Какво отражение на контраста! Колко ли бленувана е огледалната форма на безкрайност. Всичко е подредено в един почти фанатичен военен ред. Едно квадратче, последвано от друго, изящно застанали в почти съвършена редица. Ред след ред. Прозорец след прозорец. Късметлии. Облаците ги галят, усмихват им се, флиртуват с магичната им непрогледна повърхност. Мечта, докосваща се до съвършенство. Почти.
До нея небето е по-малко синьо, облаците са по-малко пухкави и някак всичко е толкова хаотично. Тъкмо се сгушват в приглушаващата светлина и вече искат да избягат към планината. Непостоянни, непокорни, сякаш отказват да се отразяват където и да е. Може би само в нечии дълбоки и разбиращи ги очи или във водите, които нежно ги допълват, без претенции, арматура и излишна суета. Едно несъвършено небе. Но толкова прекрасно и освобождаващо със своята естественост, че перфектните кутийки от стъклени мечти започват да ти се струват безлични и изкуствени. Почти.
Душата ми се усмихва иронично. Чувства се като небе, затворено в стъклото на голяма сграда. На пръв поглед всичко изглежда красиво като мечтана картина, очертанията пасват на всяка кутийка. Пъзелът е нареден. Мястото е предначертано. Гледката е обещаваща. Очите гледат навън с надежда за простор на погледа. И има. И е хубаво. Почти.
Но не се виждат облаците, нито по-малко синьото небе. Планината се мръщи зад бетона и сякаш ми намигва подигравателно, защото тя не просто вижда облаците, а ги приютява в своята вселена. На нея кутийки не ѝ трябват. А аз пак съм вътре. И ми е добре. Нали това е целта, предназначението, мисията? Да сме част от тази съвършена картина. Позираме заедно и ни се получава, нали?
Почти.