dog

Лек срещу тревожност

Времете днес предписва рецепта за лек срещу тревожност. Всичко е притихнало. И ветровито. И зимно. Човек има реално оправдание да остане вкъщи. Да заспи. Да яде каквото има и да не тъгува по каквото няма. Малкото нетърпеливо дяволче, което винаги иска да свърши и това нещо, и онова друго нещо, и всички неща, които чакат да бъдат свършени точно днес, това дяволче сякаш е изчезнало в нищото. Скрило се е в снежната пелена и дори и не иска да подаде малкото си дразнещо носле навън.

Домовете обичат това време, защото оставаме в тях с блажено усещане за позволено мързелуване. Няма ги засъхналите петна от разлято кафе, пропити с вина, че отново закъсняваме. Няма го скритото негодувание от неосъществените срещи със стари приятели. Няма го и соленият вкус по възглавницата, която често приутява сълзите от притеснението, че не сме способни да се справим с всичко. Всичко това е измито от мокрия сняг. Изгубено е в сивия хоризонт. Има само топлина, заслужена и ненатрапчива топлина. И сънливост.

Kнигите също чакат да завали сняг. Тихо лежат на прашната лавица. Не издават звук, за да чуят кога вятърът ще донесе тяхното дългоочаквано снежно спасение. Шептят с благозвучни думи неразказани истории. Крият в себе си любов, спомени, милосърдие. Подредили са се в редица и търпеливо чакат да се събудим от сладката дрямка. Запалили са огън. Изгасили са телевизора и чакат да ги разгърнем. Прекалено много жестокост има навън. Прекалено луди умове и непосилни за сърцата ни битки.

Ето защо поне днес, поне за няколко часа, може да оставим снегът да повали. Едва ли ще измие тревожността от нереалната реалност около нас, но поне за миг ще притъпи сетивата от това, което виждат очите ни. И ще ни помогне да се радваме, че „вкъщи“ съществува.

rain

Да погалиш с поглед

Тясно ми е. Като в претъпкано купе. Задушно, шумно и неудобно. Ту някое коляно ще ме побутне, ту някоя кашлица ще ме „близне“ по лицето. Прозорецът е мръсен. Дори красотата отвън е скрита. Спирките се редят. Някои хора слизат. Качват се нови. Но на мен ми е все така тясно. Спомням си други пътувания. Усмихнати, удобни, неуморни. Водеха нанякъде. С посока, но без очаквания. И ми беше широко. И имах удобно рамо, на което да се облегна, и място, на което да опъна крака. А те имаха нужда от почивка. Трепереха от умора. Неудобна, но приятна умора.

Спомням си едно конкретно пътуване. Беше преди има-няма 20 години. Мама беше до мен. Прибирахме се обратно към дома след няколко дни, прекарани в днешното ми вкъщи. Купето не беше пълно с много хора. Само няколко, но достатъчно, за да е широко на сърцето ми. С мама до мен се влюбих в едни очи, които имах щастието след това да нарека първата си голяма любов. Никога няма да забравя какво ми каза той няколко месеца по-късно, когато вече не само очите ни се бяха срещнали: „След като бях задремал от дългия и непринуден разговор с теб и майка ти, се събудих от топъл полъх на лицето си. Отворих очи и осъзнах, че идва от твоя поглед. Беше се втренчила в мен. Тогава си помислих, че бих се будил всеки ден от тази топлина“.

Е, не се будехме един до друг толкова дълго време. Като всяка първа любов и тази не остана последна. Но си мисля… ей така докато ми е толкова тясно…колко хубаво е човек да вярва в подобни приказки. Истински да вярва в магията на това да се влюбиш и да погалиш с поглед. Сега живея в друга приказка. Виждам облаци и дъги, но онова рамо вече го няма. И онези очи отдавна са забравени. Подпирам се на собствената си ръка, галя с топъл поглед единствено изтръпналите си крака и си мисля как да се почувствам нашироко в тази теснотия.

swans

В надпревара със спомена

Притворила съм очи и „гледам“ към слънцето. То бавно пуска своята лъчезарна усмивка между клепачите ми. Гъдел ме е. Но е хубаво. Топли ме и знам, че когато отворя очи, ще чуя звънкия му смях. Някой вече е започнал обратното броене. 3.2. Само да не забравя да тръгна. 1. Отварям очи. Споменът вече е започнал да бяга. Усещам как краката ми се подчиняват на порива да го догонят. Бързи сме. И аз, и краката, и споменът. Виждам гърба му. Огряват го същите лъчи, които закачливо ме побутват по дясната буза. Не мога да видя очите му, но знам, че гледат напред. Няма да се обърне. Трябва да го настигна, за да го видя. Но имам странното усещане, че тази надпревара няма да има финална права, нито лента за победителя.

Все пак краката ми забързват своя ритъм. Толкова съм близо, че мога да докосна познатия силует. Иска ми се да спре да бяга. Не може ли просто да седнем отстрани на бордюра и да си помълчим заедно. Закъде се е разбързал. Не му ли е приятно да остане още малко с мен. Няма публика. Пред кого се опитва да се докаже. Усещам умората в стъпалата си. Сърцето ми не просто препуска, а галопира към сянката на спомена. Знам, че всеки момент душата ще се откаже, а след нея и краката. Спирам. Слънцето вече не просто ме побутва, а направо ме тръшва на земята.

Изгубих го от поглед. Ясно беше, че в това състезание няма как аз да изляза победител. Съперникът беше илюзия, мираж. Не можеш да се надпреварваш с това. Събрах дъха си. Седнах на земята и сведох глава. Поне се опитах да го задържа. Сърцето бавно се прибра в кошарата си. А краката ми започнаха да усещат твърдия асфалт. Отново затворих очи. Слънцето остави горещата си ръка на тила ми. Утешаваше ме по най-топлия начин, по който можех да бъда утешена.

Усетих студен полъх. Вече не бях сама. Бавно отворих очи и видях сянката на спомена. Беше се върнал. За кратко. С леки стъпки и загадъчна усмивка, сякаш да ми напомни, че винаги ще бъде по-бърз от мен, но никога няма да избяга. За добро или за лошо. Ще е там, зад ъгъла, в сянката на дърветата, под опашката на вятъра, приседнал на бордюра до мен. Поне вече няма да се надпреварваме. Намерих огромна утеха в тази мисъл.

Изправих се с усмивка, хванах го за ръка и го поведох напред.
С мен.
Към нови хоризонти.
Ще го пусна тогава, когато сме готови.
И двамата.

self-portrait

Дали съм същата…

Дали съм същата?
А каква съм била? Не сме статични. Не обичам епитети. Чувала съм ги безброй пъти. Някои от тях бяха постоянно присъствие в моя живот – дива, инатлива, „отвращаващо добра“ (цитирано дословно), други се промениха с времето. Дива отстъпи място на лоша, инатът го замених с твърдоглавост, а добрината стана по-умерена. Но все са там. Епитети да искаш.

Дали съм същата?
Зависи кой пита. Ако са родителите ми, ще кажа – не. Промених се, най-вече след като трябваше да направя най-трудното нещо в живота ми – да се сбогувам и с двама ви. Ако са бившите ми любови, ще кажа – да. Същата съм, защото за всеки един от вас съм била различна. Давала съм, каквото сърцето ми е подзказвало, че иска да даде. По сърдечните въпроси съм боса. Там ме ръководят природни сили, по-големи от разума и по-велики от страстите на тялото. Така че, съжалявам момчета, и да можехме да върнем времето назад, пак бих избарал да си тръгна от вас. Просто сърцето ми го е знаело, преди самата аз да го разбера.

Дали съм същата?
За приятелите – не. За враговете – още по-малко. Просто растем. Развиваме се. Движим се напред. Къде заедно, къде в различни посоки, но винаги с останало зрънце спомен за споделените моменти. Няма сърдене, нито съдене. Понякога нашата промяна идва изненадващо и остава вкус на недоволство в нечия уста. Друг път самите ние осъзнаваме, че сме влачели за ръка едно другаруване, което няма нищо общо помежду си, освен самото приятелство. По инерция. Увито за из път.

Дали съм същата? Надявам се, че не съм. Промяната може да боли. Но това е най-прекият път до зрелостта.

Сутрин

И тази сутрин беше студено. Минус един-два часа сън и плюс едно глобално нетърпение. По улиците е спокойно, не е тихо, но някак е смирено. Виждам дъха си, който ми показва пътя напред. Шапката е мека, а шалът ме е прегърнал с топли ръце. Обичам сутрините, новото пробуждане, боязливото показване на слънцето. Светло е и погледът ти става по-чист. Приятно е да знаеш, че всичко тепърва започва. Вчера е останало завито под тъмната пелена на нощта. А утре е само в мечтите. Изгревът пробужда. Дава сили. Да станеш. Да се облечеш и да тръгнеш. Винаги с посока, защото дори и ти да не знаеш накъде отиваш, някой те дърпа. Нанякъде. И ти винаги ще стигнеш. Някъде. Минус няколко месеца пашкулиране и плюс няколко мига споделеност. И докато се усетиш – вече ще е лято. Пак ще те будят две нетърпеливи очи. Шапката ще е прилежно оставена в скрина под леглото, а кожата свободно ще диша летния хлад на сутрешната роса.

Сезоните са тук, за да ни напомнят, че всичко се променя. Дърветата, ароматите, дори и денят и нощта са много непостоянни. Всичко се променя. И ние никога не оставаме същите. Не сме нито зима, нито лято. Преходни сме и в това е цялото очарование. Да се адаптираш. Да усещаш мириса на морето, дори и когато клоните са голи и сиви. Да стъпваш бос по росната трева, дори и когато чорапите са толкова дебели, че не усещаш малкото камъче в грубите обувки. Да вкусваш дъхавата пролет, когато студът щипе лицето и да копнееш за лепкавото лято, дори когато ръкавите и нощите са дълги.

Обичам сутрините. Карат те да мечтаеш за други сезони. И за миг забравяш, че е студено. Минус един-два часа сън и плюс едно глобалното нетърпение.

springtime

Пътува ми се

Пътува ми се. С теб. До теб. Към нас. Да се подслоня под рамото ти. Да е топло, силно и приглушено. Да стъпваме по непознати улици. Да ухаем на емоция и приключение. Да цапаме обувките си. Да благославяме сладката болка от мазолите, които ни напомнят за изминалите километри. Да даряваме благоуханни вкусове на непцата си. Да шепнем думи на чужди езици и да се смеем колко нелепо звучат с нашия неподправен акцент. Да очакваме с нетърпение зората. Да кимаме с глава като едни видни изследователи, а всъщност тайно да си мечтаем за плътния вкус на виното, което ни очаква само на няколко пресечки от поредния музей.

Пътува ми се. Около теб, света и съседната махала. Да се смеем по нашенски и никой да не ни укорява. Да се снимаме в лигави пози и да ги запазим само за нас. Без споделяне, лайкове и фалшиво щастие. Да оставим местоположението в тайна. Да скрием любовта си в погледа на случайния минувач. Да си вземем дрънкулки за спомен, които ще припяват звънката песен на спомена, когато вече сме си у дома. Да сме ние. Да опознаваме багрите около нас и вътре в нас.

Пътува ми се. Към теб. Към себе си. Към нас.

Порода „любов“

„Каква порода е?“ – чувам за пореден път въпроса от случаен минувач.

„Порода любов!“ – отговарям с усмивка и продължавам по пътя си с нечистокръвната топка обич, която ме гледа с толкова искрена радост за всичко ново, което виждат очите й, че за миг забравям, че не е човек и започвам да й говоря. За неравностите по пътя. За нечистите следи, които е добре да избягва. За трепета от първия досег със себеподобни. За разочарованието, че не всеки откликва на махащата опашка. За щастието да вървите двама. Така минават дните ми – в таен разговор с моята непородиста любов, която все още не е пораснала за света на възрастните.

Целунати от съдбата

Всичко, което ти се случва е съдба, вселенско решение. Оставяш се в ръцете на тази сила и се надяваш да е със слаб интензитет, за да се рееш лек като перце. Вкопчваш се в мисълта, че друг ще те спасява, друг ще отсъди вместо теб. Нали всичко е съдба. Нали всичко е предначертано. Защо да си хабиш моливите да рисуваш нови щрихи върху скицирания лист. Суеверен си. Вярваш в щастливите случайности. Страх те е от кармата. Плюеш си в пазвата по няколко пъти всеки ден. Завива ти се свят от въртене, когато черна котка пресече пътя ти. Изумен си от силата на подсъзнанието, което материализира желаните и нежеланите ни мисли. Изпитваш страхопочитание и учудващо смирение пред тази силна енергия, която ни завърта във вихъра на живота и сама решава кога да прекъсне вълнуващия танц. С две думи – вярваш в съдбата. Аз също, но не вярвам, че е сама.

Съдбата е низ от избори, които правим, пътища, които поемаме, хора, които срещаме. Съдбата не е туристическа карта. Завий наляво, завий надясно, спусни се надолу, изкачи този връх, стъпи накриво в тази дупка, удари си главата в тази стена. И воала. Ето го посветлението, дългоочакваната дестинация. Седи и ти се усмихва. „Браво, моето момиче, премина успешно всички изпитания“. Окичва ти медал и постигаш вечно щастие. Всъщност всеки избор ни води в различна посока. Няма правилно и грешно. Съдбата може да те опази да не се удавиш, но няма да те научи да плуваш. Може да те накара да се върнеш у дома, защото си забравил нещо, но няма да ти го донесе, докато чакаш кротко на отсрешния тротоар. Съдбата поощрява смелите, но не се бие на ринга заедно с тях. При нея няма категория, класиране, наказателни точки. За нея всеки човек е смел, защото върви по пътя си, неговия път, не пътят на останалите.

Когато целият свят ти казва да тръгнеш, а ти избираш да останеш, не защото вярваш, че животът ти е подготвил захарен памук, а защото искаш да повярваш в себе си. Това също е съдба. Когато цялата ти същност се е сковала от страх да направи първата крачка и стоиш вцепенен на едно място, дори тогава, какъвто и избор да направиш, той ще те отведе някъде, без значение дали мястото е съдбовно или не. И няма правилна и грешна дестинация. Има приятно, поносимо и трудно пътуване, но ако се движиш в ритъма на сърцето си, съдбата си знае работата. Дори и да не си я знае, ще седне кротко и ще те послуша. В уморените сенки на вечерната ти тъга, в несигурния лъч надежда в просълзените ти очи. Ще седи и ще те слуша. И ще те чуе. И няма да те съди, няма да те поощрява. Може да те побутне да станеш и да не се страхуваш да тръгнеш в избраната посока. Може да те научи, като видиш черна котка, да ѝ подадеш залък храна, да я докоснеш, да не се завърташ на другата страна, да се довериш и да спреш да се въртиш.

Вярвай в избора си. Помогни на съдбата да си научи урока и да те следва. Не ѝ се бъркай. Просто върви.

Любимец

Един от най-ярките спомени от моето детство е как дядо ми критикуваше моите родители защо подслоняват домашни любимци. „За какво ви е това куче. Само ангажимент и грижи“. И не, дядо ми не беше безчувствен и повърхностен човек. Напротив, той беше един от най-интелигентните и добри хора, които познавам. Просто имаше теория. „Не искам да отглеждам куче, защото ще го заобичам, то ще си отиде и аз ще страдам“. Теория, тежаща върху детските ми плещи като бетон. „Като не допускаш сърцето ти да изпита любов, не страдаш и ако тази обич ти бъде отнета“. Дълги години гледах с недоумение на тази липса на смелост да се привържеш и да бъдеш уязвим.

Вярно е, да се разделиш с нещо скъпо ти отнема много– топлина, навик, споделеност, чифт любящи очи и две –три завивки за разкош. Раздялата е тишина. Не е планирана, нито очаквана. Не се случва с напомняне в календара. Не ставаш сутрин с мисълта „днес по обяд ще намеря време да отметна тази задача“. Не си обличаш най-хубавата дреха, нито пък слагаш дискретен грим, от който очите ти да блестят. Не отваряш вратата с усмивка и гостоприемното „заповядай“. Не може и да бъде отложена за по-подходящо време. Часът винаги е неудобен. Мястото е притихнало, а дрехите винаги са тесни. И в нея няма нищо невероятно, освен лутащите се мисли, които са се опиянили от чувството на вина, съмнение, страх, умора и вълнение.

Привързал си се. Късно е тепърва да не ти пука. Кучето е отгледано, има си име, местенце в дома ти, където е спало, гушело се е в теб и е потрепвало докато сънува. И при раздяла неминуемо се появява и онази болка, от която дядо ми цял живот е странял. Болката, че нещо ти е отнето. И няма значение дали ти си го дал доброволно, защото не го искаш или някой го е изтръгнал от ръцете ти. Чувството, че си загубил се е свило на кълбо в сърцето ти.

След толкова много години и не един загубени „любимци“ се питам дали предпазливият ми дядо не е бил прав. Дали би могъл да подреждаш дните си без спойката на привързаността. Дали можеш да ги превърнеш в картина от красиви мигове, без да им придаваш значение. Дълбоко в сърцето си се моля да не е така. Иска ми се обичта да е гиздав накит от споделени мигове. Иска ми се да вярвам, че не мога да си спестя болката, защото ако пестя от нея, пестя и от любовта. Искам да си взема куче и да му се радвам без страх и готовност за бягство. Искам да ме приюти, да се привърже към мен и да бъдем „у дома“…поне дотогава, докато успея да докажа на дядо, че не е бил прав.

На лъжата ръцете са дълги

cats

Измаменото доверие е като капка олио в чаша вода. Нужно е здраво разбъркване, за да се разтвори до невидими частици. Трудно се преглъща. Вкусът на водата е същия, но вече не ти е така сладка и пивка. Стича се бавно в пресъхналите ти надежди. Опитваш се да утолиш жаждата, но не можеш да забравиш, че в нея вече нищо не е чисто.

Мълчанието е обидно. Принизен си до детски игри на криеница и високо подредени трофеи от успешно продадени лъжи. И колкото по-нависоко редиш тези трофеи, толкова по-дълги стават ръцете ти, докато се протягаш към рафта на илюзията от неизречените истини. Мрежата от лъжи е твоето предпазно огледало. Вглеждаш се в образа си и искрено си вярваш, че това е било необходимо. Търсиш хиляди оправдания. Понякога ти стига да имаш само едно, за да повярваш на онова гласче вътре в теб, което се катери по гърлото и напира да излезе, дегизирано като добри намерения.

Истината е като шамар с мокър парцал. Зашеметява те. Боли. Бузата ти изтръпва от удара. Очите ти парят. Сърцето препуска в опит да настигне лъжата и да я изрита надалеч от живота ти. Но истината поне ти дава право да бъдеш равен в ситуацията, да се бориш и да запазиш достойнството си. Дава ти право да бъдеш свободен и да преследваш това, в което си вярвал. Предадената лоялност те блокира. Подкосява краката ти. Придава горчив вкус на всеки миг. Сломява те. Прегърбва те. Прави те незначителен и малък. Разочарованието толкова силно вкопчва ръце в съзнанието ти, че не можеш да отвориш очи, за да погледнеш лъжата и да я попиташ благородна ли е или нагло преценена. Но скованото ти сърце вече знае отговора. То усеща кога мрежата от лъжи е там, за да го предпази и кога, за да попадне в пипалата на отровната измама.

На лъжата ръцете са дълги. Опитват се да те прегърнат, дори и когато се отдалечаваш. Искат да те спрат. Да се вкопчат в теб. Да те обърнат назад. Да ти обещаят сигурност. Но на обидата краката са бързи и започне ли да бяга, лъжата остава с опустели длани. И когато прегърне въздуха на изпарилото се доверие, дано поне се усмихне. Дано представлението си е заслужавало.