Автор: blagolika

Какво отражение на контраста! Колко ли бленувана е огледалната форма на безкрайност. Всичко е подредено в един почти фанатичен военен ред. Едно квадратче, последвано от друго, изящно застанали в почти съвършена редица. Ред след ред. Прозорец след прозорец. Късметлии. Облаците ги галят, усмихват им се, флиртуват с магичната им непрогледна повърхност. Мечта, докосваща се до съвършенство. Почти.

До нея небето е по-малко синьо, облаците са по-малко пухкави и някак всичко е толкова хаотично. Тъкмо се сгушват в приглушаващата светлина и вече искат да избягат към планината. Непостоянни, непокорни, сякаш отказват да се отразяват където и да е. Може би само в нечии дълбоки и разбиращи ги очи или във водите, които нежно ги допълват, без претенции, арматура и излишна суета. Едно несъвършено небе. Но толкова прекрасно и освобождаващо със своята естественост, че перфектните кутийки от стъклени мечти започват да ти се струват безлични и изкуствени. Почти.

Душата ми се усмихва иронично. Чувства се като небе, затворено в стъклото на голяма сграда. На пръв поглед всичко изглежда красиво като мечтана картина, очертанията пасват на всяка кутийка. Пъзелът е нареден. Мястото е предначертано. Гледката е обещаваща. Очите гледат навън с надежда за простор на погледа. И има. И е хубаво. Почти.

Но не се виждат облаците, нито по-малко синьото небе. Планината се мръщи зад бетона и сякаш ми намигва подигравателно, защото тя не просто вижда облаците, а ги приютява в своята вселена. На нея кутийки не ѝ трябват. А аз пак съм вътре. И ми е добре. Нали това е целта, предназначението, мисията? Да сме част от тази съвършена картина. Позираме заедно и ни се получава, нали?

Почти.

Пролетта не чака никого. Бърза да обуе светлите обувки и да метне цветната чанта през рамо. Нетърпелива е. Понякога е досадна в своята припряност, но всички я харесват. Очаквана е и това я прави специална. А тя го знае. Колко е самонадеяна! Появява се с наперена походка. Заслепява ни със слънчевите си лъчи и дори за миг не предполага, че някой би могъл да е отблъснат от нейната особа. Дори арогантността ѝ се прощава. И какво ако ни е подлъгала? Ако тъкмо започващите да се стоплят души зъзнат под мокрите снежинки и ледения вятър. Какво от това? Важното е, че тя идва. Ние може да чакаме. Тя не.

Пролетта не чака никого. Капризна е, но и ухажвана. Всеки иска да усети нейната прегръдка и да потъне в цветния ѝ поглед. Понякога ми е жал за зимата. Хулена от доста, обичана от малцина, харесвана от тези, които се научават да вдишват нейната свежест и съвършенство. Красотата на зимата е чиста, неподправена, но е от време на време – в планината, далеч от хорските тюхкания за непочистените пътища и заледените стъкла. Зимата е красива, но не за всеки поглед и не за всяко сърце. И тогава се появява пролетта – наперена, цъфтяща, жадувана. Всички я искат. Никой не подлага на съмнение нейните прояви на нетърпение и горделивост. Само едно вдъхване от нейното ухание и мислите ни се замайват.

Пролетта ни кара да мечтаем, да се надяваме, да се борим за всяка открадната минута, прекарана навън, за всеки полъх на топлия вятър, който разбърква косите ни. Научава ни да обичаме дъжда. Подготвя тялото ни за горещината на нажеженото лято. Понякога дори не чака да се подготвим, да разкършим схваналите се крайници, да свалим дрехите. Няма търпение. Пролетта не чака никого. Идва, за да ни усмихне и остава, за да ни напомни, че всеки застой има своя край и всяка надежда има своето начало. Само трябва да се научим да я вдишваме с пълни гърди, за да помогнем на сърцата ни да усетят топлината на новия сезон. Пролетта може да не чака никого, но всеки чака пролетта. И тя винаги идва. Дръзка, наперена, но и нежна и ефирна, такава каквато само пролетта може да бъде.

И какво, ако искаш да избягаш? Да хванеш първия самолет за някъде, без да бързаш за никъде. Да седнеш запъхтян до непознат силует. Да гледаш смутено през малкото прозорче и да помахаш с очи към познатите простори.

Какво, ако искаш да се слееш? В чужди пейзажи и калдъръмени улици. Да останеш сам, да се хванеш за ръка и да опознаеш своята приятелка интуицията, която от толкова време си пренебрегвал.
Какво, ако искаш да се скриеш от хората? Откога е грешно да се разочароваш? Нямаш ли право да си уморен от враждебната истерия? Да си преял от облаги, матереализъм и интереси. Да си човек сред човеците.

И какво, ако се почувстваш самотен. Когато преглъщаше горчивите хапове, беше ли с някой? Или този „някой“ ти поднасяше залъка в уста. Колко студени води изпи, докато не разбра, че тази жажда няма утоляване? Какво, ако най-накрая последваш порива на сърцето си. Кой ще те съди? Този, който искаше да вървиш срещу природата си? Или онзи, който търсеше в теб злобата на вълк, докато ти му блееше като агънце?

И така. Какво, ако поискаш да избягаш? Кой ще те спре? Този, който те гласи за закуска след Гергьовден или онзи, който ти подава вълчата кожа. Кой има право да те съди? И за какво? Че си готов да споделиш тишината с малко човечност и много наивност? Нека съм човечна и нека съм наивна. Само такава бих се обичала, а това е любов, която не бих предала за ничия друга рецепта за „успех“.

Днес си подарих ден за мен. Не за работа, не за чужди капризи, не за задачи, не дори и за кучето. За мен. Защото реших, че е крайно време да бъда Блага за себе си, не само за другите.

Наслаждавах се на всеки миг от бавно разтягащите се минути. Направих стречинг на душата. Наклон надясно. Наклон наляво. Затворих очи и просто слушах каква блага вест иска да чуе сърцето ми. Сварих си чай с вкус на пролет. Забърках го с малко мед и капка блаженство. Не бързах за никъде. Сякаш наистина подарявах себе си…на себе си. Подарих си йога, защото тя е най-верният ми одушник. Почерпих се и с масаж, защото тялото заслужава да бъде глезено. Накиснах тревогите в топла вода и осъзнах колко силно съм искала да си обърна внимание. Да изляза на кафе със себе си. Да поплувам до себе си. Да хапна вкусна рибка и да се насладя на чувството, че точно на днешния ден това ми е позволено.

Толкова е хубава тази среща. На мен със мен. Без преструвки. Без скрити мисли. Толкова явна и открита, каквато отдавна не съм била. Спомням си последния път, когато се бях извела на среща – в китно италианско ресторантче в красивата и незбравима Виена. Колко пъти съм се чудила къде отиде онова момиче. В каква жена се превърна, че да забрави да си дарява внимание. Днес си припомних онези дни. Когато си избрал да правиш компания на себе си, не защото нямаш с кого да споделиш тези прекрасни моменти, а защото просто си избрал да си ти. И е хубаво. И е споделено. И е благо.
Сега чакаме цъфналите дръвчета. И благите вести. Дано да се обичаме повече и да се грижим за благото в нас. Да не избяга. Да не закърнее. Да не увехне. И дори да се отчуждим от себе си, да се намерим отново, да се запознаем, да се докоснем с очи и да се огледаме наоколо. Защото пролетта дойде. Дано разцъфне с нея и свободата да бъдем щастливи.

Дали съм същата?
А каква съм била? Не сме статични. Не обичам епитети. Чувала съм ги безброй пъти. Някои от тях бяха постоянно присъствие в моя живот – дива, инатлива, „отвращаващо добра“ (цитирано дословно), други се промениха с времето. Дива отстъпи място на лоша, инатът го замених с твърдоглавост, а добрината стана по-умерена. Но все са там. Епитети да искаш.

Дали съм същата?
Зависи кой пита. Ако са родителите ми, ще кажа – не. Промених се, най-вече след като трябваше да направя най-трудното нещо в живота ми – да се сбогувам и с двама ви. Ако са бившите ми любови, ще кажа – да. Същата съм, защото за всеки един от вас съм била различна. Давала съм, каквото сърцето ми е подзказвало, че иска да даде. По сърдечните въпроси съм боса. Там ме ръководят природни сили, по-големи от разума и по-велики от страстите на тялото. Така че, съжалявам момчета, и да можехме да върнем времето назад, пак бих избарал да си тръгна от вас. Просто сърцето ми го е знаело, преди самата аз да го разбера.

Дали съм същата?
За приятелите – не. За враговете – още по-малко. Просто растем. Развиваме се. Движим се напред. Къде заедно, къде в различни посоки, но винаги с останало зрънце спомен за споделените моменти. Няма сърдене, нито съдене. Понякога нашата промяна идва изненадващо и остава вкус на недоволство в нечия уста. Друг път самите ние осъзнаваме, че сме влачели за ръка едно другаруване, което няма нищо общо помежду си, освен самото приятелство. По инерция. Увито за из път.

Дали съм същата? Надявам се, че не съм. Промяната може да боли. Но това е най-прекият път до зрелостта.