Sky

Почти

Какво отражение на контраста! Колко ли бленувана е огледалната форма на безкрайност. Всичко е подредено в един почти фанатичен военен ред. Едно квадратче, последвано от друго, изящно застанали в почти съвършена редица. Ред след ред. Прозорец след прозорец. Късметлии. Облаците ги галят, усмихват им се, флиртуват с магичната им непрогледна повърхност. Мечта, докосваща се до съвършенство. Почти.

До нея небето е по-малко синьо, облаците са по-малко пухкави и някак всичко е толкова хаотично. Тъкмо се сгушват в приглушаващата светлина и вече искат да избягат към планината. Непостоянни, непокорни, сякаш отказват да се отразяват където и да е. Може би само в нечии дълбоки и разбиращи ги очи или във водите, които нежно ги допълват, без претенции, арматура и излишна суета. Едно несъвършено небе. Но толкова прекрасно и освобождаващо със своята естественост, че перфектните кутийки от стъклени мечти започват да ти се струват безлични и изкуствени. Почти.

Душата ми се усмихва иронично. Чувства се като небе, затворено в стъклото на голяма сграда. На пръв поглед всичко изглежда красиво като мечтана картина, очертанията пасват на всяка кутийка. Пъзелът е нареден. Мястото е предначертано. Гледката е обещаваща. Очите гледат навън с надежда за простор на погледа. И има. И е хубаво. Почти.

Но не се виждат облаците, нито по-малко синьото небе. Планината се мръщи зад бетона и сякаш ми намигва подигравателно, защото тя не просто вижда облаците, а ги приютява в своята вселена. На нея кутийки не ѝ трябват. А аз пак съм вътре. И ми е добре. Нали това е целта, предназначението, мисията? Да сме част от тази съвършена картина. Позираме заедно и ни се получава, нали?

Почти.

Пролетта не чака никого

Пролетта не чака никого. Бърза да обуе светлите обувки и да метне цветната чанта през рамо. Нетърпелива е. Понякога е досадна в своята припряност, но всички я харесват. Очаквана е и това я прави специална. А тя го знае. Колко е самонадеяна! Появява се с наперена походка. Заслепява ни със слънчевите си лъчи и дори за миг не предполага, че някой би могъл да е отблъснат от нейната особа. Дори арогантността ѝ се прощава. И какво ако ни е подлъгала? Ако тъкмо започващите да се стоплят души зъзнат под мокрите снежинки и ледения вятър. Какво от това? Важното е, че тя идва. Ние може да чакаме. Тя не.

Пролетта не чака никого. Капризна е, но и ухажвана. Всеки иска да усети нейната прегръдка и да потъне в цветния ѝ поглед. Понякога ми е жал за зимата. Хулена от доста, обичана от малцина, харесвана от тези, които се научават да вдишват нейната свежест и съвършенство. Красотата на зимата е чиста, неподправена, но е от време на време – в планината, далеч от хорските тюхкания за непочистените пътища и заледените стъкла. Зимата е красива, но не за всеки поглед и не за всяко сърце. И тогава се появява пролетта – наперена, цъфтяща, жадувана. Всички я искат. Никой не подлага на съмнение нейните прояви на нетърпение и горделивост. Само едно вдъхване от нейното ухание и мислите ни се замайват.

Пролетта ни кара да мечтаем, да се надяваме, да се борим за всяка открадната минута, прекарана навън, за всеки полъх на топлия вятър, който разбърква косите ни. Научава ни да обичаме дъжда. Подготвя тялото ни за горещината на нажеженото лято. Понякога дори не чака да се подготвим, да разкършим схваналите се крайници, да свалим дрехите. Няма търпение. Пролетта не чака никого. Идва, за да ни усмихне и остава, за да ни напомни, че всеки застой има своя край и всяка надежда има своето начало. Само трябва да се научим да я вдишваме с пълни гърди, за да помогнем на сърцата ни да усетят топлината на новия сезон. Пролетта може да не чака никого, но всеки чака пролетта. И тя винаги идва. Дръзка, наперена, но и нежна и ефирна, такава каквато само пролетта може да бъде.

Черешов спомен

Алармата звънеше упорито. Бореше се с моята съботна сънливост. Някъде дълбоко в мен се прокрадна палавата мисъл да заспя отново, но тогава си спомних кой ме чака. Подушвах нетърпението им. Затова отместих уютно сгушилата се завивка и стъпих с босите крака на студения под. Багажът беше стегнат, колата също. Сутрешнта роса ме прегърна с влажна учтивост. Беше толкова свежо и спокойно. Градът спеше, но аз не. Седнала бях на ръба на леглото и го наблюдавах как е притихнал в равномерното си дишане. Обожавах сутрините на нашите срещи.

Когато пристигнах в прашния роден град, нямаше и помен от сутрешния хлад. Всичко беше топло, леко задушаващо, но до болка познато. Всички витрини, дървета, дупки, всяко ъгълче, завойче, всичко ми беше познато. Дори уханието носеше спомен – на детство, сприхавост и енергия. Мама отвори вратата, както винаги. Потопих се в мечешкото ѝ притискане. От целувката ѝ ушите ми изпищяха. Понякога наистина си мислех, че ще ми спука тъпанчетата с тези звучни прояви на нежност. Тати беше по-премерен. Винаги е бил такъв. За него беше достатъчно, че с мама си говорим „по женски“ в другата стая. Това го успокояваше. Не беше любопитен, защото знаеше, че мама ще му разкаже всичко. Сякаш имаха някакъв таен пакт, който дори децата им нямаше как да нарушат.
Ухаеше ми на канела и на „Парадайс“ (парфюмът на мама). Чувах лекото покашляне и шумолящия вестник на тати. Отпивах от кафето в поредната чудата чаша на мама и се чудех защо моите родители не са като останалите, защо не си купуват сервизи за кафе и защо всичко в нас е затрупано със стари вещи и книги.

Как е възможно да стоим в събота и да си говорим за Джералд Даръл, вместо да обсъждаме политика и защо мама държеше да ме разведе из всички магазини за дрехи втора употреба, вместо да се прекланяме пред най-новия модел на нещо си от някой си супер известен и богат. Не че нямаха възможност. Те просто си бяха такива. Различни, свои, почитатели на Швейк и чинии, които се окачват на стената. В далечината чувах дразнещо вибриране, което ме разсейваше от лежерния разговор, който бях подхванала с мама. Телефон ли звънеше, тати ли пак си настройваше часовника. Ставаше все по-дразанещо и натрапчиво. Постепенно гласът и образът им изчезна. Стана тъмно. Отворих очи. Беше сън. Или по-скоро спомен. Хубав спомен. Докато ги има в мислите и сърцето ми, те винаги ще бъдат живи.

Отместих завивката и стъпих на топлия под. Вече беше лято.

Ако искаш да избягаш

И какво, ако искаш да избягаш? Да хванеш първия самолет за някъде, без да бързаш за никъде. Да седнеш запъхтян до непознат силует. Да гледаш смутено през малкото прозорче и да помахаш с очи към познатите простори.

Какво, ако искаш да се слееш? В чужди пейзажи и калдъръмени улици. Да останеш сам, да се хванеш за ръка и да опознаеш своята приятелка интуицията, която от толкова време си пренебрегвал.
Какво, ако искаш да се скриеш от хората? Откога е грешно да се разочароваш? Нямаш ли право да си уморен от враждебната истерия? Да си преял от облаги, матереализъм и интереси. Да си човек сред човеците.

И какво, ако се почувстваш самотен. Когато преглъщаше горчивите хапове, беше ли с някой? Или този „някой“ ти поднасяше залъка в уста. Колко студени води изпи, докато не разбра, че тази жажда няма утоляване? Какво, ако най-накрая последваш порива на сърцето си. Кой ще те съди? Този, който искаше да вървиш срещу природата си? Или онзи, който търсеше в теб злобата на вълк, докато ти му блееше като агънце?

И така. Какво, ако поискаш да избягаш? Кой ще те спре? Този, който те гласи за закуска след Гергьовден или онзи, който ти подава вълчата кожа. Кой има право да те съди? И за какво? Че си готов да споделиш тишината с малко човечност и много наивност? Нека съм човечна и нека съм наивна. Само такава бих се обичала, а това е любов, която не бих предала за ничия друга рецепта за „успех“.

Благата в мен

Днес си подарих ден за мен. Не за работа, не за чужди капризи, не за задачи, не дори и за кучето. За мен. Защото реших, че е крайно време да бъда Блага за себе си, не само за другите.

Наслаждавах се на всеки миг от бавно разтягащите се минути. Направих стречинг на душата. Наклон надясно. Наклон наляво. Затворих очи и просто слушах каква блага вест иска да чуе сърцето ми. Сварих си чай с вкус на пролет. Забърках го с малко мед и капка блаженство. Не бързах за никъде. Сякаш наистина подарявах себе си…на себе си. Подарих си йога, защото тя е най-верният ми одушник. Почерпих се и с масаж, защото тялото заслужава да бъде глезено. Накиснах тревогите в топла вода и осъзнах колко силно съм искала да си обърна внимание. Да изляза на кафе със себе си. Да поплувам до себе си. Да хапна вкусна рибка и да се насладя на чувството, че точно на днешния ден това ми е позволено.

Толкова е хубава тази среща. На мен със мен. Без преструвки. Без скрити мисли. Толкова явна и открита, каквато отдавна не съм била. Спомням си последния път, когато се бях извела на среща – в китно италианско ресторантче в красивата и незбравима Виена. Колко пъти съм се чудила къде отиде онова момиче. В каква жена се превърна, че да забрави да си дарява внимание. Днес си припомних онези дни. Когато си избрал да правиш компания на себе си, не защото нямаш с кого да споделиш тези прекрасни моменти, а защото просто си избрал да си ти. И е хубаво. И е споделено. И е благо.
Сега чакаме цъфналите дръвчета. И благите вести. Дано да се обичаме повече и да се грижим за благото в нас. Да не избяга. Да не закърнее. Да не увехне. И дори да се отчуждим от себе си, да се намерим отново, да се запознаем, да се докоснем с очи и да се огледаме наоколо. Защото пролетта дойде. Дано разцъфне с нея и свободата да бъдем щастливи.

Дилема

Днес докато чаках на светофара, притихнала и леко отнесена в колата, погледът ми се спря на едно просещо дете, което стоеше от едната страна на улицата. Беше сравнително чисто и изглеждаше нахранено. Не знам историята му. Само мога да предположа какво или кой е накарал този невчесан малчуган да ходи с празна консервена кутия и да моли шофьорите на спрелите автомобили за малко стотинки. Нещо ме накара да се обърна към отсрещния тротоар. Там видях една прегърбена баба, която едва стоеше на краката си, с платнена торбичка, забрадка и протегната ръка към препускащите минувачи. Тя нямаше консервна кутия. Явно е свикнала всичко да прави с голи ръце.

Погледът ми се луташе ту към детето, ту към бабата. Сърцето ми препускаше заедно с него. Малчуганът така и не дойде до моята кола. Седеше отстрани на бордюра и леко се подсмихваше. Сигурно защото слънцето пробиваше своя път през облаците и студът не режеше толкова силно. Бабата пък за миг не остана сама. Почти всеки се спираше и откликваше на протегнатата ръка. Каква ли беше нейната история? Къде ли са децата ѝ? Има ли всъщност наследници на тази тежка корона? Сама ли е или нейният дядо я чака у дома с малки купички варен ориз.

Светофарът светна зелено и трябваше да тръгвам. С нищо не помогнах. Само мислите ми се докоснаха до тези две съдби. Чудех се кое е по-страшно – да просиш в началото или в края на жизнения си път? Не можех да преглътна големия залък несправедливост. И за детето и за бабата. Защото всеки заслужава весело детство и спокойни старини. А в тази картина нямаше нищо весело, нито спокойно, само тъга.

И да, може да виним всичко и всички, дори и себе си, че имаме привилегията да сме на топло и да караме по здрави улици под открито и чисто небе. Може да се примиряваме, да се натъжаваме, може дори да помогнем. Но нищо не може да поправи стореното – едно дете и една баба стояха от двете страни на един път и просеха – за помощ, за отговор, за надежда.

dog

Лек срещу тревожност

Времете днес предписва рецепта за лек срещу тревожност. Всичко е притихнало. И ветровито. И зимно. Човек има реално оправдание да остане вкъщи. Да заспи. Да яде каквото има и да не тъгува по каквото няма. Малкото нетърпеливо дяволче, което винаги иска да свърши и това нещо, и онова друго нещо, и всички неща, които чакат да бъдат свършени точно днес, това дяволче сякаш е изчезнало в нищото. Скрило се е в снежната пелена и дори и не иска да подаде малкото си дразнещо носле навън.

Домовете обичат това време, защото оставаме в тях с блажено усещане за позволено мързелуване. Няма ги засъхналите петна от разлято кафе, пропити с вина, че отново закъсняваме. Няма го скритото негодувание от неосъществените срещи със стари приятели. Няма го и соленият вкус по възглавницата, която често приутява сълзите от притеснението, че не сме способни да се справим с всичко. Всичко това е измито от мокрия сняг. Изгубено е в сивия хоризонт. Има само топлина, заслужена и ненатрапчива топлина. И сънливост.

Kнигите също чакат да завали сняг. Тихо лежат на прашната лавица. Не издават звук, за да чуят кога вятърът ще донесе тяхното дългоочаквано снежно спасение. Шептят с благозвучни думи неразказани истории. Крият в себе си любов, спомени, милосърдие. Подредили са се в редица и търпеливо чакат да се събудим от сладката дрямка. Запалили са огън. Изгасили са телевизора и чакат да ги разгърнем. Прекалено много жестокост има навън. Прекалено луди умове и непосилни за сърцата ни битки.

Ето защо поне днес, поне за няколко часа, може да оставим снегът да повали. Едва ли ще измие тревожността от нереалната реалност около нас, но поне за миг ще притъпи сетивата от това, което виждат очите ни. И ще ни помогне да се радваме, че „вкъщи“ съществува.

rain

Да погалиш с поглед

Тясно ми е. Като в претъпкано купе. Задушно, шумно и неудобно. Ту някое коляно ще ме побутне, ту някоя кашлица ще ме „близне“ по лицето. Прозорецът е мръсен. Дори красотата отвън е скрита. Спирките се редят. Някои хора слизат. Качват се нови. Но на мен ми е все така тясно. Спомням си други пътувания. Усмихнати, удобни, неуморни. Водеха нанякъде. С посока, но без очаквания. И ми беше широко. И имах удобно рамо, на което да се облегна, и място, на което да опъна крака. А те имаха нужда от почивка. Трепереха от умора. Неудобна, но приятна умора.

Спомням си едно конкретно пътуване. Беше преди има-няма 20 години. Мама беше до мен. Прибирахме се обратно към дома след няколко дни, прекарани в днешното ми вкъщи. Купето не беше пълно с много хора. Само няколко, но достатъчно, за да е широко на сърцето ми. С мама до мен се влюбих в едни очи, които имах щастието след това да нарека първата си голяма любов. Никога няма да забравя какво ми каза той няколко месеца по-късно, когато вече не само очите ни се бяха срещнали: „След като бях задремал от дългия и непринуден разговор с теб и майка ти, се събудих от топъл полъх на лицето си. Отворих очи и осъзнах, че идва от твоя поглед. Беше се втренчила в мен. Тогава си помислих, че бих се будил всеки ден от тази топлина“.

Е, не се будехме един до друг толкова дълго време. Като всяка първа любов и тази не остана последна. Но си мисля… ей така докато ми е толкова тясно…колко хубаво е човек да вярва в подобни приказки. Истински да вярва в магията на това да се влюбиш и да погалиш с поглед. Сега живея в друга приказка. Виждам облаци и дъги, но онова рамо вече го няма. И онези очи отдавна са забравени. Подпирам се на собствената си ръка, галя с топъл поглед единствено изтръпналите си крака и си мисля как да се почувствам нашироко в тази теснотия.

swans

В надпревара със спомена

Притворила съм очи и „гледам“ към слънцето. То бавно пуска своята лъчезарна усмивка между клепачите ми. Гъдел ме е. Но е хубаво. Топли ме и знам, че когато отворя очи, ще чуя звънкия му смях. Някой вече е започнал обратното броене. 3.2. Само да не забравя да тръгна. 1. Отварям очи. Споменът вече е започнал да бяга. Усещам как краката ми се подчиняват на порива да го догонят. Бързи сме. И аз, и краката, и споменът. Виждам гърба му. Огряват го същите лъчи, които закачливо ме побутват по дясната буза. Не мога да видя очите му, но знам, че гледат напред. Няма да се обърне. Трябва да го настигна, за да го видя. Но имам странното усещане, че тази надпревара няма да има финална права, нито лента за победителя.

Все пак краката ми забързват своя ритъм. Толкова съм близо, че мога да докосна познатия силует. Иска ми се да спре да бяга. Не може ли просто да седнем отстрани на бордюра и да си помълчим заедно. Закъде се е разбързал. Не му ли е приятно да остане още малко с мен. Няма публика. Пред кого се опитва да се докаже. Усещам умората в стъпалата си. Сърцето ми не просто препуска, а галопира към сянката на спомена. Знам, че всеки момент душата ще се откаже, а след нея и краката. Спирам. Слънцето вече не просто ме побутва, а направо ме тръшва на земята.

Изгубих го от поглед. Ясно беше, че в това състезание няма как аз да изляза победител. Съперникът беше илюзия, мираж. Не можеш да се надпреварваш с това. Събрах дъха си. Седнах на земята и сведох глава. Поне се опитах да го задържа. Сърцето бавно се прибра в кошарата си. А краката ми започнаха да усещат твърдия асфалт. Отново затворих очи. Слънцето остави горещата си ръка на тила ми. Утешаваше ме по най-топлия начин, по който можех да бъда утешена.

Усетих студен полъх. Вече не бях сама. Бавно отворих очи и видях сянката на спомена. Беше се върнал. За кратко. С леки стъпки и загадъчна усмивка, сякаш да ми напомни, че винаги ще бъде по-бърз от мен, но никога няма да избяга. За добро или за лошо. Ще е там, зад ъгъла, в сянката на дърветата, под опашката на вятъра, приседнал на бордюра до мен. Поне вече няма да се надпреварваме. Намерих огромна утеха в тази мисъл.

Изправих се с усмивка, хванах го за ръка и го поведох напред.
С мен.
Към нови хоризонти.
Ще го пусна тогава, когато сме готови.
И двамата.

self-portrait

Дали съм същата…

Дали съм същата?
А каква съм била? Не сме статични. Не обичам епитети. Чувала съм ги безброй пъти. Някои от тях бяха постоянно присъствие в моя живот – дива, инатлива, „отвращаващо добра“ (цитирано дословно), други се промениха с времето. Дива отстъпи място на лоша, инатът го замених с твърдоглавост, а добрината стана по-умерена. Но все са там. Епитети да искаш.

Дали съм същата?
Зависи кой пита. Ако са родителите ми, ще кажа – не. Промених се, най-вече след като трябваше да направя най-трудното нещо в живота ми – да се сбогувам и с двама ви. Ако са бившите ми любови, ще кажа – да. Същата съм, защото за всеки един от вас съм била различна. Давала съм, каквото сърцето ми е подзказвало, че иска да даде. По сърдечните въпроси съм боса. Там ме ръководят природни сили, по-големи от разума и по-велики от страстите на тялото. Така че, съжалявам момчета, и да можехме да върнем времето назад, пак бих избарал да си тръгна от вас. Просто сърцето ми го е знаело, преди самата аз да го разбера.

Дали съм същата?
За приятелите – не. За враговете – още по-малко. Просто растем. Развиваме се. Движим се напред. Къде заедно, къде в различни посоки, но винаги с останало зрънце спомен за споделените моменти. Няма сърдене, нито съдене. Понякога нашата промяна идва изненадващо и остава вкус на недоволство в нечия уста. Друг път самите ние осъзнаваме, че сме влачели за ръка едно другаруване, което няма нищо общо помежду си, освен самото приятелство. По инерция. Увито за из път.

Дали съм същата? Надявам се, че не съм. Промяната може да боли. Но това е най-прекият път до зрелостта.