Целунати от съдбата

Всичко, което ти се случва е съдба, вселенско решение. Оставяш се в ръцете на тази сила и се надяваш да е със слаб интензитет, за да се рееш лек като перце. Вкопчваш се в мисълта, че друг ще те спасява, друг ще отсъди вместо теб. Нали всичко е съдба. Нали всичко е предначертано. Защо да си хабиш моливите да рисуваш нови щрихи върху скицирания лист. Суеверен си. Вярваш в щастливите случайности. Страх те е от кармата. Плюеш си в пазвата по няколко пъти всеки ден. Завива ти се свят от въртене, когато черна котка пресече пътя ти. Изумен си от силата на подсъзнанието, което материализира желаните и нежеланите ни мисли. Изпитваш страхопочитание и учудващо смирение пред тази силна енергия, която ни завърта във вихъра на живота и сама решава кога да прекъсне вълнуващия танц. С две думи – вярваш в съдбата. Аз също, но не вярвам, че е сама.

Съдбата е низ от избори, които правим, пътища, които поемаме, хора, които срещаме. Съдбата не е туристическа карта. Завий наляво, завий надясно, спусни се надолу, изкачи този връх, стъпи накриво в тази дупка, удари си главата в тази стена. И воала. Ето го посветлението, дългоочакваната дестинация. Седи и ти се усмихва. „Браво, моето момиче, премина успешно всички изпитания“. Окичва ти медал и постигаш вечно щастие. Всъщност всеки избор ни води в различна посока. Няма правилно и грешно. Съдбата може да те опази да не се удавиш, но няма да те научи да плуваш. Може да те накара да се върнеш у дома, защото си забравил нещо, но няма да ти го донесе, докато чакаш кротко на отсрешния тротоар. Съдбата поощрява смелите, но не се бие на ринга заедно с тях. При нея няма категория, класиране, наказателни точки. За нея всеки човек е смел, защото върви по пътя си, неговия път, не пътят на останалите.

Когато целият свят ти казва да тръгнеш, а ти избираш да останеш, не защото вярваш, че животът ти е подготвил захарен памук, а защото искаш да повярваш в себе си. Това също е съдба. Когато цялата ти същност се е сковала от страх да направи първата крачка и стоиш вцепенен на едно място, дори тогава, какъвто и избор да направиш, той ще те отведе някъде, без значение дали мястото е съдбовно или не. И няма правилна и грешна дестинация. Има приятно, поносимо и трудно пътуване, но ако се движиш в ритъма на сърцето си, съдбата си знае работата. Дори и да не си я знае, ще седне кротко и ще те послуша. В уморените сенки на вечерната ти тъга, в несигурния лъч надежда в просълзените ти очи. Ще седи и ще те слуша. И ще те чуе. И няма да те съди, няма да те поощрява. Може да те побутне да станеш и да не се страхуваш да тръгнеш в избраната посока. Може да те научи, като видиш черна котка, да ѝ подадеш залък храна, да я докоснеш, да не се завърташ на другата страна, да се довериш и да спреш да се въртиш.

Вярвай в избора си. Помогни на съдбата да си научи урока и да те следва. Не ѝ се бъркай. Просто върви.

Копнеж за кипеж

Движи се, не за да стигнеш, а за да тръгнеш. Насили краката си да се раздвижат напред, настрани, назад, няма значение посоката, само се раздвижи. Ако имаш нужда да се върнеш по пътя, който си извървял, за да погледнеш носталгично следите, да запечаташ старите спомени под нов ъгъл и да провериш дали маркировката е все още там, направи го. Ще изгубиш време, но ще спечелиш увереност. Опознай пътеката отстрани. Тръгни по нея. За вчерашното ти „аз“ това може да е отклонение, но за днешните ти сетива може да бъде нова посока.

Движи се. Изследвай. Стъпвай смело по утъпкани пътеки, опипвай почвата и на непознатите маршрути. Ако се изгубиш, поседни за малко. Огледай се. Остави слънцето да те води. Не тъгувай за загубата. Може да си спечелил ново начало. Тръгни дръзко и безразсъдно напред. Не стой на едно място. Движи се. Вземи под ръка новия си лик. Запознай го със себе си там, под яркото слънце, което осветява пътя ви. Не се срамувай, че не искаш вече това, за което си копнял в началото на твоето пътешествие. Хората, които си срещнал по пътя може да са променили твоите очаквания, може да са те пречупили или просто да са ти помогнали да стигнеш по-бързо до себе си. Не им се сърди. Благодари им в сърцето, в ума и в нозете си. И продължавай да се движиш.

Ако почувстваш нужда да притихнеш, спри. Чуй ударите на сърцето си. Изслушай мислите си. Прегърни ги. Утеши ги. Дай им надежда. Заметни ги с твоята вяра и им дай сили да продължите по своя път. Движете се заедно, не за да стигнете, а за да се намерите.

Вяра

Да вярваш в невъзможното, в онази незабележима за останалите промяна, но крещящо видима за теб. Да вярваш, че соленото море няма да ти залюти на очите. Да вярваш, че ако скочиш от високо, вместо набити пети, ще получиш усмихната надежда. Надежда за светлина и затихващ ритъм на едно препускащо сърце.

Аз вярвах. С всяко вдишване, затоплено в твоето рамо. С всяко усукване на крака ти около моя. Вярвах, че ще успея да затопля и твоето сърце. Да се усуча около ума ти, да изкореня бурените, да ги запаля и да прогоня страховете ти. Тръгнах по пътеката сама, загледана в хоризонта. Не усещах стъпките ти, нито дъха ти, но вярвах, че си някъде там, зад мен, къпещ очите си в същия хоризонт.

А когато се обърнах, вярата ми изчезна. Не беше там. Ти дори никога не беше тръгвал. Въображението ми те беше създал такъв – топъл, гостоприемен и сгушил коси в моите ръце.  Закрепих уморените си кости, насилих тялото си да се движи напред. Към хоризонта, който ти така и не погледна.

Дали все още вярвам? Да. Вярвам, че умората ще избледнее. Вярвам, че сърцето ми ще започне да ме слуша и да препуска щастливо през поляна от хоризонти. Бурените оставих при теб. Не искам твоя товар. Достатъчно ми беше, че ме остави да повярвам в несъществуващ огън. Вярвам в топлината на две ръце, в две непокорни, но усмихнати очи. Вярвам в гостоприемството на едно сърце, което ще ме приюти и няма да търся нови пътеки и хоризонти, защото най-накрая ще си бъда у дома.