Тихи стъпки

Любовта пристъпва тихо. Понякога е ненадейна, понякога – очаквана, рядко е извоювана, а още по-рядко е открадната. Но любовта е неизбежна. Не се примирява. Дълбае в ума ти. Гъделичка сърцето ти. Подкосява ежедневието ти.

Любовта просто се случва. Не пита дали е удобно. Сам ли си, спиш ли, ядеш ли, работиш ли. Това са прекалено скучни неща за нея. Те са ежедневие. Тя не е. Не можеш да се срещаш с любовта всеки ден. Тя е вироглава. Идва когато си реши, настанява се в съзнанието ти, пали цигара и духа дима право в гърлото ти. Присмива се на опитите ти да се убедиш, че си я срещнал някъде, някога, с някого, докато си пиеш кафето, вперил безизразен поглед в перфектния шанс за перфектни отношения.

Любовта дразни и успокоява. Чувстваш се у дома и на гости. В краката ти се преплитат пенливи вълни и горски клонки. Слънцето пече, но през буреносни облаци. Дъждът се просмуква в дрехите ти, настръхнал си, но ти е и горещо от силните струи слънчеви лъчи, които изгарят лицето ти. Любовта е стихия, но и ведрина. И когато я срещнеш, разбираш колко назад е бил часовникът ти и колко време си настройвал душата си точно на тези честоти.

Любовта не е лесна, но не е и трудна. Любовта е като майка, която те кара да се чувстваш едновременно закрилян и окрилен. Тя е смирение, никога примирение. Тя е като майчина прегръдка, за която всеки копнее. Някои я получават, други само я усещат като полъх от небето. Но тя е винаги там.

Любовта не е скука. Любовта не е „живуркане“. Любовта е безусловно привличане на две души, които няма как да имитират, програмират или измислят емоциите си. Любовта е истина. Неканен гост, който идва когато си мислиш, че не си готов и си тръгва, когато твърдо решиш, че вече си готов.

Не я плашѝ, нито укорявай. Любовта ти се случва тогава, когато самият ти си любов. Не се заключвай след нея. Не слагай резето. Почисти дома си. Остави вратата и сърцето си широко отворени. Тя знае кога да дойде и ще почувстваш кога ѝ е време да остане.

Сигурни уроци в несигурни времена

Дали излежаването на дивана ще стане поредната допълнителна придобивка, за която компаниите ще се бият в гърдите? Само допреди няколко месеца „работата от вкъщи“ беше сравнително често срещано понятие в развитите екипи и нещо немислимо за изостанали структури, в които „място за отдих“ беше просто стол за хранене на партерния етаж. Пазарлъкът беше уморителен и настървен, все едно разменната монета е скъп и рядък предмет, а не просто удобството да отмяташ задачки от уютното спокойствие на дома. Разбира се, повечето от купувачите си представяха идеалистична картинка, която не включва мрънкащ приятел, шумен съквартирант или ревящи деца. А продавачите развиваха апокалиптични сценарии в ума си за мързелуване, спотайване, гледане на филми и прахосване на ценно работно време за всичко друго, само не и за спешните задачи.

Всички грешаха. Днес домовете ни са офиси, а колегите са пращящи гласове и плуващи на екраните ни глави. Свикнахме да прекарваме дните си със слушалки на ушите, отворили сетивата си за конферентните разговори, но не и за слънцето навън. Не чакаме да наближи обедната почивка, за да се съберем с любимите колеги, нетърпеливи да погълнем малко храна за тялото и за душата. Чакаме да свърши поредната онлайн среща, за да обърнем поне две-минутно внимание на естествените си физиологични нужди. Мръсните чаши и чинии от обяда не ни правят впечатление, защото дори и да отидем до кухнята да ги измием, няма да ни огрее стокаратовата усмивка на колежката от офиса в дъното на коридора. Вместо това пускаме пералня, лежим на дивана, местим се на терасата, за да подишаме чист въздух и се дразним на прашасалите саксии за цветя.

В тези несигурни времена сме по-продуктивни от всякога. Имаме време за семейството, за дома, за печката и за разходката на кучето в квартала. Имаме време за работни срещи по телефона и по време на отпуската, дори и да сме решили да подишаме чист планински въздух и да се излежаваме на някой басейн. Няма време за почивка, защото нека си го признаем – работата от вкъщи си е един вид почивка. Нали не ходим в офиса. Решенията се взимат бързо. Не се губи време в излишни празни приказки. Няма време за приятелства, екипен дух или откраднати развлечения. Вече всичко е вкъщи, на сигурно място, зад заключената външна врата. В една стая работиш, ядеш, целуваш и плачеш. Всичко е затворено на едно място и е толкова лесно. Спестява време. Отваряш прозорците, за да се проветри и вече си готов за следващата среща, целувка или кратка дрямка на дивана. Какво по-хубаво от това? Мога да изброя хиляди по-хубави неща. И някои от тях ще включват работа от вкъщи, но от време на време, а не по всяко време. Едно е сигурно – нито офисите, нито домовете, нито отпуските ни вече ще са същите.

Оставям ви. Пералнята ми извъртя. Време е да простирам. Дано поне и съседката е излязла на терасата, за да си продумам с нея две-три думи, които не включват тези, изписани прилежно на стария тефтер.

Първите листа

Когато първите листа започват да падат, все още ухае на август. Горещо е и маранята обгръща със задушлив прах всеки, дръзнал да остане в града в разгара на лятото. Дърветата се перчат със слънчевия си загар и сякаш специално за оредялата тълпа свалят своите корони и се покланят. А клоните им играят ефирен танц и бавно, пласт по пласт, събличат своите одежди.

Когато първите листа започват да падат, спомените са все още преживявания. Носталгията по лятото е все още планирана, а връхната дрешка все още се плете. Мислите за посрещането на новата година дори не са заченати. Сърцето копнее за среща с изгрева тук, днес, докато ухае на август и на приключение. За самотата на есенните залези ще мисли когато прекрачи прага му. Сега е лято и залезите са късни и споделени.

Когато първите листа започват да падат, все още краката са боси. Крачат бодро по празните булеварди и небрежно стъпват по одеяло от есенно ухание. Има време. Все още е топло. А и прогнозата е за слънце и високи температури. Има време за още дълги морски уикенди, за още задушевни вечери с коктейли и приятели на една ръка разстояние. Има време за още лято.

Когато първите листа започват да падат, все още има надежда. Надежда, че вятърът тихо и неволно е решил да напомни, че сезоните се сменят. Надежда за ранно ставане и поспаливо пътуване. Надежда, че горещото лято ще изгори кожата ни, за да е все още топла, когато настръхнем от първите студени течения. Надежда, че лятната пиеса има антракт и второто действие тепърва предстои.

Когато първите листа започват да падат, все още се реем във въздуха и вдишваме благоуханието на морския спомен. Грижовно прибираме в джоба слънчевите лъчи, за да може звънтенето им да топли сърцето ни до следващите горещи дни и неспокойни нощи.

Когато първите листа започват да падат, притихваме, за да чуем шепота на промяната.

Път напред

Не мога да спра. А и не искам. Някои го приемат като лекомислие. Цъкат с език, когато научат за поредното ми своеволие. Мислят си наум защо съм тръгнала по този неотъпкан път. Защо не си седна на…стола и не се съсредоточа върху истински нормалните неща. Разбирам ги. Разбирам и себе си. Трудно е да си свободен, но да си затворник на собствените си мисли и преживявания. Не искам да “приседна”. Не съм сигурна накъде съм тръгнала, но съм сигурна, че искам да стигна някъде…напред.

Не го правя напук. Нито, за да компенсирам липсата на посока. Правя го, защото лъвското ми сърце ме е хванало за ръка и все ме дърпа натам, сякаш знае пътя. Понякога се запъвам, бутам в обратната посока, хапя здраво стиснатите му лапи. Но не ме пуска и продължава да ме дърпа напред. Някои ще си помислят, че съм глупачка, която не знае какво иска. Други ще изсъскат, че щом те не ме правят щастлива, никой няма да успее. Трети ще замълчат и ще ме подминат, защото нарушавам подреденото им ежедневие. Всички ще са прави. И всички ще грешат, защото никой няма да е близо до моята истина, до моя път напред.

Не искам да спра, докато сърцето ми ме дърпа в друга посока. То знае къде ще е спокойно. И търси това място за мен. Ако на това му се казва лекомислие, то тогава нека мислите ми са по-леки от въздуха. Ако на това му се казва непокорност, то нека душата ми е по-непокорна от вятъра. Не се бунтувам. Не драматизирам. Следвам посоката на сърцето си и се надявам да ме заведе у дома. Надявам се там да целуне по нослето моето игриво лекомислие и да погали по рамото моята лъвска непокорност. Защото най-сетне самото то ще бъде покорено от топлото усещане да бъде там, където принадлежи.

Носете си усмивките

Вече не вярвам на усмивките от новите ленти. Изкуствените пози ми намигат като летен дъжд от синьо небе. Толкова еднакви и допълващи се, че сякаш образуват един пъзел от щастливо запечатан спомен. Вече не се усмихваме на някого или на нещо, а на тройните камери, които се оглеждат в очите ни и търсят ефекта на разкрасяването. Изкушаващо е да се оглеждаш в светлината на техниката. Ставаш красив, секси, магнетичен, мистериозен, забавен, какъвто пожелаеш. С лека замазка на бръчките, винтидж ефект и много наситени цветове вече си част от пъзела.

Щастието се превърна в имагинерна величина. Ако не си го показал, значи не съществува. Любовта започна да се измерва с броя „лайкове“, които сме „събрали“, с желанието да демонстрираме усмивки и безоблачни отношения. Застиваме в най-фотогеничната си поза, хванали здраво рамото на човека до себе си, за да покажем на света, че го има и е до нас, а когато мигът отмине, пускаме тази илюзия и настървено прекарваме часове в избор на най-добрия кадър. Подготвяме го за явяване в конкурс за най-щастлива двойка. Искаме да ни определят, да ни завидят, да натрием носовете на тези, които са ни „изпуснали“ и на онези, които не са запечатвали любовта ни с усмивка. Толкова силно искаме да се докоснем до любовта, че проектираме друга реалност в кадри, които преживяваме като истински, а забравяме да живеем. Толкова сме се вкопчили в желанието да споделяме всичко с външния свят, че забравяме за това, което се случва вътре в нас.

От всичките воайори и свидетели на стъпките, които правим, забравяме накъде сме тръгнали. И никога не стигаме до така търсеното щастие. Защото то не е в перфектната снимка на перфектното място с перфектния човек, нито в сърчицата, които се раздават безхаберно. Щастие е да спреш да се правиш на щастлив и да търсиш идеално пасващото парченце от пъзела. Щастие е да прегърнеш рамото на човека до себе си, когато камерите не са наоколо, да излезете на разходка и да си говорите с часове, забравили за света около вас. Щастие е да не се интересуваш от кадрираното ежедневие на околните, а само от това какво се случва в душите на най-любимите ти хора. Щастие е да погледнеш право в очите залеза и да му се усмихнеш, не през обектива, а през зеницата на кристалния си поглед. Щастие е да започнеш да се включваш в живите предавания на собствените си преживявания, а не да ги наблюдаваш на запис. Щастие е да храниш душата си с мечти и планове, а не с обърнати нагоре палци.

От толкова изпратени сърчица забравихме как да говорим на сърцето си. А то е там и чака да му обърнем внимание. Наблюдава бездарното представление на егото и мълчаливо се усмихва на наивността ни. Чака да го направим щастливо и да спрем с този житейски ексхибиционизъм. Чака да осъзнаем, че щастието обича тишината, а нещастието иска да бъде прегърнато от любими ръце, които ще изтрият сълзите му, ще притъпят болката му. Чака да спрем да плетем паяжини за тълпата от „фенове“ и да се приберем у дома под топлата завивка, където телефоните са изключени, а усмивките са истински.

Пеперудено нетърпение

Поспри за малко. Отбий се в сърцето ми. Открехни бавно вратата. Нека ароматът на прясно окосена трева да те целуне по бузата за „Добре дошъл“. Усмихни ми се. Позволи ми да видя танцуващото пламъче в очите ти. Не отмествай поглед. Не се срамувай. Сами сме. Само моето пеперудено нетърпение и твоята рогата гордост.

Събуй обувките си. Докосни зеленото и росно одеяло под нозете си. Остави се на изненадата от хладното докосване. Стопли се в моя поглед. Толкова се взирах в далечината да те видя, че очите ми са като нагорещени камъни. Поседни върху тях. Нека ти разкажат колко са те чакали да те видят, колко образи са криели под клепачите си, колко умора се е стичала в сълзите им. Поседни спокоен, за да те разгледат, да те опознаят, да те прегърнат с тихото пърхане на миглите си. Оцвети ирисите им с твоя поглед.

Поспри за малко. Да мислиш. Да материализираш. Да пресмяташ. Полегни и почувствай твоя свят, пръснат в ъгълчетата на моята поляна. Засади си маслиново дърво. Пусни корен. Назови ме по име. Чувствай. Просто чувствай сърцето си. Знам, че и ти си чакал тази среща. Затова поспри. Не подминавай. Отвори вратата и пристъпи към себе си. Аз те чакам. Пантофи не съм приготвила. Постлала съм за теб зелен килим от любов и топлина.

Ти само ела и остани…поне докато маслината порасне и пеперудите се научат на търпение.

Искам отново да съм дете

Искам отново да съм дете. Мама да ми приготвя закуска и да ми се ядосва, че не съм я изяла, а тати да „цъка“ с език и да мърмори колко голям инат съм. Но как да ядеш, когато навън те чакат толкова лудории. А времето лети бързо. Едно ожулване на коляното и вече си пораснал. Искам отново да си обуя най-захабените къси панталонки и да се муся на съседските деца, които ми се подиграват заради късо подстриганата коса и мъжката походка. Нека се присмиват. Само след няколо години косата ще бъде дълга, а походката ….е, почти същата, но поне в други форми. Някои неща няма да се променят.

Искам отново да съм дете. Да ям пържените картофки на баба до пръсване. Да се учудвам как има търпението да ги изпържи в толкова малко тиганче и как е възможно да не ми се сърди, че ги изяждам всичките, а тя пак е на филия хляб със сиренце. Искам да мога отново да си играя без притеснение за правилата и резултата. Просто да си поиграя. С другите. Със себе си. Искам отново да вярвам, че е непосилно да си напиша домашните навреме. Да се надявам, че като порасна, ще разбирам всичко и ще знам отговорите и на незададените въпроси.

Искам отново да се влюбя по детски. Да е невинно. Драматично, но до болка чисто и неопетнено от света на възрастните и тяхната реализирала се любов. Да няма време да ти омръзне, защото играта на баскетбол не е вечна, а и все някога се стъмва и трябва да се прибереш за вечеря. Да се развълнуваш от поглед, добре подадена топка, жест на внимание под формата на шега или просто от присъствието на друг човек. Да обичаш безусловно, защото просто си влюбен във фантазия, която ще порасне и ще се превърне в спомен. Но емоцията ще си остане същата, там – в училищния двор, на пейката, до обелките от семки и свенливите докосвания.

Искам отново да бъда Снежанка, а тати да е Дядо Мраз и да раздаваме подаръци на цялата фамилия. Да се смеем. Да сме заедно. Да ядем от вкусните сърми на баба. Дядо отново да е безупречно облечен. Вуйчо отново да разказва надлъж и нашир неговите си теории за живота. Бати и братчеда да „пуцат“ пиратки в двора, а мама и леля да се възмущават на щурия им ентусиазъм да останат без някой и друг пръст. Искам отново да съм дете и да вярвам, че тази картина никога няма да изчезне, че тези хора ще са вечни.

Искам отново да съм дете, за да вярвам, че всеки кръстопът дава шанс за ново начало. Да не ме е страх да избера. Да не съм нетърпелива. Да седя спокойна. Да си изям закуската. Да зарадвам мама и тати. Да се облека и да изляза да си поиграя. С детето в мен и с децата в другите. Искам отново да съм дете.

Търсенето продължава

Реших да се намеря. Навих си алармата за 6 часа сутринта. Обикновено в толкова ставах всяка сутрин, преди да изгубя ритъма. Легнах си рано, не включих телевизора, за да не ме разсейва. Исках да бъда свежа и отпочинала за търсенето. Естествено сънят не ме настигаше. Яхнах една овца и започнах да си разказвам приказки сама на себе си, но ми беше трудно хем да се приспивам, хем думите ми да звучат вдъхновяващо. Приключих с приказките. Държаха ме будна и нескойна. Опитах с медитация. Ин и Ян започнаха да вплитат пръсти в сърцето ми. Клепачите започнаха да натежават. Но тези немирни любовници решиха да си уговорят първа среща и сърцето ми ускори ритъм в желанието си да им угоди. Започнах да пресмятам – ако заспя сега, ще имам 6 часа сън, което е добре, нали? Сърцето ми потвърди развълнувано и започна да препуска, за да стигне по-бързо до сутринта. Вече бяха 5 часа. Най-вероятно ще имам торбички и съзнанието ми ще е леко заспало. Но нали великите личности не са имали нужда от много сън. Творили са през ноща, когато всички други спят. Не ми трябва много сън, за да се намеря. Просто велик ум. А дали да не стана, да светна лампата и да започна да творя. Може би в това е разковничето. Имах 4 часа да създам шедьовър. Тази мисъл ме успокои и заспах.

Чух в далечината звън. Кой идваше да ме търси толкова рано. Може би съм аз, доброволно завърнала се у дома. Отворих предпазливо очи. Шумът не идваше от вратата. Беше алармата. Спомних си. Днес щях да се намеря. Винаги съм обичала да ставам рано, но днес устата ми беше леко пресъхнала, а главата ме болеше. Сигурно беше от творенето миналата нощ. Дали да не се търся на следващия ден. Така и така бърза работа нямам. Търсенето мен си чака. Главата ме стегна още по-силно. Разсъних се. Време беше да ставам. Душът и силното кафе върнаха силите и надеждите ми. Отворих гардероба. Дрехите май пак имаха нужда от подреждане. Дали пък не се бях изгубила там. Дали ако преподредя гардероба отново, няма изведнъж да изкоча отвътре като стара забравена дреха. Усмихнах се. Де да беше толкова лесно. Облякох се и излязох с тихи стъпки. Не исках да го събудя. Вече чувах въпросите: Защо си легна толкова рано? Защо ставаш толкова рано? Къде ще ходиш? Защо ще ходиш там? Аз не мога ли да дойда с теб? От толкова въпроси, главата ме заболя. Ха, а аз си мислех, че може да е от безсънната нощ.

Навън беше тихо и пусто. Миришеше на летен дъжд. Започнах да дишам дълбоко. В гърдите ми се прокрадваше спокойствие и смирение. Беше ненатрапващо хладно. Главата ми се проясни. Болката изчезна. Очите ми бяха влажни, но не от сълзи, а от дъждовните капки, които ръмяха върху миглите и клепачите ми. Забравих защо бях станала толкова рано. Забравих за объркването, кръстопътя и напрежението. Забравих, че времето ме притиска да направя избор. Просто забравих. Не знаех накъде съм тръгнала, затова стигнах другаде. И се намерих за миг. Там, под влажните клепачи се видях такава, каквато копнеех да бъда. Знаех, че трябва да се върна при подредения гардероб и творческите нощи. Но колко хубаво беше чувството на летен хлад и умиротворение в очите ми. Насладих се на срещата със себе си дотолкова, доколкото ми позволяваше съвестта. След това се завъртях и тръгнах с приведени рамене по обратния път. Моето място все още беше там. Утре поне щях да се наспя до късно.

Търсенето продължава.

Искаш ли да поиграем

Хайде да играем на една игра. Настани се удобно. Затвори очи. Отметни кичурa коса, който винаги те дразни. Остави лицето си спокойно и неутрално. Спри да се мръщиш. Избутай тази начумереност далеч от челото си. Просто се отпусни. Чуваш ли сърцето си? Препуска, нали? Бърза за някъде. Тази непланирана почивка го обърква. Каква е тази игра, заради която трябва да стъпва бавно, равномерно и безшумно. Успокой го. Слей се с неговото движение. Позволи на въздуха да се рее в теб и извън теб. Спокоен ли си?

Време е играта да започне. Затвори очи и отвори вратата на съзнанието си. Остави твоята истинска същност да излезе. Погледни я, запознай се с нея. Предразположи я да ти говори. Научи за себе си всичко, което високите прегради са ти пречели да видиш. Стани орел на собственото си съзнание. Разбери какъв е твоят свят над бариерите, далеч от програмираните ценности. Кръжи наоколо. Опознай квартала на собствените си мечти. Опознай душата и надеждите си. Издигни се високо над човешката суета и практичност. Виж себе си като една малка точка в далечината. Разбери я. Усети я. Не я изпускай от поглед. Не е лесно, нали? Където и да отлетиш, никога не я изпускай от поглед. Защото тази точка е твоята Вселена. Около нея е твоята писта за кацане. Въздушни течения много. Приказни и спиращи дъха гледки също. Но изгубиш ли точката, губиш единствената възможност да стъпиш здраво на земята. Губиш своята Вселена.

А сега отвори очи. Къде е твоята точка? Изгубил ли си я от поглед или разбираш с облекчение, че си приседнал спокоен в нейната невидима нишка. Погледни нагоре. Виждаш ли орела да кръжи наоколо? Помахай му с ръка. Все пак и най-мъдрите понякога имат нужда от напътствие.

С дъх на село

Денят започва на чисто. Няма будилник, градска шумотевица, припряно миене на зъбите и надбягване с времето. Сутрешните часове не те стягат като тесни и неудобни обувки. Будиш се от смирена тишина, от надпяването на птиците, които смазват гласните си струни с горската роса. Няма бетонни стени и многоетажни блокове. Погледът ти се къпе в синева с гиздава зелена премяна. Няма огледала или други инструменти на суетата. Само шарен ластик, измито лице и пълни с чист въздух дробове. Животните не се разхождат в клетка. Костенурките бягат през поляна от диви маргаритки, но не се крият в черупката си. Пеперудите танцуват в косите ти, за да ги погалиш нежно, преди да продължат да препускат над строилите се като войници глухарчета.

Няма маршрут. Има кози пътечки. Сам проправяш път към местата, които искаш да видиш. Няма задушлива миризма на смог или изгорели газове. Само аромат на трева, дърдонки и земя. И нищо не те интересува. Нито мухите, които нападат потната ти гола кожа, нито трънчетата, които се закачат в глезените ти. Нищо не те интересува. Искаш единствено да уловиш гледката на прострелите се като шевици хълмове и планини. Да се изкъпеш в палитрата от зелено и синьо. Докъдето ти видят очите и накъдето те води сърцето.

Денят продължава да е чист, необезпокояван от градския звън на вчерашната суматоха. Тук времето не е спряло. Тук просто времето си тече. Като звънко поточе. Като бистра река. Като пенлива тишина. Времето е в теб и ти си във времето. Без да се състезавате с вятърни мелници. Едно чисто и равноправно приятелство, в което никой не изисква от другия невъзможното. Тук няма крадци на време. Тук то си живее необезпокоявано сред приятели.

Затваряш очи и усещаш онзи аромат. На бащината къща, на огнището, на овцете, на калната градина, на изпържените филийки, на нетърпението да яхнеш колелото и да тръгнеш към къщата на твоя приятел. Да му подсвирнеш и заедно да поемете по пътя на белѝте и чистото човешко щастие.

Отваряш очи и осъзнаваш, че си тук. Пакостите може да не са същите, вратите на приятелите може да останат затворени, защото няма никой у дома. Пържените филийки може да се трансформират в паласки за нула време. Но ароматът…Този аромат на село все още е тук и се диша по-лесно от всякога.