Етикет: град

Днес докато чаках на светофара, притихнала и леко отнесена в колата, погледът ми се спря на едно просещо дете, което стоеше от едната страна на улицата. Беше сравнително чисто и изглеждаше нахранено. Не знам историята му. Само мога да предположа какво или кой е накарал този невчесан малчуган да ходи с празна консервена кутия и да моли шофьорите на спрелите автомобили за малко стотинки. Нещо ме накара да се обърна към отсрещния тротоар. Там видях една прегърбена баба, която едва стоеше на краката си, с платнена торбичка, забрадка и протегната ръка към препускащите минувачи. Тя нямаше консервна кутия. Явно е свикнала всичко да прави с голи ръце.

Погледът ми се луташе ту към детето, ту към бабата. Сърцето ми препускаше заедно с него. Малчуганът така и не дойде до моята кола. Седеше отстрани на бордюра и леко се подсмихваше. Сигурно защото слънцето пробиваше своя път през облаците и студът не режеше толкова силно. Бабата пък за миг не остана сама. Почти всеки се спираше и откликваше на протегнатата ръка. Каква ли беше нейната история? Къде ли са децата ѝ? Има ли всъщност наследници на тази тежка корона? Сама ли е или нейният дядо я чака у дома с малки купички варен ориз.

Светофарът светна зелено и трябваше да тръгвам. С нищо не помогнах. Само мислите ми се докоснаха до тези две съдби. Чудех се кое е по-страшно – да просиш в началото или в края на жизнения си път? Не можех да преглътна големия залък несправедливост. И за детето и за бабата. Защото всеки заслужава весело детство и спокойни старини. А в тази картина нямаше нищо весело, нито спокойно, само тъга.

И да, може да виним всичко и всички, дори и себе си, че имаме привилегията да сме на топло и да караме по здрави улици под открито и чисто небе. Може да се примиряваме, да се натъжаваме, може дори да помогнем. Но нищо не може да поправи стореното – едно дете и една баба стояха от двете страни на един път и просеха – за помощ, за отговор, за надежда.

Седя тихо до него в принудителна изолация. Чувам ударите на сърцето си, които старателно се усилват, когато са в светлините на прожекторите. Мълча. Не ми се говори. В момента тишината е най-добрата ми приятелка. Изправени пред това чудо, с което ще останем в учебниците по история, някак ми се струва срамно да се чувствам зле от обикновените въпроси, които изолират мислите ми.

Дали вирусът зарази любовта ми или просто започна да лекува сърцето ми. Гледам очите, чиито неопределен цвят толкова обичам. Усещам синьо-зелените камъчета да бодат кожата ми. Няма дълбочина, в която да се гмурна и да окъпя душата си. Няма рифове, изумрудени течения и шеметно препускане. Само плитчини, в които нозете ми усещат лек хлад.

Надявах се на отношения с румени бузи и чорлави коси. Сега съм малко бледа. Но това е от призива „Останете си вкъщи“. Сложила съм маска на сърцето и не искам да я махна, защото не искам да е под карантина отсега нататък. Не ми се рискува по време на пандемия. Затова мълча. Защото нямам доверие на гласа си. Защото не знам дали сърцето ми няма да се изкашля в гърлото, да си проправи път през стиснатите зъби и да зарази и него с моите съмнения.

”Това е временно“, шепна си успокоително наум. Мислите ми са в изолация и си играят от скука с мен. Толкова ми се иска да повиша глас, да ме чуе, да ме разбере. Вместо това продължавам тихо да седя с подвита опашка на новия ни диван и не спирам да питам имунизираното си от влюбване сърце: „Неговата любов достатъчна ли ще бъде и за трима ни?“