Автор: blagolika

Алармата звънеше упорито. Бореше се с моята съботна сънливост. Някъде дълбоко в мен се прокрадна палавата мисъл да заспя отново, но тогава си спомних кой ме чака. Подушвах нетърпението им. Затова отместих уютно сгушилата се завивка и стъпих с босите крака на студения под. Багажът беше стегнат, колата също. Сутрешнта роса ме прегърна с влажна учтивост. Беше толкова свежо и спокойно. Градът спеше, но аз не. Седнала бях на ръба на леглото и го наблюдавах как е притихнал в равномерното си дишане. Обожавах сутрините на нашите срещи.

Когато пристигнах в прашния роден град, нямаше и помен от сутрешния хлад. Всичко беше топло, леко задушаващо, но до болка познато. Всички витрини, дървета, дупки, всяко ъгълче, завойче, всичко ми беше познато. Дори уханието носеше спомен – на детство, сприхавост и енергия. Мама отвори вратата, както винаги. Потопих се в мечешкото ѝ притискане. От целувката ѝ ушите ми изпищяха. Понякога наистина си мислех, че ще ми спука тъпанчетата с тези звучни прояви на нежност. Тати беше по-премерен. Винаги е бил такъв. За него беше достатъчно, че с мама си говорим „по женски“ в другата стая. Това го успокояваше. Не беше любопитен, защото знаеше, че мама ще му разкаже всичко. Сякаш имаха някакъв таен пакт, който дори децата им нямаше как да нарушат.
Ухаеше ми на канела и на „Парадайс“ (парфюмът на мама). Чувах лекото покашляне и шумолящия вестник на тати. Отпивах от кафето в поредната чудата чаша на мама и се чудех защо моите родители не са като останалите, защо не си купуват сервизи за кафе и защо всичко в нас е затрупано със стари вещи и книги.

Как е възможно да стоим в събота и да си говорим за Джералд Даръл, вместо да обсъждаме политика и защо мама държеше да ме разведе из всички магазини за дрехи втора употреба, вместо да се прекланяме пред най-новия модел на нещо си от някой си супер известен и богат. Не че нямаха възможност. Те просто си бяха такива. Различни, свои, почитатели на Швейк и чинии, които се окачват на стената. В далечината чувах дразнещо вибриране, което ме разсейваше от лежерния разговор, който бях подхванала с мама. Телефон ли звънеше, тати ли пак си настройваше часовника. Ставаше все по-дразанещо и натрапчиво. Постепенно гласът и образът им изчезна. Стана тъмно. Отворих очи. Беше сън. Или по-скоро спомен. Хубав спомен. Докато ги има в мислите и сърцето ми, те винаги ще бъдат живи.

Отместих завивката и стъпих на топлия под. Вече беше лято.

Днес докато чаках на светофара, притихнала и леко отнесена в колата, погледът ми се спря на едно просещо дете, което стоеше от едната страна на улицата. Беше сравнително чисто и изглеждаше нахранено. Не знам историята му. Само мога да предположа какво или кой е накарал този невчесан малчуган да ходи с празна консервена кутия и да моли шофьорите на спрелите автомобили за малко стотинки. Нещо ме накара да се обърна към отсрещния тротоар. Там видях една прегърбена баба, която едва стоеше на краката си, с платнена торбичка, забрадка и протегната ръка към препускащите минувачи. Тя нямаше консервна кутия. Явно е свикнала всичко да прави с голи ръце.

Погледът ми се луташе ту към детето, ту към бабата. Сърцето ми препускаше заедно с него. Малчуганът така и не дойде до моята кола. Седеше отстрани на бордюра и леко се подсмихваше. Сигурно защото слънцето пробиваше своя път през облаците и студът не режеше толкова силно. Бабата пък за миг не остана сама. Почти всеки се спираше и откликваше на протегнатата ръка. Каква ли беше нейната история? Къде ли са децата ѝ? Има ли всъщност наследници на тази тежка корона? Сама ли е или нейният дядо я чака у дома с малки купички варен ориз.

Светофарът светна зелено и трябваше да тръгвам. С нищо не помогнах. Само мислите ми се докоснаха до тези две съдби. Чудех се кое е по-страшно – да просиш в началото или в края на жизнения си път? Не можех да преглътна големия залък несправедливост. И за детето и за бабата. Защото всеки заслужава весело детство и спокойни старини. А в тази картина нямаше нищо весело, нито спокойно, само тъга.

И да, може да виним всичко и всички, дори и себе си, че имаме привилегията да сме на топло и да караме по здрави улици под открито и чисто небе. Може да се примиряваме, да се натъжаваме, може дори да помогнем. Но нищо не може да поправи стореното – едно дете и една баба стояха от двете страни на един път и просеха – за помощ, за отговор, за надежда.

Тясно ми е. Като в претъпкано купе. Задушно, шумно и неудобно. Ту някое коляно ще ме побутне, ту някоя кашлица ще ме „близне“ по лицето. Прозорецът е мръсен. Дори красотата отвън е скрита. Спирките се редят. Някои хора слизат. Качват се нови. Но на мен ми е все така тясно. Спомням си други пътувания. Усмихнати, удобни, неуморни. Водеха нанякъде. С посока, но без очаквания. И ми беше широко. И имах удобно рамо, на което да се облегна, и място, на което да опъна крака. А те имаха нужда от почивка. Трепереха от умора. Неудобна, но приятна умора.

Спомням си едно конкретно пътуване. Беше преди има-няма 20 години. Мама беше до мен. Прибирахме се обратно към дома след няколко дни, прекарани в днешното ми вкъщи. Купето не беше пълно с много хора. Само няколко, но достатъчно, за да е широко на сърцето ми. С мама до мен се влюбих в едни очи, които имах щастието след това да нарека първата си голяма любов. Никога няма да забравя какво ми каза той няколко месеца по-късно, когато вече не само очите ни се бяха срещнали: „След като бях задремал от дългия и непринуден разговор с теб и майка ти, се събудих от топъл полъх на лицето си. Отворих очи и осъзнах, че идва от твоя поглед. Беше се втренчила в мен. Тогава си помислих, че бих се будил всеки ден от тази топлина“.

Е, не се будехме един до друг толкова дълго време. Като всяка първа любов и тази не остана последна. Но си мисля… ей така докато ми е толкова тясно…колко хубаво е човек да вярва в подобни приказки. Истински да вярва в магията на това да се влюбиш и да погалиш с поглед. Сега живея в друга приказка. Виждам облаци и дъги, но онова рамо вече го няма. И онези очи отдавна са забравени. Подпирам се на собствената си ръка, галя с топъл поглед единствено изтръпналите си крака и си мисля как да се почувствам нашироко в тази теснотия.

Притворила съм очи и „гледам“ към слънцето. То бавно пуска своята лъчезарна усмивка между клепачите ми. Гъдел ме е. Но е хубаво. Топли ме и знам, че когато отворя очи, ще чуя звънкия му смях. Някой вече е започнал обратното броене. 3.2. Само да не забравя да тръгна. 1. Отварям очи. Споменът вече е започнал да бяга. Усещам как краката ми се подчиняват на порива да го догонят. Бързи сме. И аз, и краката, и споменът. Виждам гърба му. Огряват го същите лъчи, които закачливо ме побутват по дясната буза. Не мога да видя очите му, но знам, че гледат напред. Няма да се обърне. Трябва да го настигна, за да го видя. Но имам странното усещане, че тази надпревара няма да има финална права, нито лента за победителя.

Все пак краката ми забързват своя ритъм. Толкова съм близо, че мога да докосна познатия силует. Иска ми се да спре да бяга. Не може ли просто да седнем отстрани на бордюра и да си помълчим заедно. Закъде се е разбързал. Не му ли е приятно да остане още малко с мен. Няма публика. Пред кого се опитва да се докаже. Усещам умората в стъпалата си. Сърцето ми не просто препуска, а галопира към сянката на спомена. Знам, че всеки момент душата ще се откаже, а след нея и краката. Спирам. Слънцето вече не просто ме побутва, а направо ме тръшва на земята.

Изгубих го от поглед. Ясно беше, че в това състезание няма как аз да изляза победител. Съперникът беше илюзия, мираж. Не можеш да се надпреварваш с това. Събрах дъха си. Седнах на земята и сведох глава. Поне се опитах да го задържа. Сърцето бавно се прибра в кошарата си. А краката ми започнаха да усещат твърдия асфалт. Отново затворих очи. Слънцето остави горещата си ръка на тила ми. Утешаваше ме по най-топлия начин, по който можех да бъда утешена.

Усетих студен полъх. Вече не бях сама. Бавно отворих очи и видях сянката на спомена. Беше се върнал. За кратко. С леки стъпки и загадъчна усмивка, сякаш да ми напомни, че винаги ще бъде по-бърз от мен, но никога няма да избяга. За добро или за лошо. Ще е там, зад ъгъла, в сянката на дърветата, под опашката на вятъра, приседнал на бордюра до мен. Поне вече няма да се надпреварваме. Намерих огромна утеха в тази мисъл.

Изправих се с усмивка, хванах го за ръка и го поведох напред.
С мен.
Към нови хоризонти.
Ще го пусна тогава, когато сме готови.
И двамата.

И тази сутрин беше студено. Минус един-два часа сън и плюс едно глобално нетърпение. По улиците е спокойно, не е тихо, но някак е смирено. Виждам дъха си, който ми показва пътя напред. Шапката е мека, а шалът ме е прегърнал с топли ръце. Обичам сутрините, новото пробуждане, боязливото показване на слънцето. Светло е и погледът ти става по-чист. Приятно е да знаеш, че всичко тепърва започва. Вчера е останало завито под тъмната пелена на нощта. А утре е само в мечтите. Изгревът пробужда. Дава сили. Да станеш. Да се облечеш и да тръгнеш. Винаги с посока, защото дори и ти да не знаеш накъде отиваш, някой те дърпа. Нанякъде. И ти винаги ще стигнеш. Някъде. Минус няколко месеца пашкулиране и плюс няколко мига споделеност. И докато се усетиш – вече ще е лято. Пак ще те будят две нетърпеливи очи. Шапката ще е прилежно оставена в скрина под леглото, а кожата свободно ще диша летния хлад на сутрешната роса.

Сезоните са тук, за да ни напомнят, че всичко се променя. Дърветата, ароматите, дори и денят и нощта са много непостоянни. Всичко се променя. И ние никога не оставаме същите. Не сме нито зима, нито лято. Преходни сме и в това е цялото очарование. Да се адаптираш. Да усещаш мириса на морето, дори и когато клоните са голи и сиви. Да стъпваш бос по росната трева, дори и когато чорапите са толкова дебели, че не усещаш малкото камъче в грубите обувки. Да вкусваш дъхавата пролет, когато студът щипе лицето и да копнееш за лепкавото лято, дори когато ръкавите и нощите са дълги.

Обичам сутрините. Карат те да мечтаеш за други сезони. И за миг забравяш, че е студено. Минус един-два часа сън и плюс едно глобалното нетърпение.