срещи със стари приятели. Няма го и соленият вкус по възглавницата, която често приутява сълзите от притеснението, че не сме способни да се справим с всичко. Всичко това е измито от мокрия сняг. Изгубено е в сивия хоризонт. Има само топлина, заслужена и ненатрапчива топлина. И сънливост.
Kнигите също чакат да завали сняг. Тихо лежат на прашната лавица. Не издават звук, за да чуят кога вятърът ще донесе тяхното дългоочаквано снежно спасение. Шептят с благозвучни думи неразказани истории. Крият в себе си любов, спомени, милосърдие. Подредили са се в редица и търпеливо чакат да се събудим от сладката дрямка. Запалили са огън. Изгасили са телевизора и чакат да ги разгърнем. Прекалено много жестокост има навън. Прекалено луди умове и непосилни за сърцата ни битки.
Ето защо поне днес, поне за няколко часа, може да оставим снегът да повали. Едва ли ще измие тревожността от нереалната реалност около нас, но поне за миг ще притъпи сетивата от това, което виждат очите ни. И ще ни помогне да се радваме, че „вкъщи“ съществува.
Благолика 