Етикет: дете

Искам отново да съм дете. Мама да ми приготвя закуска и да ми се ядосва, че не съм я изяла, а тати да „цъка“ с език и да мърмори колко голям инат съм. Но как да ядеш, когато навън те чакат толкова лудории. А времето лети бързо. Едно ожулване на коляното и вече си пораснал. Искам отново да си обуя най-захабените къси панталонки и да се муся на съседските деца, които ми се подиграват заради късо подстриганата коса и мъжката походка. Нека се присмиват. Само след няколо години косата ще бъде дълга, а походката ….е, почти същата, но поне в други форми. Някои неща няма да се променят.

Искам отново да съм дете. Да ям пържените картофки на баба до пръсване. Да се учудвам как има търпението да ги изпържи в толкова малко тиганче и как е възможно да не ми се сърди, че ги изяждам всичките, а тя пак е на филия хляб със сиренце. Искам да мога отново да си играя без притеснение за правилата и резултата. Просто да си поиграя. С другите. Със себе си. Искам отново да вярвам, че е непосилно да си напиша домашните навреме. Да се надявам, че като порасна, ще разбирам всичко и ще знам отговорите и на незададените въпроси.

Искам отново да се влюбя по детски. Да е невинно. Драматично, но до болка чисто и неопетнено от света на възрастните и тяхната реализирала се любов. Да няма време да ти омръзне, защото играта на баскетбол не е вечна, а и все някога се стъмва и трябва да се прибереш за вечеря. Да се развълнуваш от поглед, добре подадена топка, жест на внимание под формата на шега или просто от присъствието на друг човек. Да обичаш безусловно, защото просто си влюбен във фантазия, която ще порасне и ще се превърне в спомен. Но емоцията ще си остане същата, там – в училищния двор, на пейката, до обелките от семки и свенливите докосвания.

Искам отново да бъда Снежанка, а тати да е Дядо Мраз и да раздаваме подаръци на цялата фамилия. Да се смеем. Да сме заедно. Да ядем от вкусните сърми на баба. Дядо отново да е безупречно облечен. Вуйчо отново да разказва надлъж и нашир неговите си теории за живота. Бати и братчеда да „пуцат“ пиратки в двора, а мама и леля да се възмущават на щурия им ентусиазъм да останат без някой и друг пръст. Искам отново да съм дете и да вярвам, че тази картина никога няма да изчезне, че тези хора ще са вечни.

Искам отново да съм дете, за да вярвам, че всеки кръстопът дава шанс за ново начало. Да не ме е страх да избера. Да не съм нетърпелива. Да седя спокойна. Да си изям закуската. Да зарадвам мама и тати. Да се облека и да изляза да си поиграя. С детето в мен и с децата в другите. Искам отново да съм дете.

Видях те случайно. Ти и твоето дете. Панталоните ти бяха навити гордо нагоре. Изглеждаше по-висок, отколкото те помня. Детето държеше оранжев балон и се смееше. Едва ли има по-тъжна картина от тази на отминалата ни отдавна любов и настоящото детство на дете, което не е наше. Една мисъл се стрелна през ума ми, бодна ме с иглата на съмнението. „Дали и нашето дете щеше да бъде момче“. Винаги съм си представяла момиче. Моите пъстри очи, сгушени в твоите тъмни къдрици и с няколко слънчеви бани по рождение. Дива, непокорна, каквато беше и нишката помежду ни.

Дали щеше да я обичаш толкова и да я озаряваш с тази мека топлина, с която даряваш твоя малък двойник в момента. Дали аз щях да те обичам толкова, колкото заслужаваше? Дали щях да остана? Може би това ми липсваше в нашата любов – детската наивност за общо бъдеще. Или може би твоята надежда е бил този малък, хвъркат хулиган и неговата майка. Никога няма да разберем. Знам, че в този момент нашите спомени ми станаха още по-далечни. Годините, в които бяхме сляти в едно, се натъпкаха в торбичка за еднократна употреба. Сякаш нищо от това, което се е случило между нас, не беше реалност, нито сватбата, нито ремонтите, нито сълзите или смехът….

Виждам само големите очи с цвят на кестен, които не са твои или мои, а нейни. Хубави очи. Дано и сърцето й е толкова уютно, колкото погледът на нейния син. Една мигла е паднала на бузата му. Докосни я и я изпрати с топъл полъх към моята надежда, че някой ден и ти ще погледнеш в непознати за теб детски очи, но ще познаеш мен – онази, която те остави, за да търси слънце, но най-накрая е намерила подслон.