Тясно ми е. Като в претъпкано купе. Задушно, шумно и неудобно. Ту някое коляно ще ме побутне, ту някоя кашлица ще ме „близне“ по лицето. Прозорецът е мръсен. Дори красотата отвън е скрита. Спирките се редят. Някои хора слизат. Качват се нови. Но на мен ми е все така тясно. Спомням си други пътувания. Усмихнати, удобни, неуморни. Водеха нанякъде. С посока, но без очаквания. И ми беше широко. И имах удобно рамо, на което да се облегна, и място, на което да опъна крака. А те имаха нужда от почивка. Трепереха от умора. Неудобна, но приятна умора.
Спомням си едно конкретно пътуване. Беше преди има-няма 20 години. Мама беше до мен. Прибирахме се обратно към дома след няколко дни, прекарани в днешното ми вкъщи. Купето не беше пълно с много хора. Само няколко, но достатъчно, за да е широко на сърцето ми. С мама до мен се влюбих в едни очи, които имах щастието след това да нарека първата си голяма любов. Никога няма да забравя какво ми каза той няколко месеца по-късно, когато вече не само очите ни се бяха срещнали: „След като бях задремал от дългия и непринуден разговор с теб и майка ти, се събудих от топъл полъх на лицето си. Отворих очи и осъзнах, че идва от твоя поглед. Беше се втренчила в мен. Тогава си помислих, че бих се будил всеки ден от тази топлина“.
Е, не се будехме един до друг толкова дълго време. Като всяка първа любов и тази не остана последна. Но си мисля… ей така докато ми е толкова тясно…колко хубаво е човек да вярва в подобни приказки. Истински да вярва в магията на това да се влюбиш и да погалиш с поглед. Сега живея в друга приказка. Виждам облаци и дъги, но онова рамо вече го няма. И онези очи отдавна са забравени. Подпирам се на собствената си ръка, галя с топъл поглед единствено изтръпналите си крака и си мисля как да се почувствам нашироко в тази теснотия.
Благолика 