Етикет: детство

Искам отново да съм дете. Мама да ми приготвя закуска и да ми се ядосва, че не съм я изяла, а тати да „цъка“ с език и да мърмори колко голям инат съм. Но как да ядеш, когато навън те чакат толкова лудории. А времето лети бързо. Едно ожулване на коляното и вече си пораснал. Искам отново да си обуя най-захабените къси панталонки и да се муся на съседските деца, които ми се подиграват заради късо подстриганата коса и мъжката походка. Нека се присмиват. Само след няколо години косата ще бъде дълга, а походката ….е, почти същата, но поне в други форми. Някои неща няма да се променят.

Искам отново да съм дете. Да ям пържените картофки на баба до пръсване. Да се учудвам как има търпението да ги изпържи в толкова малко тиганче и как е възможно да не ми се сърди, че ги изяждам всичките, а тя пак е на филия хляб със сиренце. Искам да мога отново да си играя без притеснение за правилата и резултата. Просто да си поиграя. С другите. Със себе си. Искам отново да вярвам, че е непосилно да си напиша домашните навреме. Да се надявам, че като порасна, ще разбирам всичко и ще знам отговорите и на незададените въпроси.

Искам отново да се влюбя по детски. Да е невинно. Драматично, но до болка чисто и неопетнено от света на възрастните и тяхната реализирала се любов. Да няма време да ти омръзне, защото играта на баскетбол не е вечна, а и все някога се стъмва и трябва да се прибереш за вечеря. Да се развълнуваш от поглед, добре подадена топка, жест на внимание под формата на шега или просто от присъствието на друг човек. Да обичаш безусловно, защото просто си влюбен във фантазия, която ще порасне и ще се превърне в спомен. Но емоцията ще си остане същата, там – в училищния двор, на пейката, до обелките от семки и свенливите докосвания.

Искам отново да бъда Снежанка, а тати да е Дядо Мраз и да раздаваме подаръци на цялата фамилия. Да се смеем. Да сме заедно. Да ядем от вкусните сърми на баба. Дядо отново да е безупречно облечен. Вуйчо отново да разказва надлъж и нашир неговите си теории за живота. Бати и братчеда да „пуцат“ пиратки в двора, а мама и леля да се възмущават на щурия им ентусиазъм да останат без някой и друг пръст. Искам отново да съм дете и да вярвам, че тази картина никога няма да изчезне, че тези хора ще са вечни.

Искам отново да съм дете, за да вярвам, че всеки кръстопът дава шанс за ново начало. Да не ме е страх да избера. Да не съм нетърпелива. Да седя спокойна. Да си изям закуската. Да зарадвам мама и тати. Да се облека и да изляза да си поиграя. С детето в мен и с децата в другите. Искам отново да съм дете.

Денят започва на чисто. Няма будилник, градска шумотевица, припряно миене на зъбите и надбягване с времето. Сутрешните часове не те стягат като тесни и неудобни обувки. Будиш се от смирена тишина, от надпяването на птиците, които смазват гласните си струни с горската роса. Няма бетонни стени и многоетажни блокове. Погледът ти се къпе в синева с гиздава зелена премяна. Няма огледала или други инструменти на суетата. Само шарен ластик, измито лице и пълни с чист въздух дробове. Животните не се разхождат в клетка. Костенурките бягат през поляна от диви маргаритки, но не се крият в черупката си. Пеперудите танцуват в косите ти, за да ги погалиш нежно, преди да продължат да препускат над строилите се като войници глухарчета.

Няма маршрут. Има кози пътечки. Сам проправяш път към местата, които искаш да видиш. Няма задушлива миризма на смог или изгорели газове. Само аромат на трева, дърдонки и земя. И нищо не те интересува. Нито мухите, които нападат потната ти гола кожа, нито трънчетата, които се закачат в глезените ти. Нищо не те интересува. Искаш единствено да уловиш гледката на прострелите се като шевици хълмове и планини. Да се изкъпеш в палитрата от зелено и синьо. Докъдето ти видят очите и накъдето те води сърцето.

Денят продължава да е чист, необезпокояван от градския звън на вчерашната суматоха. Тук времето не е спряло. Тук просто времето си тече. Като звънко поточе. Като бистра река. Като пенлива тишина. Времето е в теб и ти си във времето. Без да се състезавате с вятърни мелници. Едно чисто и равноправно приятелство, в което никой не изисква от другия невъзможното. Тук няма крадци на време. Тук то си живее необезпокоявано сред приятели.

Затваряш очи и усещаш онзи аромат. На бащината къща, на огнището, на овцете, на калната градина, на изпържените филийки, на нетърпението да яхнеш колелото и да тръгнеш към къщата на твоя приятел. Да му подсвирнеш и заедно да поемете по пътя на белѝте и чистото човешко щастие.

Отваряш очи и осъзнаваш, че си тук. Пакостите може да не са същите, вратите на приятелите може да останат затворени, защото няма никой у дома. Пържените филийки може да се трансформират в паласки за нула време. Но ароматът…Този аромат на село все още е тук и се диша по-лесно от всякога.