Етикет: емоции

Алармата звънеше упорито. Бореше се с моята съботна сънливост. Някъде дълбоко в мен се прокрадна палавата мисъл да заспя отново, но тогава си спомних кой ме чака. Подушвах нетърпението им. Затова отместих уютно сгушилата се завивка и стъпих с босите крака на студения под. Багажът беше стегнат, колата също. Сутрешнта роса ме прегърна с влажна учтивост. Беше толкова свежо и спокойно. Градът спеше, но аз не. Седнала бях на ръба на леглото и го наблюдавах как е притихнал в равномерното си дишане. Обожавах сутрините на нашите срещи.

Когато пристигнах в прашния роден град, нямаше и помен от сутрешния хлад. Всичко беше топло, леко задушаващо, но до болка познато. Всички витрини, дървета, дупки, всяко ъгълче, завойче, всичко ми беше познато. Дори уханието носеше спомен – на детство, сприхавост и енергия. Мама отвори вратата, както винаги. Потопих се в мечешкото ѝ притискане. От целувката ѝ ушите ми изпищяха. Понякога наистина си мислех, че ще ми спука тъпанчетата с тези звучни прояви на нежност. Тати беше по-премерен. Винаги е бил такъв. За него беше достатъчно, че с мама си говорим „по женски“ в другата стая. Това го успокояваше. Не беше любопитен, защото знаеше, че мама ще му разкаже всичко. Сякаш имаха някакъв таен пакт, който дори децата им нямаше как да нарушат.
Ухаеше ми на канела и на „Парадайс“ (парфюмът на мама). Чувах лекото покашляне и шумолящия вестник на тати. Отпивах от кафето в поредната чудата чаша на мама и се чудех защо моите родители не са като останалите, защо не си купуват сервизи за кафе и защо всичко в нас е затрупано със стари вещи и книги.

Как е възможно да стоим в събота и да си говорим за Джералд Даръл, вместо да обсъждаме политика и защо мама държеше да ме разведе из всички магазини за дрехи втора употреба, вместо да се прекланяме пред най-новия модел на нещо си от някой си супер известен и богат. Не че нямаха възможност. Те просто си бяха такива. Различни, свои, почитатели на Швейк и чинии, които се окачват на стената. В далечината чувах дразнещо вибриране, което ме разсейваше от лежерния разговор, който бях подхванала с мама. Телефон ли звънеше, тати ли пак си настройваше часовника. Ставаше все по-дразанещо и натрапчиво. Постепенно гласът и образът им изчезна. Стана тъмно. Отворих очи. Беше сън. Или по-скоро спомен. Хубав спомен. Докато ги има в мислите и сърцето ми, те винаги ще бъдат живи.

Отместих завивката и стъпих на топлия под. Вече беше лято.

Днес докато чаках на светофара, притихнала и леко отнесена в колата, погледът ми се спря на едно просещо дете, което стоеше от едната страна на улицата. Беше сравнително чисто и изглеждаше нахранено. Не знам историята му. Само мога да предположа какво или кой е накарал този невчесан малчуган да ходи с празна консервена кутия и да моли шофьорите на спрелите автомобили за малко стотинки. Нещо ме накара да се обърна към отсрещния тротоар. Там видях една прегърбена баба, която едва стоеше на краката си, с платнена торбичка, забрадка и протегната ръка към препускащите минувачи. Тя нямаше консервна кутия. Явно е свикнала всичко да прави с голи ръце.

Погледът ми се луташе ту към детето, ту към бабата. Сърцето ми препускаше заедно с него. Малчуганът така и не дойде до моята кола. Седеше отстрани на бордюра и леко се подсмихваше. Сигурно защото слънцето пробиваше своя път през облаците и студът не режеше толкова силно. Бабата пък за миг не остана сама. Почти всеки се спираше и откликваше на протегнатата ръка. Каква ли беше нейната история? Къде ли са децата ѝ? Има ли всъщност наследници на тази тежка корона? Сама ли е или нейният дядо я чака у дома с малки купички варен ориз.

Светофарът светна зелено и трябваше да тръгвам. С нищо не помогнах. Само мислите ми се докоснаха до тези две съдби. Чудех се кое е по-страшно – да просиш в началото или в края на жизнения си път? Не можех да преглътна големия залък несправедливост. И за детето и за бабата. Защото всеки заслужава весело детство и спокойни старини. А в тази картина нямаше нищо весело, нито спокойно, само тъга.

И да, може да виним всичко и всички, дори и себе си, че имаме привилегията да сме на топло и да караме по здрави улици под открито и чисто небе. Може да се примиряваме, да се натъжаваме, може дори да помогнем. Но нищо не може да поправи стореното – едно дете и една баба стояха от двете страни на един път и просеха – за помощ, за отговор, за надежда.

Притворила съм очи и „гледам“ към слънцето. То бавно пуска своята лъчезарна усмивка между клепачите ми. Гъдел ме е. Но е хубаво. Топли ме и знам, че когато отворя очи, ще чуя звънкия му смях. Някой вече е започнал обратното броене. 3.2. Само да не забравя да тръгна. 1. Отварям очи. Споменът вече е започнал да бяга. Усещам как краката ми се подчиняват на порива да го догонят. Бързи сме. И аз, и краката, и споменът. Виждам гърба му. Огряват го същите лъчи, които закачливо ме побутват по дясната буза. Не мога да видя очите му, но знам, че гледат напред. Няма да се обърне. Трябва да го настигна, за да го видя. Но имам странното усещане, че тази надпревара няма да има финална права, нито лента за победителя.

Все пак краката ми забързват своя ритъм. Толкова съм близо, че мога да докосна познатия силует. Иска ми се да спре да бяга. Не може ли просто да седнем отстрани на бордюра и да си помълчим заедно. Закъде се е разбързал. Не му ли е приятно да остане още малко с мен. Няма публика. Пред кого се опитва да се докаже. Усещам умората в стъпалата си. Сърцето ми не просто препуска, а галопира към сянката на спомена. Знам, че всеки момент душата ще се откаже, а след нея и краката. Спирам. Слънцето вече не просто ме побутва, а направо ме тръшва на земята.

Изгубих го от поглед. Ясно беше, че в това състезание няма как аз да изляза победител. Съперникът беше илюзия, мираж. Не можеш да се надпреварваш с това. Събрах дъха си. Седнах на земята и сведох глава. Поне се опитах да го задържа. Сърцето бавно се прибра в кошарата си. А краката ми започнаха да усещат твърдия асфалт. Отново затворих очи. Слънцето остави горещата си ръка на тила ми. Утешаваше ме по най-топлия начин, по който можех да бъда утешена.

Усетих студен полъх. Вече не бях сама. Бавно отворих очи и видях сянката на спомена. Беше се върнал. За кратко. С леки стъпки и загадъчна усмивка, сякаш да ми напомни, че винаги ще бъде по-бърз от мен, но никога няма да избяга. За добро или за лошо. Ще е там, зад ъгъла, в сянката на дърветата, под опашката на вятъра, приседнал на бордюра до мен. Поне вече няма да се надпреварваме. Намерих огромна утеха в тази мисъл.

Изправих се с усмивка, хванах го за ръка и го поведох напред.
С мен.
Към нови хоризонти.
Ще го пусна тогава, когато сме готови.
И двамата.

Пътува ми се. С теб. До теб. Към нас. Да се подслоня под рамото ти. Да е топло, силно и приглушено. Да стъпваме по непознати улици. Да ухаем на емоция и приключение. Да цапаме обувките си. Да благославяме сладката болка от мазолите, които ни напомнят за изминалите километри. Да даряваме благоуханни вкусове на непцата си. Да шепнем думи на чужди езици и да се смеем колко нелепо звучат с нашия неподправен акцент. Да очакваме с нетърпение зората. Да кимаме с глава като едни видни изследователи, а всъщност тайно да си мечтаем за плътния вкус на виното, което ни очаква само на няколко пресечки от поредния музей.

Пътува ми се. Около теб, света и съседната махала. Да се смеем по нашенски и никой да не ни укорява. Да се снимаме в лигави пози и да ги запазим само за нас. Без споделяне, лайкове и фалшиво щастие. Да оставим местоположението в тайна. Да скрием любовта си в погледа на случайния минувач. Да си вземем дрънкулки за спомен, които ще припяват звънката песен на спомена, когато вече сме си у дома. Да сме ние. Да опознаваме багрите около нас и вътре в нас.

Пътува ми се. Към теб. Към себе си. Към нас.

Всичко, което ти се случва е съдба, вселенско решение. Оставяш се в ръцете на тази сила и се надяваш да е със слаб интензитет, за да се рееш лек като перце. Вкопчваш се в мисълта, че друг ще те спасява, друг ще отсъди вместо теб. Нали всичко е съдба. Нали всичко е предначертано. Защо да си хабиш моливите да рисуваш нови щрихи върху скицирания лист. Суеверен си. Вярваш в щастливите случайности. Страх те е от кармата. Плюеш си в пазвата по няколко пъти всеки ден. Завива ти се свят от въртене, когато черна котка пресече пътя ти. Изумен си от силата на подсъзнанието, което материализира желаните и нежеланите ни мисли. Изпитваш страхопочитание и учудващо смирение пред тази силна енергия, която ни завърта във вихъра на живота и сама решава кога да прекъсне вълнуващия танц. С две думи – вярваш в съдбата. Аз също, но не вярвам, че е сама.

Съдбата е низ от избори, които правим, пътища, които поемаме, хора, които срещаме. Съдбата не е туристическа карта. Завий наляво, завий надясно, спусни се надолу, изкачи този връх, стъпи накриво в тази дупка, удари си главата в тази стена. И воала. Ето го посветлението, дългоочакваната дестинация. Седи и ти се усмихва. „Браво, моето момиче, премина успешно всички изпитания“. Окичва ти медал и постигаш вечно щастие. Всъщност всеки избор ни води в различна посока. Няма правилно и грешно. Съдбата може да те опази да не се удавиш, но няма да те научи да плуваш. Може да те накара да се върнеш у дома, защото си забравил нещо, но няма да ти го донесе, докато чакаш кротко на отсрешния тротоар. Съдбата поощрява смелите, но не се бие на ринга заедно с тях. При нея няма категория, класиране, наказателни точки. За нея всеки човек е смел, защото върви по пътя си, неговия път, не пътят на останалите.

Когато целият свят ти казва да тръгнеш, а ти избираш да останеш, не защото вярваш, че животът ти е подготвил захарен памук, а защото искаш да повярваш в себе си. Това също е съдба. Когато цялата ти същност се е сковала от страх да направи първата крачка и стоиш вцепенен на едно място, дори тогава, какъвто и избор да направиш, той ще те отведе някъде, без значение дали мястото е съдбовно или не. И няма правилна и грешна дестинация. Има приятно, поносимо и трудно пътуване, но ако се движиш в ритъма на сърцето си, съдбата си знае работата. Дори и да не си я знае, ще седне кротко и ще те послуша. В уморените сенки на вечерната ти тъга, в несигурния лъч надежда в просълзените ти очи. Ще седи и ще те слуша. И ще те чуе. И няма да те съди, няма да те поощрява. Може да те побутне да станеш и да не се страхуваш да тръгнеш в избраната посока. Може да те научи, като видиш черна котка, да ѝ подадеш залък храна, да я докоснеш, да не се завърташ на другата страна, да се довериш и да спреш да се въртиш.

Вярвай в избора си. Помогни на съдбата да си научи урока и да те следва. Не ѝ се бъркай. Просто върви.

Виното в бутилката е към своя край. Беше дъхаво, признавам. Не много луксозно, но не и от евтините, маркирани с червен етикет, които вземаме от стелажа до касите. Пивко вино. Нито много тежко, нито прекалено леко. Замая ме. Пренесе ме за кратко в по-спокойно измерение. Дишах. Смеех се. Изкъпах се в хладки води и ми беше толкова непринудено. Първите глътки бяха най-хубави. Тръпчивостта му докосваше небцето ми и се разливаше в душата и тялото ми. Беше ми топло. Ароматът му ме разсъблече. Вкусът му ме побутна на земята, където се излегнах върху хавлия от приятни емоции.

След първата чаша станах нетърпелива. Исках да си налея втора и трета. Започна да не ми стига. Свикнах с действието му. Не ме изненадваше, нито ме провокираше да показвам други пластове емоции. Стоях си така, преметнала през рамо връхната си дреха и легнала върху мократа хавлия. Втрисаше ме. Беше ми студено. Исках вече да се облека и да стана от земята. Не ми беше леко. Градусите бяха натежали върху гърдите ми като стъклен похлупак. Прибрах се премръзнала и уморена.

Виното в бутилката е към своя край. Доливам последните глътки с ясното съзнание, че те не могат да ме стоплят както преди. Капките, които останаха по дъното, ще пресъхнат с времето. И тогава ще имам един въздух от дъхави спомени. Бих отворила втора бутилка, но знам, че и тя ще бъде изпита почти на един дъх. Оставям празната бутилка на рафта у нас. Засега няма да я изхвърлям. Тя е моята бутилирана поезия. Кой знае, може скоро да се напълни с нова емоция, с по-високи градуси и по-силен ефект върху душата ми.

Усещаш ли бурята, когато наближава? Мирисът, който се просмуква в ноздрите. Яростното движение на вятъра. Студеният допир. Кара те да настръхваш. Времето те предупреждава. Идвам и не съм само, нося със себе си листа, хлад и поражения.

Така те усетих и теб. Поредната буря. Поредното бедствие, след което ще бъде отново пусто, с разхвърляни боклуци и аромат на дъжд във въздуха. Дълго те чаках. Усещах присъствието ти преди да чуя името ти. Ако някога съм мечтаела за любовта, винаги съм си представяла твоя образ – очите ти, усмивката, начинът, по който се движиш, нещата, които казваш…Всяка своя мечта олицетворявах с желанието за среща с теб. Точно с теб! Приятно ми е „мой идеал“, как си? Как е животът? Спиш ли, храниш ли се, усмихваш ли се? Как минават дните ти? Чакал ли си ме и ти?

Може да си поредната буря, но след теб ми е по-пусто от всякога. След всяка буря изгрява слънце. И някъде  дълбоко в мен знам, че слънце е имало и ще има преди, по време и след теб. Но ти ми разруши мечтата. Сега знам, че те има, но всъщност те нямам повече от преди. Открадна ми илюзията, че някой ден ще те срещна. Умря надеждата за нашето „ние“. Питам се колко бури може да преживее човек – една, две, безкрай. И всъщност какъв е смисълът в бурите – усмиряват ускореният пулс на минувачите, приютяват бездомните, измиват нечистите помисли. Какво всъщност е тяхното предназначение, освен че след себе си оставят тишина и пустош. Болката е като буря – кара те да настръхваш от студ, примирение, безнадеждност.

И аз като поредната слънчева буря не съм лесна за преживяване.  Аз съм циклон, онова, което преобръща подредения им свят, кара ги да чувстват, да мислят, да живеят. Аз съм бурята, която „силните мъже“ не очакват. Аз съм тъмният облак, вятърът, който вдига „полите им“, студът, който прониква под кожата им, усещането, че са в беда и не могат да направят нищо друго, освен да слушат гръмотевиците и да чакат бурята да отмине.  А тя отминава, както и всичко останало.

Не искам да се крият от мен и да се чувствам виновна, че им обърквам плановете за слънчев живот. Ще чакам някъде там по пустите улици с надеждата, че някой ден ще видя моята несъвършена половинка, която ще е вдигнала глава нагоре и ще пие от капките дъжд, без страх, че ще се намокри. А дотогава мога да стисна ръката на моята мечта, да потисна чувството на гадене в стомаха и да кажа „Всяка мечта си има своята цена и моята е да те изгубя, преди да те намеря“. След което да се обърна, да се усмихна на слънцето и да продължа към своето „утре“, когато прогнозата ще е за нормални отношения и положителни температури.