Планината обича снега

Планината обича снега. Прегръща го с нетърпение и надежда да остане дълго с нея. Очаква студеното му наметало да покрие косите ѝ. Не се страхува, че ще намокри нозете си. Не отлага срещата с мразовитите му ръце, нито се мръщи от скритата му природа. Очаква снегът да я целуне, да я направи красива и желана.

Планината се радва на снега. Не го съди, че понякога е непостоянен. Нито си вре носа във вятърничавия му характер. Чака, пуснала корени дълбоко в сърцето на земята. Усмихва се, галена от слънцето. Знае, че снегът я допълва. Прави я приказна като магия и чиста като детска сълза. И дори снегът да си отиде, планината е винаги там, очакваща своята непостоянна, но вечна половинка.

Планината е пленена от снега. Уважава неговата сила. Прекланя се пред красивите му нюанси. Приела е, че бялата му натура никога не остава просто бяла. Вярва, че под пухкавия му кожух, боровите клонки ще станат още по-зелени, а цветята ще бъдат преродени в пъстрите багри на промяната. Не се цупи, че снегът ѝ пречи на гледката. Просто с него гледката става още по-хубава, защото събужда сетивата, измива калта, отключва фантазията.

Любовта трябва да бъде планинска, за да устои на сезоните и снежна, за да променя мирогледа ни. Докато планината още е там, копнееща за нежната прегръдка на снега, надежда за любов винаги ще има. Дори и снегът отдавна да се е разтопил.

Скучна доза щастие

Цари всеобщо веселие. Приятно е да се чувстваш част от широките усмивки и зареждащите ритми. Но докато седя безмълвна и вдишвам чуждото забавление, осъзнавам, че третото ми око търси с поглед сродна душа, с която да разплита магия. И тогава ме перва истината, която дълго време стоеше наказана в ъгъла – моите стимуланти вече са различни. И аз захапвам цигара след цигара, но не за настроение, а за запълване на самотните мисли с безметежен дим. И аз се опиянявам от домашни гроздови ферментации, но само до момента, в който изпаренията затанцуват приятен и неангажиращ блус със сърцето ми.

Вече не обичам крайностите. Животът тече прекалено бързо, за да добавям във вените му високи градуси на безпаметност. Не искам часове, прекарани в забрава. Искам да помня. Искрените усмивки. Разменените съучастнически погледи на сходни енергии. Хубавата песен, която звучи на заден фон и мелодията от думи, която я надпява. Може би съм скучна. Най-вероятно. Много скука има в душата ми, която чака да бъде споделена. Много книги не са прочетени, картини не са нарисувани, разкази не са написани, места не са посетени и много любов не е изживяна. Толкова много скука има в сърцето ми, че ще прелее от безпочвени надежди, че има и друг начин да бъдем споделени.

Докога можеш да тъпчеш душата си с вредни храни с надеждата, че ѝ е необходима малка доза емоция, за да остане във форма? Докога можеш да стимулираш ума си с чужди срещи? Би ли стоял в равнината, когато искаш да изкачваш планини? Докога можеш да вярваш, че светът в теб е грешно нереден и докога ще се опитваш да го побираш в нечии чужди представи за градоустройство? Може би още дълго време. Може би още малко. Още един разговор. Още един шанс. Още една чашка. Още една цигара време. Още една здравословна доза щастие, за да влезеш във форма и да си готов за планината.

„Добро да намираме“

Когато отговори с грейнали очи на моя поздрав за добър ден, бабата се сви във вълнената си жилетка и се мушна обратно зад дървената порта. „Добро да намираме“…А търсим ли достатъчно? Или се препъваме в безграничната човешка глупост и упорито отричаме, че доброто съществува. Има си го – в топлината на сгушените котараци на двора или в парата, която се надига от прясно изпечените зелници. Доброто си седи кротко и в нашите делници. Пази си ни, чака да го намерим и да го погледнем с добри очи. С очите на приятел, съмишленик, бранник. Бих допълнила бабата с чистия поглед и да ѝ споделя: „Добро и да даваме“, но вече се беше прибрала в нейния си разбъркан свят, пълен с подредени спомени.

Реших да почукам на вратата и да надникна в нейното гнездо. Зарадва ми се. Минах през ожулени и бледозелени врати. Видях толкова много покъщина, че се изумих самата тя как се намира в тази бъркотия. Разчисти ми малко трикрако столче, като махна сушените чушки от стария вестик. За миг се почудих дали да седна върху вестника или да ѝ го запазя, но като видях купчината пожълтяла хартия на някогашната маса за хранене, седнах спокойно. Имаше си достатъчно мир и работническо дело. Разглеждах свенливо всичките избелели снимки по стените, украсени с капчици вар и изкусно изплетени паяжини. Разпознах усмивката ѝ в лицето на младата и красива българка, която гледаше с нежност към мъжа до себе си. Беше го хванала под ръка. Накъде ли са тръгвали? Колко ли го е обичала? Дали беше в съседната стая или го e изгубила някъде насред бъркотията. Заслушах се, но в другите стаи беше тихо. Не я попитах. Не исках да угасват грейналите ѝ очи. Поговорихме си малко за селото и героите наоколо. Каза ми няколко мъдрости, които много исках да запомня, но някак умът ми не ги побираше. Важното е сърцето да ги помни. Почерпи ме чай от липа. Не посмях да ѝ кажа, че не ми е по вкуса. Изпих го и дори ми хареса. Сигурно защото беше подправен с добро.

Тръгнах си спокойна за пръв път от много време насам. Продължих по пътя си с мисълта за прегърбената баба и нейната вече извехтяла усмивка. Добро да намираме и в доброто да вярваме. Аз днес го открих в блесналите очи на бабата от близкия двор. И съм благодарна, че я има. Защото, ако нашите прародители не бяха бранили доброто, сега нямаше да има какво да намираме.

Слънцето е любезен домакин

Днес седнах на една слънчева пейка, за да се полюбувам на светлината и да си поговоря безмълвно с една възрастна двойка. Препичаха се на пейка разстояние от мен. Бабата се караше на дядото, че е свел глава и слънцето не успява да огрее челото му. Той, абсолютно равнодушен към нейното негодувание, разсъждаваше над така актуалната и страшна тема, с която са просмукани животите ни тази година. Въпреки всичко ми беше приятно да ги слушам.

Сякаш отидох на гости на баба и дядо. Винаги съм обичала да разговарям с тях. Дори и без да казвам нищо. Сега бях притихнала до тези непознати и се наслаждавах на усещането да бъда част от живота на възрастните хора. Сякаш специално бяха седнали до мен, за да ми напомнят, че накрая остават важни само две неща: да можеш да се радваш на слънцето и да имаш другар, с който да разговаряш за всичко. Дали ще е за супата, от която е останало прекалено малко и ще изгори ако се затопли на котлона. Или ще е за салатата, която бабата не иска да яде на обяд, защото предната вечер е яла същото. Разговорите винаги водят до един път – този на лекия, ненатрапчив, но пречистващ спор. Чувах недоволното сумтене на дядото, че спътницата му е капризна и тихото му нашепване, сякаш от нищото: „Ако така продължава, това живот ли е. Остави ни нас, но за хората подир нас….“

Почуствах се като натрапник в мислите на този може би възрастен, но не и остарял човек. Затаих дъх, за да не чуят въздишката ми. После се отпуснах. Не бях натрапник. Слънцето беше нашият домакин и любезно ни беше поканило в своя топъл и уютен дом. „Ако искаш тръгвай“ – чух бабата да мърмори троснато на припряната си половинка. „ Аз искам да постоя още малко.“ Усмихнах се неволно на този мой съмишленик, копнеещ за всеки слънчев лъч, който може да вземе със себе си на прага на зимата. Дядото тръгна бавно и мълчаливо, но не беше извървял и няколко крачки с олющеното си и старо бастунче, когато преданата му половинка стана и тръгна спокойно след него.

Защото някои неща не се променят, независимо от споделените години, белите коси или заплашителните новини, които ни заобикалят. Слънцето е все така дружелюбен домакин. Любовта е все така неподправена, банална, но и вярна на себе си. А усещането да отидеш на гости на баба и дядо, пък било то и непознати, си е все така утешаващо. Искаше ми се да ги настигна и да им благодаря, но знаех, че слънцето ще го направи вместо мен.

Есенно почистване

Да започна начисто? Да събуя обувките пред вратата, за да не вкарам калта от спомена за теб? Да измия ръцете си от фантазията за споделеност? Да наплискам очите си с течаща вода, за да изчезне прахта от твоите отдалечаващи се стъпки. Как се започва начисто?

Дали да не изгоря всички мебели за по-лесно? Така няма да ми се налага да претапицирам дивана. И леглото ще изгоря. Ще си запазя единствено завивките. Все пак са ми любими, а и са 100% памук. Ще ме топлят, когато на душата ѝ стане студено. Както съм започнала, мога да изхвърля в огъня и кафеварката, в която ми правеше кафе всяка сутрин и тигана, в който ти направих първите палачинки. А с телефона какво да правя? Във вените му тече твоята емоционална припряност. Не мога да го изгоря. Наскоро го купих. Да изтрия всичко е очевидната първа стъпка – имена, тапети, снимки, дати, спомени. Да му направя промивка и да освободя пространство за неопетнени емоции. Но тогава нищо няма да ми остане. Само някакъв механичен уред. Ще го намразя още повече. Значи и той отива в купчината, заедно с кафеварката и тигана. Какво ми остана? Дрехите. Не помня в коя рокля ме обичаше най-много, нито кои дънки ме придружаваха в игривите ни уикенди, прекарани на път. Помня само отражението в зениците ти, които бяха толкова широки, че се оглеждах в тях като в огледало. Бях толкова красива. Там. За теб. Изгарям всичко. Не искам да рискувам някога, някъде, за някой да се облека в дреха, от която да ме лъхне замърсен спомен.

Започнах начисто. Огънят си гори и догаря. Почти се превърна в пепел. Купих си нови дрехи. Копнея да се почувствам красива в тях. Тиган и кафеварка още нямам. Чакам да се събудя с апетит за споделена закуска и ароматно кафе. Леглото и дивана са си същите. Сърце не ми даде да ги сменя. Въпреки че бяха придобили формата на твоя силует, с времето отпечатъкът изчезна. Телефонът също запазих. Сега в него има много памет за съхранение и малко време за губене. Оставих го на вибрация. Вече не очаквам с нетърпение звуковия сигнал. Не очаквам нищо от теб.

Кога започнах начисто ли? Дочаках есента. Дочаках онзи момент, в който вече не се надявах. Пуснах парцала. Изритах кофата с мръсна вода. Обух обувките, които чинно ме чакаха пред входната врата. Заключих зад себе си и излязох навън, където улиците бяха прашни, но мислите вече бяха почистени.

Грижа за безгрижието

На екрана мигат хиляди светлини. Телефонът те подсеща, че има живот извън твоята глава и този живот те вика сега, веднага, по възможност дори за вчера. Часовникът тиктака в привидно небрежен ритъм. Слънцето слага похлупак върху топлата си грива и бавно се скрива зад небосклона. Денят отминава, а екранът продължава да мига и да дразни очите ти с изкачащи правоъгълничета, които ти напомнят за закъснели срещи и пропуснати уговорки. Главата ти бучи и нашепва, че е време да излезеш от този транс и да уловиш светлината. А може би гласчето ти подсказва, че е време да запалиш синкавата лампа и да окъпеш стаята си в надежда за вечерно просветление.

За миг ти се иска да захвърлиш всичко, да излееш кофа с вода върху това препускане, да потушиш огъня, да превърнеш стреса в дим. Иска ти се мигащите светлини да изчезнат и на тяхно място да се появи статична снимка на смешно куче или красив пейзаж на непозната за теб земя. Мечтаеш си как телефонът ти се превръща в пощенска кутия за приятелски и любовни приказки. Представяш си как слънцето огрява стаята, докато ти не решиш да го угасиш. Бленуваш шумът в главата да се плисне в брега на бистро и прохладно поточе. Фантазираш как седиш в топлата прегръдка на нежно одеяло с единствената компания, която никога не те разочарова – книгите. Унасяш се в това вълшебно чувство на безгрижие и за миг забравяш въздушните кули, които сам си построил.

Сега вече си свободен, но рахатлъкът ти тежи. Очите са уморени от четене и взиране в една точка. Няма мигащи светлини, но и кутията с бленувани приказки също през повечето време е празна. От екранът ти се усмихват очите на най-сладкото куче на света, но дори и то ти става омразно. Осъзнаваш, че слънцето свети дотогава, докогато самото то си поиска и така или иначе в един момент светлината става изкуствена. Безгрижието се превръща в сериозна грижа. Разбираш, че когато почивката не е заслужена, е по-скоро бреме. Тежи като воденичен камък на съвестта и на ромолящото поточе. Пречи на ума и на сърцето да диша. Безгрижието е отговорност, която не е за всеки. Изисква се постоянство и упоритост, за да останеш спокоен за своето безгрижие. Защото, когато не крадем от времето, а то краде от нас, животът се превръща в една олющена и монотонна въртележка, около която са засадени дъхави цветя, но това не прави въртележката по-живописна.

Блянът за лентяйство е първично човешко желание, но внимавай за какво мечтаеш, защото някой някъде там копнее за онези мигащи светлини и за нетърпеливата свързаност на работещия часовников механизъм, които на теб толкова много ти пречат.

Да живееш в страх е смело занимание

Погледът е неясен. Главата се върти. Светът придобива размерите на макетен квартал. Ежедневието ти отеснява. Ръцете ти стават груби и недодялани, а езикът – несигурен и мълчалив. Страхът си играе с тънкописец по кожата ти. Кара я да настръхва и да се задъхва.

А всъщност от какво се страхуваш?

От липсата на път? Посока винаги има, дори на компаса има цели четири. А път може да се прокара навсякъде, където има твърда почва под краката и звезди, които да огряват хоризонта напред. Трябва ти само вяра, че светлината ще освети правилната посока.

Страхуваш се и от липсата на сигурност? Че кой би дръзнал да се чувства сигурен. Само този, който се променя може да бъде сигурен, че никога няма да бъде същия. Всичко останало е опаковано в мистерия. Сигурност може да се търси само в дълбоките корени на дърветата, но дори и те понякога не издържат на напрежението и на несправедливите природни стихии. Трябва ти само надежда, че това, което предстои, ще бъде хубаво.

Какво държиш с толкова стиснат юмрук в желанието си да котролираш? Твоят свят? Твоето неизвестно утре? Нека излязат извън контрол. Нека се разходят покрай оградата на наситените с електричество тревоги. Кой знае, може би точно извън контрол светът ти ще намери онзи път, който ти толкова усилено търсиш. Трябва ти само доверие, че това, което си е твое, ще дойде при теб.

Страх те е от разяждащото чувство на безполезност? Раздавай усмивки. Те винаги са полезни и за теб и за тези, на които ги подаряваш. Няма нищо страшно столът, на който седим, да остане без един крак. И да паднем, и да заболи, ще се изправим и ще го поправим.  Понякога няма нищо лошо в това да сме изправени пред много неизвестни. Именно тогава мозъкът се учи на креативност, а сърцето на постоянство. Трябва ти само търпение, за да успееш и да получиш най-доброто за теб.

Страхът всъщност е наш приятел. Кара ни да се задвижим. Да потърсим работата на мечтите си. Да бъдем малко по-отговорни. Да се осмелим да обичаме извън пределите на нашите предубеждения. Да рискуваме. Да се погрижим за тялото и ума си. Да се радваме на големите малки неща. Страхът всъщност ни бута напред, но само ако знаем как да го контролираме правилно. Страхът е единственото нещо, което никога не трябва да изпускаме извън нашия контрол. Дори си струва да се сприятелим с него, като редовно го храним с умерена доза оптимизъм и го галим нежно през решетките на собствената си предпазливост.

Най-добрият град

Запознах се с Виена в един слънчев септемврийски ден и я харесах на мига.

Очите ми се хранеха с величествени гледки, а слухът ми поглъщаше мелодии, които само сърцето можеше да разпознае. Попивах слънчеви лъчи, отразени в тихия Дунав и къпех погледа си в зелена пелена. Отварях сетивата си до такава степен, че се изтощавах и задъхвах от количеството светлина, което нахлуваше в тях. Потапях се в атмосферата на най-добрия град за живеене и се оставях да ме носи по течението. Оставях се в гостоприемните му, понякога хладни ръце и просто живеех – без очаквания, без колебания и без задни мисли. Във Виена няма вратички за скрити човешки помисли. При нея всичко е на показ. Тя е искрена и директна. Понякога остра и груба, но винаги гледаща право в очите на сърцето.

Опознах Виена в най-хубавата ѝ светлина и се влюбих – в красивите сгради, в изтупаните и шумни улици, в цветните градини, в музиката, в помпозността, в романтиката, която ме прегръщаше отвсякъде. Влюбих се във всичко. Бях заобиколена от дворци и файтони и се чувствах като истинска принцеса в приказка. Не исках да се будя от съня. Стъпвах с лекота по каменистите алеи, вдишвах аромата на розите и на есенното слънце. Оставях се на интуицията да ме отведе към високите хълмове, в които се къпеше залезът. Хващах за ръка щипещия вятър и слушах в захлас разкази за императори, арки и фонтани. Танцувах с падналите листа в парковете. Тананиках си с уличните музиканти. Дразнех се на руменината по бузите от рязкото застудяване. Стоях далеч от готическите краски и укротявах препускащото си сърце с бароковите творения. Засищах свободата си с изкуство и нови преживявания. Прегръщах непознатото и го превръщах в мой спомен.

Такава беше Виена за мен – непознато увлечение, което ме подслони и ме нахрани с любов. Не злоупотребих с гостоприемството ѝ. Останах точно толкова време, колкото беше необходимо, за да не се разочаровам и да остана влюбена. Идеалистичният ѝ образ не беше помрачен от битовизми и преходно щастие. Тръгнах си точно когато ми беше най-вълнуваща и интересна. Но все пак видях Виена и я разпознах. Тя също ме позна. Такава, каквато съм. Жадна, чувстваща и мислеща. Оставих я там с надеждата, че някой ден, когато се върна в искрената ѝ прегръдка, ще ме помни и ще ми се усмихне през купестите облаци на забързаното време. А аз ще си спомня какво е чувството да си влюбен, идилично и истински, без задни мисли.

Апартамент с изглед към планина

Пристан. Убещиже. Утеха. Това беше той за мен. Хралупа, в която се криех от целия свят. Надежда, която ме държеше за ръка в трудни моменти. Залез, който ми се сбъдваше всяка вечер. Той беше моят дом. Непокорен. Неудобен. Шумен. Топъл. Уютен. Като първата любов. Знаех, че няма да останем заедно цял живот, но го обичах с цялото си по детски невинно сърце. Обичах светлината, която ме будеше сутрин. Обичах артистичните капандури, навели глави, за да виждам залезите. Обичах многоцветната Витоша, която се криеше зад старите тухлени постройки. Обичах Копитото, което беше моят компас.

Ако се виждаше ясно, значи можех да покорявам планината.
Ако подаваше влажно носле през облаците, парковете в града бяха за предпочитане.
А играеше ли си на криеница, заедно с цялото възвишение, време беше да си остана у дома.

Толкова пъти планината ми е позирала в различна светлина. Толкова багри са запечатани в съзнанието ми. Толкова сълзи са премрежвали възхитения ми поглед. Толкова спомени са се сгушвали под топлото одеяло на дивана.

Дали новите обитатели ще усетят любовта, която подаваше плахо крачето си от завивките в тихите и хладни утрини? Ще чуят ли смеха, разговорите и туптенето на сърцата, които оставиха частица от себе си между тези стени? Дали ще видят белезите от моя живот там? Дали ще се досетят от какво са? Ще утешат ли раните ми с капчица оптимизъм? Знам, че планината ще бъде там. Пейзажът около нея може да се променя. Да поникват строителни кранове, многоетажни сгради, сменени дограми на прозорци, но планината ще е винаги там, все така пъстра и многолика.

Ключовете придрънкват безцелно в джоба ми, без връзка и посока. Трябва да ги върна на новите стопани. Дано да са грижовни. Отварям за последен път вратата. Посреща ме празен апартамент. Празен откъм вещи, но пълен с много спомени, грешки и хаотични емоции. Като самата мен. Отварям прозореца. Витоша е окъпана в облаци. Моментът е подходящ за оставане вкъщи. Захвърлих ключовете и обърнах гръб на мъгливата планина. Време беше да се скрия под новия покрив. Не е с гледка към планината, но е с аромат на надежда за ново начало и укротяване на опърничавото ми сърце.

Копнеж за кипеж

Движи се, не за да стигнеш, а за да тръгнеш. Насили краката си да се раздвижат напред, настрани, назад, няма значение посоката, само се раздвижи. Ако имаш нужда да се върнеш по пътя, който си извървял, за да погледнеш носталгично следите, да запечаташ старите спомени под нов ъгъл и да провериш дали маркировката е все още там, направи го. Ще изгубиш време, но ще спечелиш увереност. Опознай пътеката отстрани. Тръгни по нея. За вчерашното ти „аз“ това може да е отклонение, но за днешните ти сетива може да бъде нова посока.

Движи се. Изследвай. Стъпвай смело по утъпкани пътеки, опипвай почвата и на непознатите маршрути. Ако се изгубиш, поседни за малко. Огледай се. Остави слънцето да те води. Не тъгувай за загубата. Може да си спечелил ново начало. Тръгни дръзко и безразсъдно напред. Не стой на едно място. Движи се. Вземи под ръка новия си лик. Запознай го със себе си там, под яркото слънце, което осветява пътя ви. Не се срамувай, че не искаш вече това, за което си копнял в началото на твоето пътешествие. Хората, които си срещнал по пътя може да са променили твоите очаквания, може да са те пречупили или просто да са ти помогнали да стигнеш по-бързо до себе си. Не им се сърди. Благодари им в сърцето, в ума и в нозете си. И продължавай да се движиш.

Ако почувстваш нужда да притихнеш, спри. Чуй ударите на сърцето си. Изслушай мислите си. Прегърни ги. Утеши ги. Дай им надежда. Заметни ги с твоята вяра и им дай сили да продължите по своя път. Движете се заедно, не за да стигнете, а за да се намерите.