Порода „любов“

„Каква порода е?“ – чувам за пореден път въпроса от случаен минувач.

„Порода любов!“ – отговарям с усмивка и продължавам по пътя си с нечистокръвната топка обич, която ме гледа с толкова искрена радост за всичко ново, което виждат очите й, че за миг забравям, че не е човек и започвам да й говоря. За неравностите по пътя. За нечистите следи, които е добре да избягва. За трепета от първия досег със себеподобни. За разочарованието, че не всеки откликва на махащата опашка. За щастието да вървите двама. Така минават дните ми – в таен разговор с моята непородиста любов, която все още не е пораснала за света на възрастните.

Целунати от съдбата

Всичко, което ти се случва е съдба, вселенско решение. Оставяш се в ръцете на тази сила и се надяваш да е със слаб интензитет, за да се рееш лек като перце. Вкопчваш се в мисълта, че друг ще те спасява, друг ще отсъди вместо теб. Нали всичко е съдба. Нали всичко е предначертано. Защо да си хабиш моливите да рисуваш нови щрихи върху скицирания лист. Суеверен си. Вярваш в щастливите случайности. Страх те е от кармата. Плюеш си в пазвата по няколко пъти всеки ден. Завива ти се свят от въртене, когато черна котка пресече пътя ти. Изумен си от силата на подсъзнанието, което материализира желаните и нежеланите ни мисли. Изпитваш страхопочитание и учудващо смирение пред тази силна енергия, която ни завърта във вихъра на живота и сама решава кога да прекъсне вълнуващия танц. С две думи – вярваш в съдбата. Аз също, но не вярвам, че е сама.

Съдбата е низ от избори, които правим, пътища, които поемаме, хора, които срещаме. Съдбата не е туристическа карта. Завий наляво, завий надясно, спусни се надолу, изкачи този връх, стъпи накриво в тази дупка, удари си главата в тази стена. И воала. Ето го посветлението, дългоочакваната дестинация. Седи и ти се усмихва. „Браво, моето момиче, премина успешно всички изпитания“. Окичва ти медал и постигаш вечно щастие. Всъщност всеки избор ни води в различна посока. Няма правилно и грешно. Съдбата може да те опази да не се удавиш, но няма да те научи да плуваш. Може да те накара да се върнеш у дома, защото си забравил нещо, но няма да ти го донесе, докато чакаш кротко на отсрешния тротоар. Съдбата поощрява смелите, но не се бие на ринга заедно с тях. При нея няма категория, класиране, наказателни точки. За нея всеки човек е смел, защото върви по пътя си, неговия път, не пътят на останалите.

Когато целият свят ти казва да тръгнеш, а ти избираш да останеш, не защото вярваш, че животът ти е подготвил захарен памук, а защото искаш да повярваш в себе си. Това също е съдба. Когато цялата ти същност се е сковала от страх да направи първата крачка и стоиш вцепенен на едно място, дори тогава, какъвто и избор да направиш, той ще те отведе някъде, без значение дали мястото е съдбовно или не. И няма правилна и грешна дестинация. Има приятно, поносимо и трудно пътуване, но ако се движиш в ритъма на сърцето си, съдбата си знае работата. Дори и да не си я знае, ще седне кротко и ще те послуша. В уморените сенки на вечерната ти тъга, в несигурния лъч надежда в просълзените ти очи. Ще седи и ще те слуша. И ще те чуе. И няма да те съди, няма да те поощрява. Може да те побутне да станеш и да не се страхуваш да тръгнеш в избраната посока. Може да те научи, като видиш черна котка, да ѝ подадеш залък храна, да я докоснеш, да не се завърташ на другата страна, да се довериш и да спреш да се въртиш.

Вярвай в избора си. Помогни на съдбата да си научи урока и да те следва. Не ѝ се бъркай. Просто върви.

Любимец

Един от най-ярките спомени от моето детство е как дядо ми критикуваше моите родители защо подслоняват домашни любимци. „За какво ви е това куче. Само ангажимент и грижи“. И не, дядо ми не беше безчувствен и повърхностен човек. Напротив, той беше един от най-интелигентните и добри хора, които познавам. Просто имаше теория. „Не искам да отглеждам куче, защото ще го заобичам, то ще си отиде и аз ще страдам“. Теория, тежаща върху детските ми плещи като бетон. „Като не допускаш сърцето ти да изпита любов, не страдаш и ако тази обич ти бъде отнета“. Дълги години гледах с недоумение на тази липса на смелост да се привържеш и да бъдеш уязвим.

Вярно е, да се разделиш с нещо скъпо ти отнема много– топлина, навик, споделеност, чифт любящи очи и две –три завивки за разкош. Раздялата е тишина. Не е планирана, нито очаквана. Не се случва с напомняне в календара. Не ставаш сутрин с мисълта „днес по обяд ще намеря време да отметна тази задача“. Не си обличаш най-хубавата дреха, нито пък слагаш дискретен грим, от който очите ти да блестят. Не отваряш вратата с усмивка и гостоприемното „заповядай“. Не може и да бъде отложена за по-подходящо време. Часът винаги е неудобен. Мястото е притихнало, а дрехите винаги са тесни. И в нея няма нищо невероятно, освен лутащите се мисли, които са се опиянили от чувството на вина, съмнение, страх, умора и вълнение.

Привързал си се. Късно е тепърва да не ти пука. Кучето е отгледано, има си име, местенце в дома ти, където е спало, гушело се е в теб и е потрепвало докато сънува. И при раздяла неминуемо се появява и онази болка, от която дядо ми цял живот е странял. Болката, че нещо ти е отнето. И няма значение дали ти си го дал доброволно, защото не го искаш или някой го е изтръгнал от ръцете ти. Чувството, че си загубил се е свило на кълбо в сърцето ти.

След толкова много години и не един загубени „любимци“ се питам дали предпазливият ми дядо не е бил прав. Дали би могъл да подреждаш дните си без спойката на привързаността. Дали можеш да ги превърнеш в картина от красиви мигове, без да им придаваш значение. Дълбоко в сърцето си се моля да не е така. Иска ми се обичта да е гиздав накит от споделени мигове. Иска ми се да вярвам, че не мога да си спестя болката, защото ако пестя от нея, пестя и от любовта. Искам да си взема куче и да му се радвам без страх и готовност за бягство. Искам да ме приюти, да се привърже към мен и да бъдем „у дома“…поне дотогава, докато успея да докажа на дядо, че не е бил прав.

На лъжата ръцете са дълги

cats

Измаменото доверие е като капка олио в чаша вода. Нужно е здраво разбъркване, за да се разтвори до невидими частици. Трудно се преглъща. Вкусът на водата е същия, но вече не ти е така сладка и пивка. Стича се бавно в пресъхналите ти надежди. Опитваш се да утолиш жаждата, но не можеш да забравиш, че в нея вече нищо не е чисто.

Мълчанието е обидно. Принизен си до детски игри на криеница и високо подредени трофеи от успешно продадени лъжи. И колкото по-нависоко редиш тези трофеи, толкова по-дълги стават ръцете ти, докато се протягаш към рафта на илюзията от неизречените истини. Мрежата от лъжи е твоето предпазно огледало. Вглеждаш се в образа си и искрено си вярваш, че това е било необходимо. Търсиш хиляди оправдания. Понякога ти стига да имаш само едно, за да повярваш на онова гласче вътре в теб, което се катери по гърлото и напира да излезе, дегизирано като добри намерения.

Истината е като шамар с мокър парцал. Зашеметява те. Боли. Бузата ти изтръпва от удара. Очите ти парят. Сърцето препуска в опит да настигне лъжата и да я изрита надалеч от живота ти. Но истината поне ти дава право да бъдеш равен в ситуацията, да се бориш и да запазиш достойнството си. Дава ти право да бъдеш свободен и да преследваш това, в което си вярвал. Предадената лоялност те блокира. Подкосява краката ти. Придава горчив вкус на всеки миг. Сломява те. Прегърбва те. Прави те незначителен и малък. Разочарованието толкова силно вкопчва ръце в съзнанието ти, че не можеш да отвориш очи, за да погледнеш лъжата и да я попиташ благородна ли е или нагло преценена. Но скованото ти сърце вече знае отговора. То усеща кога мрежата от лъжи е там, за да го предпази и кога, за да попадне в пипалата на отровната измама.

На лъжата ръцете са дълги. Опитват се да те прегърнат, дори и когато се отдалечаваш. Искат да те спрат. Да се вкопчат в теб. Да те обърнат назад. Да ти обещаят сигурност. Но на обидата краката са бързи и започне ли да бяга, лъжата остава с опустели длани. И когато прегърне въздуха на изпарилото се доверие, дано поне се усмихне. Дано представлението си е заслужавало.

Планината обича снега

Планината обича снега. Прегръща го с нетърпение и надежда да остане дълго с нея. Очаква студеното му наметало да покрие косите ѝ. Не се страхува, че ще намокри нозете си. Не отлага срещата с мразовитите му ръце, нито се мръщи от скритата му природа. Очаква снегът да я целуне, да я направи красива и желана.

Планината се радва на снега. Не го съди, че понякога е непостоянен. Нито си вре носа във вятърничавия му характер. Чака, пуснала корени дълбоко в сърцето на земята. Усмихва се, галена от слънцето. Знае, че снегът я допълва. Прави я приказна като магия и чиста като детска сълза. И дори снегът да си отиде, планината е винаги там, очакваща своята непостоянна, но вечна половинка.

Планината е пленена от снега. Уважава неговата сила. Прекланя се пред красивите му нюанси. Приела е, че бялата му натура никога не остава просто бяла. Вярва, че под пухкавия му кожух, боровите клонки ще станат още по-зелени, а цветята ще бъдат преродени в пъстрите багри на промяната. Не се цупи, че снегът ѝ пречи на гледката. Просто с него гледката става още по-хубава, защото събужда сетивата, измива калта, отключва фантазията.

Любовта трябва да бъде планинска, за да устои на сезоните и снежна, за да променя мирогледа ни. Докато планината още е там, копнееща за нежната прегръдка на снега, надежда за любов винаги ще има. Дори и снегът отдавна да се е разтопил.

Скучна доза щастие

Цари всеобщо веселие. Приятно е да се чувстваш част от широките усмивки и зареждащите ритми. Но докато седя безмълвна и вдишвам чуждото забавление, осъзнавам, че третото ми око търси с поглед сродна душа, с която да разплита магия. И тогава ме перва истината, която дълго време стоеше наказана в ъгъла – моите стимуланти вече са различни. И аз захапвам цигара след цигара, но не за настроение, а за запълване на самотните мисли с безметежен дим. И аз се опиянявам от домашни гроздови ферментации, но само до момента, в който изпаренията затанцуват приятен и неангажиращ блус със сърцето ми.

Вече не обичам крайностите. Животът тече прекалено бързо, за да добавям във вените му високи градуси на безпаметност. Не искам часове, прекарани в забрава. Искам да помня. Искрените усмивки. Разменените съучастнически погледи на сходни енергии. Хубавата песен, която звучи на заден фон и мелодията от думи, която я надпява. Може би съм скучна. Най-вероятно. Много скука има в душата ми, която чака да бъде споделена. Много книги не са прочетени, картини не са нарисувани, разкази не са написани, места не са посетени и много любов не е изживяна. Толкова много скука има в сърцето ми, че ще прелее от безпочвени надежди, че има и друг начин да бъдем споделени.

Докога можеш да тъпчеш душата си с вредни храни с надеждата, че ѝ е необходима малка доза емоция, за да остане във форма? Докога можеш да стимулираш ума си с чужди срещи? Би ли стоял в равнината, когато искаш да изкачваш планини? Докога можеш да вярваш, че светът в теб е грешно нереден и докога ще се опитваш да го побираш в нечии чужди представи за градоустройство? Може би още дълго време. Може би още малко. Още един разговор. Още един шанс. Още една чашка. Още една цигара време. Още една здравословна доза щастие, за да влезеш във форма и да си готов за планината.

„Добро да намираме“

Когато отговори с грейнали очи на моя поздрав за добър ден, бабата се сви във вълнената си жилетка и се мушна обратно зад дървената порта. „Добро да намираме“…А търсим ли достатъчно? Или се препъваме в безграничната човешка глупост и упорито отричаме, че доброто съществува. Има си го – в топлината на сгушените котараци на двора или в парата, която се надига от прясно изпечените зелници. Доброто си седи кротко и в нашите делници. Пази си ни, чака да го намерим и да го погледнем с добри очи. С очите на приятел, съмишленик, бранник. Бих допълнила бабата с чистия поглед и да ѝ споделя: „Добро и да даваме“, но вече се беше прибрала в нейния си разбъркан свят, пълен с подредени спомени.

Реших да почукам на вратата и да надникна в нейното гнездо. Зарадва ми се. Минах през ожулени и бледозелени врати. Видях толкова много покъщина, че се изумих самата тя как се намира в тази бъркотия. Разчисти ми малко трикрако столче, като махна сушените чушки от стария вестик. За миг се почудих дали да седна върху вестника или да ѝ го запазя, но като видях купчината пожълтяла хартия на някогашната маса за хранене, седнах спокойно. Имаше си достатъчно мир и работническо дело. Разглеждах свенливо всичките избелели снимки по стените, украсени с капчици вар и изкусно изплетени паяжини. Разпознах усмивката ѝ в лицето на младата и красива българка, която гледаше с нежност към мъжа до себе си. Беше го хванала под ръка. Накъде ли са тръгвали? Колко ли го е обичала? Дали беше в съседната стая или го e изгубила някъде насред бъркотията. Заслушах се, но в другите стаи беше тихо. Не я попитах. Не исках да угасват грейналите ѝ очи. Поговорихме си малко за селото и героите наоколо. Каза ми няколко мъдрости, които много исках да запомня, но някак умът ми не ги побираше. Важното е сърцето да ги помни. Почерпи ме чай от липа. Не посмях да ѝ кажа, че не ми е по вкуса. Изпих го и дори ми хареса. Сигурно защото беше подправен с добро.

Тръгнах си спокойна за пръв път от много време насам. Продължих по пътя си с мисълта за прегърбената баба и нейната вече извехтяла усмивка. Добро да намираме и в доброто да вярваме. Аз днес го открих в блесналите очи на бабата от близкия двор. И съм благодарна, че я има. Защото, ако нашите прародители не бяха бранили доброто, сега нямаше да има какво да намираме.

Слънцето е любезен домакин

Днес седнах на една слънчева пейка, за да се полюбувам на светлината и да си поговоря безмълвно с една възрастна двойка. Препичаха се на пейка разстояние от мен. Бабата се караше на дядото, че е свел глава и слънцето не успява да огрее челото му. Той, абсолютно равнодушен към нейното негодувание, разсъждаваше над така актуалната и страшна тема, с която са просмукани животите ни тази година. Въпреки всичко ми беше приятно да ги слушам.

Сякаш отидох на гости на баба и дядо. Винаги съм обичала да разговарям с тях. Дори и без да казвам нищо. Сега бях притихнала до тези непознати и се наслаждавах на усещането да бъда част от живота на възрастните хора. Сякаш специално бяха седнали до мен, за да ми напомнят, че накрая остават важни само две неща: да можеш да се радваш на слънцето и да имаш другар, с който да разговаряш за всичко. Дали ще е за супата, от която е останало прекалено малко и ще изгори ако се затопли на котлона. Или ще е за салатата, която бабата не иска да яде на обяд, защото предната вечер е яла същото. Разговорите винаги водят до един път – този на лекия, ненатрапчив, но пречистващ спор. Чувах недоволното сумтене на дядото, че спътницата му е капризна и тихото му нашепване, сякаш от нищото: „Ако така продължава, това живот ли е. Остави ни нас, но за хората подир нас….“

Почуствах се като натрапник в мислите на този може би възрастен, но не и остарял човек. Затаих дъх, за да не чуят въздишката ми. После се отпуснах. Не бях натрапник. Слънцето беше нашият домакин и любезно ни беше поканило в своя топъл и уютен дом. „Ако искаш тръгвай“ – чух бабата да мърмори троснато на припряната си половинка. „ Аз искам да постоя още малко.“ Усмихнах се неволно на този мой съмишленик, копнеещ за всеки слънчев лъч, който може да вземе със себе си на прага на зимата. Дядото тръгна бавно и мълчаливо, но не беше извървял и няколко крачки с олющеното си и старо бастунче, когато преданата му половинка стана и тръгна спокойно след него.

Защото някои неща не се променят, независимо от споделените години, белите коси или заплашителните новини, които ни заобикалят. Слънцето е все така дружелюбен домакин. Любовта е все така неподправена, банална, но и вярна на себе си. А усещането да отидеш на гости на баба и дядо, пък било то и непознати, си е все така утешаващо. Искаше ми се да ги настигна и да им благодаря, но знаех, че слънцето ще го направи вместо мен.

Есенно почистване

Да започна начисто? Да събуя обувките пред вратата, за да не вкарам калта от спомена за теб? Да измия ръцете си от фантазията за споделеност? Да наплискам очите си с течаща вода, за да изчезне прахта от твоите отдалечаващи се стъпки. Как се започва начисто?

Дали да не изгоря всички мебели за по-лесно? Така няма да ми се налага да претапицирам дивана. И леглото ще изгоря. Ще си запазя единствено завивките. Все пак са ми любими, а и са 100% памук. Ще ме топлят, когато на душата ѝ стане студено. Както съм започнала, мога да изхвърля в огъня и кафеварката, в която ми правеше кафе всяка сутрин и тигана, в който ти направих първите палачинки. А с телефона какво да правя? Във вените му тече твоята емоционална припряност. Не мога да го изгоря. Наскоро го купих. Да изтрия всичко е очевидната първа стъпка – имена, тапети, снимки, дати, спомени. Да му направя промивка и да освободя пространство за неопетнени емоции. Но тогава нищо няма да ми остане. Само някакъв механичен уред. Ще го намразя още повече. Значи и той отива в купчината, заедно с кафеварката и тигана. Какво ми остана? Дрехите. Не помня в коя рокля ме обичаше най-много, нито кои дънки ме придружаваха в игривите ни уикенди, прекарани на път. Помня само отражението в зениците ти, които бяха толкова широки, че се оглеждах в тях като в огледало. Бях толкова красива. Там. За теб. Изгарям всичко. Не искам да рискувам някога, някъде, за някой да се облека в дреха, от която да ме лъхне замърсен спомен.

Започнах начисто. Огънят си гори и догаря. Почти се превърна в пепел. Купих си нови дрехи. Копнея да се почувствам красива в тях. Тиган и кафеварка още нямам. Чакам да се събудя с апетит за споделена закуска и ароматно кафе. Леглото и дивана са си същите. Сърце не ми даде да ги сменя. Въпреки че бяха придобили формата на твоя силует, с времето отпечатъкът изчезна. Телефонът също запазих. Сега в него има много памет за съхранение и малко време за губене. Оставих го на вибрация. Вече не очаквам с нетърпение звуковия сигнал. Не очаквам нищо от теб.

Кога започнах начисто ли? Дочаках есента. Дочаках онзи момент, в който вече не се надявах. Пуснах парцала. Изритах кофата с мръсна вода. Обух обувките, които чинно ме чакаха пред входната врата. Заключих зад себе си и излязох навън, където улиците бяха прашни, но мислите вече бяха почистени.

Грижа за безгрижието

На екрана мигат хиляди светлини. Телефонът те подсеща, че има живот извън твоята глава и този живот те вика сега, веднага, по възможност дори за вчера. Часовникът тиктака в привидно небрежен ритъм. Слънцето слага похлупак върху топлата си грива и бавно се скрива зад небосклона. Денят отминава, а екранът продължава да мига и да дразни очите ти с изкачащи правоъгълничета, които ти напомнят за закъснели срещи и пропуснати уговорки. Главата ти бучи и нашепва, че е време да излезеш от този транс и да уловиш светлината. А може би гласчето ти подсказва, че е време да запалиш синкавата лампа и да окъпеш стаята си в надежда за вечерно просветление.

За миг ти се иска да захвърлиш всичко, да излееш кофа с вода върху това препускане, да потушиш огъня, да превърнеш стреса в дим. Иска ти се мигащите светлини да изчезнат и на тяхно място да се появи статична снимка на смешно куче или красив пейзаж на непозната за теб земя. Мечтаеш си как телефонът ти се превръща в пощенска кутия за приятелски и любовни приказки. Представяш си как слънцето огрява стаята, докато ти не решиш да го угасиш. Бленуваш шумът в главата да се плисне в брега на бистро и прохладно поточе. Фантазираш как седиш в топлата прегръдка на нежно одеяло с единствената компания, която никога не те разочарова – книгите. Унасяш се в това вълшебно чувство на безгрижие и за миг забравяш въздушните кули, които сам си построил.

Сега вече си свободен, но рахатлъкът ти тежи. Очите са уморени от четене и взиране в една точка. Няма мигащи светлини, но и кутията с бленувани приказки също през повечето време е празна. От екранът ти се усмихват очите на най-сладкото куче на света, но дори и то ти става омразно. Осъзнаваш, че слънцето свети дотогава, докогато самото то си поиска и така или иначе в един момент светлината става изкуствена. Безгрижието се превръща в сериозна грижа. Разбираш, че когато почивката не е заслужена, е по-скоро бреме. Тежи като воденичен камък на съвестта и на ромолящото поточе. Пречи на ума и на сърцето да диша. Безгрижието е отговорност, която не е за всеки. Изисква се постоянство и упоритост, за да останеш спокоен за своето безгрижие. Защото, когато не крадем от времето, а то краде от нас, животът се превръща в една олющена и монотонна въртележка, около която са засадени дъхави цветя, но това не прави въртележката по-живописна.

Блянът за лентяйство е първично човешко желание, но внимавай за какво мечтаеш, защото някой някъде там копнее за онези мигащи светлини и за нетърпеливата свързаност на работещия часовников механизъм, които на теб толкова много ти пречат.