Днес докато чаках на светофара, притихнала и леко отнесена в колата, погледът ми се спря на едно просещо дете, което стоеше от едната страна на улицата. Беше сравнително чисто и изглеждаше нахранено. Не знам историята му. Само мога да предположа какво или кой е накарал този невчесан малчуган да ходи с празна консервена кутия и да моли шофьорите на спрелите автомобили за малко стотинки. Нещо ме накара да се обърна към отсрещния тротоар. Там видях една прегърбена баба, която едва стоеше на краката си, с платнена торбичка, забрадка и протегната ръка към препускащите минувачи. Тя нямаше консервна кутия. Явно е свикнала всичко да прави с голи ръце.
Погледът ми се луташе ту към детето, ту към бабата. Сърцето ми препускаше заедно с него. Малчуганът така и не дойде до моята кола. Седеше отстрани на бордюра и леко се подсмихваше. Сигурно защото слънцето пробиваше своя път през облаците и студът не режеше толкова силно. Бабата пък за миг не остана сама. Почти всеки се спираше и откликваше на протегнатата ръка. Каква ли беше нейната история? Къде ли са децата ѝ? Има ли всъщност наследници на тази тежка корона? Сама ли е или нейният дядо я чака у дома с малки купички варен ориз.
Светофарът светна зелено и трябваше да тръгвам. С нищо не помогнах. Само мислите ми се докоснаха до тези две съдби. Чудех се кое е по-страшно – да просиш в началото или в края на жизнения си път? Не можех да преглътна големия залък несправедливост. И за детето и за бабата. Защото всеки заслужава весело детство и спокойни старини. А в тази картина нямаше нищо весело, нито спокойно, само тъга.
И да, може да виним всичко и всички, дори и себе си, че имаме привилегията да сме на топло и да караме по здрави улици под открито и чисто небе. Може да се примиряваме, да се натъжаваме, може дори да помогнем. Но нищо не може да поправи стореното – едно дете и една баба стояха от двете страни на един път и просеха – за помощ, за отговор, за надежда.
Благолика 