Най-добрият град

Запознах се с Виена в един слънчев септемврийски ден и я харесах на мига.

Очите ми се хранеха с величествени гледки, а слухът ми поглъщаше мелодии, които само сърцето можеше да разпознае. Попивах слънчеви лъчи, отразени в тихия Дунав и къпех погледа си в зелена пелена. Отварях сетивата си до такава степен, че се изтощавах и задъхвах от количеството светлина, което нахлуваше в тях. Потапях се в атмосферата на най-добрия град за живеене и се оставях да ме носи по течението. Оставях се в гостоприемните му, понякога хладни ръце и просто живеех – без очаквания, без колебания и без задни мисли. Във Виена няма вратички за скрити човешки помисли. При нея всичко е на показ. Тя е искрена и директна. Понякога остра и груба, но винаги гледаща право в очите на сърцето.

Опознах Виена в най-хубавата ѝ светлина и се влюбих – в красивите сгради, в изтупаните и шумни улици, в цветните градини, в музиката, в помпозността, в романтиката, която ме прегръщаше отвсякъде. Влюбих се във всичко. Бях заобиколена от дворци и файтони и се чувствах като истинска принцеса в приказка. Не исках да се будя от съня. Стъпвах с лекота по каменистите алеи, вдишвах аромата на розите и на есенното слънце. Оставях се на интуицията да ме отведе към високите хълмове, в които се къпеше залезът. Хващах за ръка щипещия вятър и слушах в захлас разкази за императори, арки и фонтани. Танцувах с падналите листа в парковете. Тананиках си с уличните музиканти. Дразнех се на руменината по бузите от рязкото застудяване. Стоях далеч от готическите краски и укротявах препускащото си сърце с бароковите творения. Засищах свободата си с изкуство и нови преживявания. Прегръщах непознатото и го превръщах в мой спомен.

Такава беше Виена за мен – непознато увлечение, което ме подслони и ме нахрани с любов. Не злоупотребих с гостоприемството ѝ. Останах точно толкова време, колкото беше необходимо, за да не се разочаровам и да остана влюбена. Идеалистичният ѝ образ не беше помрачен от битовизми и преходно щастие. Тръгнах си точно когато ми беше най-вълнуваща и интересна. Но все пак видях Виена и я разпознах. Тя също ме позна. Такава, каквато съм. Жадна, чувстваща и мислеща. Оставих я там с надеждата, че някой ден, когато се върна в искрената ѝ прегръдка, ще ме помни и ще ми се усмихне през купестите облаци на забързаното време. А аз ще си спомня какво е чувството да си влюбен, идилично и истински, без задни мисли.

Апартамент с изглед към планина

Пристан. Убещиже. Утеха. Това беше той за мен. Хралупа, в която се криех от целия свят. Надежда, която ме държеше за ръка в трудни моменти. Залез, който ми се сбъдваше всяка вечер. Той беше моят дом. Непокорен. Неудобен. Шумен. Топъл. Уютен. Като първата любов. Знаех, че няма да останем заедно цял живот, но го обичах с цялото си по детски невинно сърце. Обичах светлината, която ме будеше сутрин. Обичах артистичните капандури, навели глави, за да виждам залезите. Обичах многоцветната Витоша, която се криеше зад старите тухлени постройки. Обичах Копитото, което беше моят компас.

Ако се виждаше ясно, значи можех да покорявам планината.
Ако подаваше влажно носле през облаците, парковете в града бяха за предпочитане.
А играеше ли си на криеница, заедно с цялото възвишение, време беше да си остана у дома.

Толкова пъти планината ми е позирала в различна светлина. Толкова багри са запечатани в съзнанието ми. Толкова сълзи са премрежвали възхитения ми поглед. Толкова спомени са се сгушвали под топлото одеяло на дивана.

Дали новите обитатели ще усетят любовта, която подаваше плахо крачето си от завивките в тихите и хладни утрини? Ще чуят ли смеха, разговорите и туптенето на сърцата, които оставиха частица от себе си между тези стени? Дали ще видят белезите от моя живот там? Дали ще се досетят от какво са? Ще утешат ли раните ми с капчица оптимизъм? Знам, че планината ще бъде там. Пейзажът около нея може да се променя. Да поникват строителни кранове, многоетажни сгради, сменени дограми на прозорци, но планината ще е винаги там, все така пъстра и многолика.

Ключовете придрънкват безцелно в джоба ми, без връзка и посока. Трябва да ги върна на новите стопани. Дано да са грижовни. Отварям за последен път вратата. Посреща ме празен апартамент. Празен откъм вещи, но пълен с много спомени, грешки и хаотични емоции. Като самата мен. Отварям прозореца. Витоша е окъпана в облаци. Моментът е подходящ за оставане вкъщи. Захвърлих ключовете и обърнах гръб на мъгливата планина. Време беше да се скрия под новия покрив. Не е с гледка към планината, но е с аромат на надежда за ново начало и укротяване на опърничавото ми сърце.

Сигурни уроци в несигурни времена

Дали излежаването на дивана ще стане поредната допълнителна придобивка, за която компаниите ще се бият в гърдите? Само допреди няколко месеца „работата от вкъщи“ беше сравнително често срещано понятие в развитите екипи и нещо немислимо за изостанали структури, в които „място за отдих“ беше просто стол за хранене на партерния етаж. Пазарлъкът беше уморителен и настървен, все едно разменната монета е скъп и рядък предмет, а не просто удобството да отмяташ задачки от уютното спокойствие на дома. Разбира се, повечето от купувачите си представяха идеалистична картинка, която не включва мрънкащ приятел, шумен съквартирант или ревящи деца. А продавачите развиваха апокалиптични сценарии в ума си за мързелуване, спотайване, гледане на филми и прахосване на ценно работно време за всичко друго, само не и за спешните задачи.

Всички грешаха. Днес домовете ни са офиси, а колегите са пращящи гласове и плуващи на екраните ни глави. Свикнахме да прекарваме дните си със слушалки на ушите, отворили сетивата си за конферентните разговори, но не и за слънцето навън. Не чакаме да наближи обедната почивка, за да се съберем с любимите колеги, нетърпеливи да погълнем малко храна за тялото и за душата. Чакаме да свърши поредната онлайн среща, за да обърнем поне две-минутно внимание на естествените си физиологични нужди. Мръсните чаши и чинии от обяда не ни правят впечатление, защото дори и да отидем до кухнята да ги измием, няма да ни огрее стокаратовата усмивка на колежката от офиса в дъното на коридора. Вместо това пускаме пералня, лежим на дивана, местим се на терасата, за да подишаме чист въздух и се дразним на прашасалите саксии за цветя.

В тези несигурни времена сме по-продуктивни от всякога. Имаме време за семейството, за дома, за печката и за разходката на кучето в квартала. Имаме време за работни срещи по телефона и по време на отпуската, дори и да сме решили да подишаме чист планински въздух и да се излежаваме на някой басейн. Няма време за почивка, защото нека си го признаем – работата от вкъщи си е един вид почивка. Нали не ходим в офиса. Решенията се взимат бързо. Не се губи време в излишни празни приказки. Няма време за приятелства, екипен дух или откраднати развлечения. Вече всичко е вкъщи, на сигурно място, зад заключената външна врата. В една стая работиш, ядеш, целуваш и плачеш. Всичко е затворено на едно място и е толкова лесно. Спестява време. Отваряш прозорците, за да се проветри и вече си готов за следващата среща, целувка или кратка дрямка на дивана. Какво по-хубаво от това? Мога да изброя хиляди по-хубави неща. И някои от тях ще включват работа от вкъщи, но от време на време, а не по всяко време. Едно е сигурно – нито офисите, нито домовете, нито отпуските ни вече ще са същите.

Оставям ви. Пералнята ми извъртя. Време е да простирам. Дано поне и съседката е излязла на терасата, за да си продумам с нея две-три думи, които не включват тези, изписани прилежно на стария тефтер.

Път напред

Не мога да спра. А и не искам. Някои го приемат като лекомислие. Цъкат с език, когато научат за поредното ми своеволие. Мислят си наум защо съм тръгнала по този неотъпкан път. Защо не си седна на…стола и не се съсредоточа върху истински нормалните неща. Разбирам ги. Разбирам и себе си. Трудно е да си свободен, но да си затворник на собствените си мисли и преживявания. Не искам да “приседна”. Не съм сигурна накъде съм тръгнала, но съм сигурна, че искам да стигна някъде…напред.

Не го правя напук. Нито, за да компенсирам липсата на посока. Правя го, защото лъвското ми сърце ме е хванало за ръка и все ме дърпа натам, сякаш знае пътя. Понякога се запъвам, бутам в обратната посока, хапя здраво стиснатите му лапи. Но не ме пуска и продължава да ме дърпа напред. Някои ще си помислят, че съм глупачка, която не знае какво иска. Други ще изсъскат, че щом те не ме правят щастлива, никой няма да успее. Трети ще замълчат и ще ме подминат, защото нарушавам подреденото им ежедневие. Всички ще са прави. И всички ще грешат, защото никой няма да е близо до моята истина, до моя път напред.

Не искам да спра, докато сърцето ми ме дърпа в друга посока. То знае къде ще е спокойно. И търси това място за мен. Ако на това му се казва лекомислие, то тогава нека мислите ми са по-леки от въздуха. Ако на това му се казва непокорност, то нека душата ми е по-непокорна от вятъра. Не се бунтувам. Не драматизирам. Следвам посоката на сърцето си и се надявам да ме заведе у дома. Надявам се там да целуне по нослето моето игриво лекомислие и да погали по рамото моята лъвска непокорност. Защото най-сетне самото то ще бъде покорено от топлото усещане да бъде там, където принадлежи.

За трудната и лесната

Още от малки ни разказват приказки за Пепеляшка, Спящата красавица и други знайни и незнайни истории на млади и неопитни млади девойки, които минават през девет планини в десета, преди да срещнат своя принц. Я безпаметен сън, я стягащи пантофки, я тиква без колела. Приказките са безброй. След това мълвата продължава със звънки думи, долитащи от нашите добронамерени майки, които постоянно ни повтарят, че лесно няма, че щом е трудно, значи си заслужава. За любовта трябва да се борим, да сме търпеливи, да ни отровят, а после да чакаме да ни целунат.

Имам едно не толкова приказно усещане в стомаха, че съм била заблуждавана. Да, когато взаимността не ни се поднася на тепсия е по-интересно. Има тръпка от непознатото, има емоция. Държи ни в напрежение. Главата е мътна, мислите блатни. Сърцето препуска в неравномерен галоп. Има копнеж. Емоцията трепери като наркотик във вените. Трудно е. Не мислиш трезво. Настроенията се менят по-бързо от стрелките на часовника. Въпросите са си организирали боксов шампионат за аматъори, без правила, без съдия, едно безразборно фиаско от настървени състезатели. И всичко това вилнее в душата ти. Дъхът ти е накъсан от изпушените цигари. А в устатата ти има странен горчив вкус, примесен със сладкото предусещане за победа. И ти вярваш, че тази битка е твоят шанс за събуждане от съня, за тиквена колесница и дългоочакван щастлив край.

Но защо за момент не забравим за приказките за лека нощ и не си напишем разказ по действителен случай. За онази, лесната любов, която просто се случва. Без двубои на ринга, без гадене в стомаха и потупваща болка в главата. Онази, която те гледа в очите и вижда вътре в теб, без много приказки, без его и борба за надмощие. Онази, която не задава въпроси, а пише отговори. Без удивителни или точки. Без препинателни знаци. Любовта, която оставя изречението недовършено, защото последната дума тепърва предстои. След ден, два, година, десетилетие или цял живот. Краят е отворен, защото началото се чете леко и ненатоварващо, като приятна книга, с която се чувстваме у дома. Тази, лесната любов, не е като другите. Често я отричаме или не я разпознаваме, защото от малки вярваме в болезнени приказки с изненадващ хубав край. А те, приказните истории, са в спокойното и равномерно поемане на чист въздух, в сливането на две тела и души без стискане и причиняване на болка. В лесното „ние“ и естественото „ти ме правиш по-добър“. В лекотата на ежедневните разговори. В топлината, която обгръща лицето ти като мека и удобна възглавница. В хармонията и намигащото усещане, че си ти – без преструвки, без напрежение, без въпроси. Просто ти и онази, лесната за обичане любов.

Дълъг път се извървява от приказната колесница към уютната колиба. Всеки срещнат по пътя урок, всяка изгубена пантофка или целуната жаба, всяка трудност и борба те довеждат до нейната магия. Появява се толкова нентрапващо и тихо, че може да я подминеш в бързината да си тръгнеш до полунощ. Но разпознаеш ли я, довериш ли се на нейната искрена прегръдка, ето тогава започват да се случват малките и непретенциозни чудеса. Тогава започва първият истински танц.

Избирам нея. Избирам теб. Избирам да вярвам в леки като перце приказки с отворен край. Трудните оставям на принцовете и принцесите с тежките колесници.