„Добро да намираме“

Когато отговори с грейнали очи на моя поздрав за добър ден, бабата се сви във вълнената си жилетка и се мушна обратно зад дървената порта. „Добро да намираме“…А търсим ли достатъчно? Или се препъваме в безграничната човешка глупост и упорито отричаме, че доброто съществува. Има си го – в топлината на сгушените котараци на двора или в парата, която се надига от прясно изпечените зелници. Доброто си седи кротко и в нашите делници. Пази си ни, чака да го намерим и да го погледнем с добри очи. С очите на приятел, съмишленик, бранник. Бих допълнила бабата с чистия поглед и да ѝ споделя: „Добро и да даваме“, но вече се беше прибрала в нейния си разбъркан свят, пълен с подредени спомени.

Реших да почукам на вратата и да надникна в нейното гнездо. Зарадва ми се. Минах през ожулени и бледозелени врати. Видях толкова много покъщина, че се изумих самата тя как се намира в тази бъркотия. Разчисти ми малко трикрако столче, като махна сушените чушки от стария вестик. За миг се почудих дали да седна върху вестника или да ѝ го запазя, но като видях купчината пожълтяла хартия на някогашната маса за хранене, седнах спокойно. Имаше си достатъчно мир и работническо дело. Разглеждах свенливо всичките избелели снимки по стените, украсени с капчици вар и изкусно изплетени паяжини. Разпознах усмивката ѝ в лицето на младата и красива българка, която гледаше с нежност към мъжа до себе си. Беше го хванала под ръка. Накъде ли са тръгвали? Колко ли го е обичала? Дали беше в съседната стая или го e изгубила някъде насред бъркотията. Заслушах се, но в другите стаи беше тихо. Не я попитах. Не исках да угасват грейналите ѝ очи. Поговорихме си малко за селото и героите наоколо. Каза ми няколко мъдрости, които много исках да запомня, но някак умът ми не ги побираше. Важното е сърцето да ги помни. Почерпи ме чай от липа. Не посмях да ѝ кажа, че не ми е по вкуса. Изпих го и дори ми хареса. Сигурно защото беше подправен с добро.

Тръгнах си спокойна за пръв път от много време насам. Продължих по пътя си с мисълта за прегърбената баба и нейната вече извехтяла усмивка. Добро да намираме и в доброто да вярваме. Аз днес го открих в блесналите очи на бабата от близкия двор. И съм благодарна, че я има. Защото, ако нашите прародители не бяха бранили доброто, сега нямаше да има какво да намираме.

Слънцето е любезен домакин

Днес седнах на една слънчева пейка, за да се полюбувам на светлината и да си поговоря безмълвно с една възрастна двойка. Препичаха се на пейка разстояние от мен. Бабата се караше на дядото, че е свел глава и слънцето не успява да огрее челото му. Той, абсолютно равнодушен към нейното негодувание, разсъждаваше над така актуалната и страшна тема, с която са просмукани животите ни тази година. Въпреки всичко ми беше приятно да ги слушам.

Сякаш отидох на гости на баба и дядо. Винаги съм обичала да разговарям с тях. Дори и без да казвам нищо. Сега бях притихнала до тези непознати и се наслаждавах на усещането да бъда част от живота на възрастните хора. Сякаш специално бяха седнали до мен, за да ми напомнят, че накрая остават важни само две неща: да можеш да се радваш на слънцето и да имаш другар, с който да разговаряш за всичко. Дали ще е за супата, от която е останало прекалено малко и ще изгори ако се затопли на котлона. Или ще е за салатата, която бабата не иска да яде на обяд, защото предната вечер е яла същото. Разговорите винаги водят до един път – този на лекия, ненатрапчив, но пречистващ спор. Чувах недоволното сумтене на дядото, че спътницата му е капризна и тихото му нашепване, сякаш от нищото: „Ако така продължава, това живот ли е. Остави ни нас, но за хората подир нас….“

Почуствах се като натрапник в мислите на този може би възрастен, но не и остарял човек. Затаих дъх, за да не чуят въздишката ми. После се отпуснах. Не бях натрапник. Слънцето беше нашият домакин и любезно ни беше поканило в своя топъл и уютен дом. „Ако искаш тръгвай“ – чух бабата да мърмори троснато на припряната си половинка. „ Аз искам да постоя още малко.“ Усмихнах се неволно на този мой съмишленик, копнеещ за всеки слънчев лъч, който може да вземе със себе си на прага на зимата. Дядото тръгна бавно и мълчаливо, но не беше извървял и няколко крачки с олющеното си и старо бастунче, когато преданата му половинка стана и тръгна спокойно след него.

Защото някои неща не се променят, независимо от споделените години, белите коси или заплашителните новини, които ни заобикалят. Слънцето е все така дружелюбен домакин. Любовта е все така неподправена, банална, но и вярна на себе си. А усещането да отидеш на гости на баба и дядо, пък било то и непознати, си е все така утешаващо. Искаше ми се да ги настигна и да им благодаря, но знаех, че слънцето ще го направи вместо мен.