Любимец

Един от най-ярките спомени от моето детство е как дядо ми критикуваше моите родители защо подслоняват домашни любимци. „За какво ви е това куче. Само ангажимент и грижи“. И не, дядо ми не беше безчувствен и повърхностен човек. Напротив, той беше един от най-интелигентните и добри хора, които познавам. Просто имаше теория. „Не искам да отглеждам куче, защото ще го заобичам, то ще си отиде и аз ще страдам“. Теория, тежаща върху детските ми плещи като бетон. „Като не допускаш сърцето ти да изпита любов, не страдаш и ако тази обич ти бъде отнета“. Дълги години гледах с недоумение на тази липса на смелост да се привържеш и да бъдеш уязвим.

Вярно е, да се разделиш с нещо скъпо ти отнема много– топлина, навик, споделеност, чифт любящи очи и две –три завивки за разкош. Раздялата е тишина. Не е планирана, нито очаквана. Не се случва с напомняне в календара. Не ставаш сутрин с мисълта „днес по обяд ще намеря време да отметна тази задача“. Не си обличаш най-хубавата дреха, нито пък слагаш дискретен грим, от който очите ти да блестят. Не отваряш вратата с усмивка и гостоприемното „заповядай“. Не може и да бъде отложена за по-подходящо време. Часът винаги е неудобен. Мястото е притихнало, а дрехите винаги са тесни. И в нея няма нищо невероятно, освен лутащите се мисли, които са се опиянили от чувството на вина, съмнение, страх, умора и вълнение.

Привързал си се. Късно е тепърва да не ти пука. Кучето е отгледано, има си име, местенце в дома ти, където е спало, гушело се е в теб и е потрепвало докато сънува. И при раздяла неминуемо се появява и онази болка, от която дядо ми цял живот е странял. Болката, че нещо ти е отнето. И няма значение дали ти си го дал доброволно, защото не го искаш или някой го е изтръгнал от ръцете ти. Чувството, че си загубил се е свило на кълбо в сърцето ти.

След толкова много години и не един загубени „любимци“ се питам дали предпазливият ми дядо не е бил прав. Дали би могъл да подреждаш дните си без спойката на привързаността. Дали можеш да ги превърнеш в картина от красиви мигове, без да им придаваш значение. Дълбоко в сърцето си се моля да не е така. Иска ми се обичта да е гиздав накит от споделени мигове. Иска ми се да вярвам, че не мога да си спестя болката, защото ако пестя от нея, пестя и от любовта. Искам да си взема куче и да му се радвам без страх и готовност за бягство. Искам да ме приюти, да се привърже към мен и да бъдем „у дома“…поне дотогава, докато успея да докажа на дядо, че не е бил прав.

Слънцето е любезен домакин

Днес седнах на една слънчева пейка, за да се полюбувам на светлината и да си поговоря безмълвно с една възрастна двойка. Препичаха се на пейка разстояние от мен. Бабата се караше на дядото, че е свел глава и слънцето не успява да огрее челото му. Той, абсолютно равнодушен към нейното негодувание, разсъждаваше над така актуалната и страшна тема, с която са просмукани животите ни тази година. Въпреки всичко ми беше приятно да ги слушам.

Сякаш отидох на гости на баба и дядо. Винаги съм обичала да разговарям с тях. Дори и без да казвам нищо. Сега бях притихнала до тези непознати и се наслаждавах на усещането да бъда част от живота на възрастните хора. Сякаш специално бяха седнали до мен, за да ми напомнят, че накрая остават важни само две неща: да можеш да се радваш на слънцето и да имаш другар, с който да разговаряш за всичко. Дали ще е за супата, от която е останало прекалено малко и ще изгори ако се затопли на котлона. Или ще е за салатата, която бабата не иска да яде на обяд, защото предната вечер е яла същото. Разговорите винаги водят до един път – този на лекия, ненатрапчив, но пречистващ спор. Чувах недоволното сумтене на дядото, че спътницата му е капризна и тихото му нашепване, сякаш от нищото: „Ако така продължава, това живот ли е. Остави ни нас, но за хората подир нас….“

Почуствах се като натрапник в мислите на този може би възрастен, но не и остарял човек. Затаих дъх, за да не чуят въздишката ми. После се отпуснах. Не бях натрапник. Слънцето беше нашият домакин и любезно ни беше поканило в своя топъл и уютен дом. „Ако искаш тръгвай“ – чух бабата да мърмори троснато на припряната си половинка. „ Аз искам да постоя още малко.“ Усмихнах се неволно на този мой съмишленик, копнеещ за всеки слънчев лъч, който може да вземе със себе си на прага на зимата. Дядото тръгна бавно и мълчаливо, но не беше извървял и няколко крачки с олющеното си и старо бастунче, когато преданата му половинка стана и тръгна спокойно след него.

Защото някои неща не се променят, независимо от споделените години, белите коси или заплашителните новини, които ни заобикалят. Слънцето е все така дружелюбен домакин. Любовта е все така неподправена, банална, но и вярна на себе си. А усещането да отидеш на гости на баба и дядо, пък било то и непознати, си е все така утешаващо. Искаше ми се да ги настигна и да им благодаря, но знаех, че слънцето ще го направи вместо мен.