Етикет: забрава

Да започна начисто? Да събуя обувките пред вратата, за да не вкарам калта от спомена за теб? Да измия ръцете си от фантазията за споделеност? Да наплискам очите си с течаща вода, за да изчезне прахта от твоите отдалечаващи се стъпки. Как се започва начисто?

Дали да не изгоря всички мебели за по-лесно? Така няма да ми се налага да претапицирам дивана. И леглото ще изгоря. Ще си запазя единствено завивките. Все пак са ми любими, а и са 100% памук. Ще ме топлят, когато на душата ѝ стане студено. Както съм започнала, мога да изхвърля в огъня и кафеварката, в която ми правеше кафе всяка сутрин и тигана, в който ти направих първите палачинки. А с телефона какво да правя? Във вените му тече твоята емоционална припряност. Не мога да го изгоря. Наскоро го купих. Да изтрия всичко е очевидната първа стъпка – имена, тапети, снимки, дати, спомени. Да му направя промивка и да освободя пространство за неопетнени емоции. Но тогава нищо няма да ми остане. Само някакъв механичен уред. Ще го намразя още повече. Значи и той отива в купчината, заедно с кафеварката и тигана. Какво ми остана? Дрехите. Не помня в коя рокля ме обичаше най-много, нито кои дънки ме придружаваха в игривите ни уикенди, прекарани на път. Помня само отражението в зениците ти, които бяха толкова широки, че се оглеждах в тях като в огледало. Бях толкова красива. Там. За теб. Изгарям всичко. Не искам да рискувам някога, някъде, за някой да се облека в дреха, от която да ме лъхне замърсен спомен.

Започнах начисто. Огънят си гори и догаря. Почти се превърна в пепел. Купих си нови дрехи. Копнея да се почувствам красива в тях. Тиган и кафеварка още нямам. Чакам да се събудя с апетит за споделена закуска и ароматно кафе. Леглото и дивана са си същите. Сърце не ми даде да ги сменя. Въпреки че бяха придобили формата на твоя силует, с времето отпечатъкът изчезна. Телефонът също запазих. Сега в него има много памет за съхранение и малко време за губене. Оставих го на вибрация. Вече не очаквам с нетърпение звуковия сигнал. Не очаквам нищо от теб.

Кога започнах начисто ли? Дочаках есента. Дочаках онзи момент, в който вече не се надявах. Пуснах парцала. Изритах кофата с мръсна вода. Обух обувките, които чинно ме чакаха пред входната врата. Заключих зад себе си и излязох навън, където улиците бяха прашни, но мислите вече бяха почистени.

Забравих нашите песни. Страх ме е. Вече не помня какво е усещането да ме лъхне аромата ти. А нетърпението да се появиш на вратата ми? Наистина ли се е случвало? Все още имам бегъл спомен за гъделичкането от прахта по щорите, когато доближавах прозореца да видя дали колата ти паркира пред блока.

Дори не помня кога забравих. Кажи ми с кои песни ме поздравяваше за „Добро утро“, а за „Лека нощ“… Не, всъщност преди да заспим не слушахме песни, а просто пращенето на гласовете си по телефона. Дори не помня какво дискутирахме. Говорехме ли изобщо? Колко те обичах. Беше ми достатъчно просто да си там, дори и без съдържание. Просто да си там, на екрана на любимия ми телефон, на стола до мен сред приятелския смях, в ръцете ми, докато „имитираме“ влюбване пред другарите на някоя бозава ретро чалга. Беше ми достатъчно просто да чувам името ти, да го виждам, да го усещам. Вдишвах името ти, с него будех ума си, сетивата, всяко настръхване, всяко докосване, всичко беше просмукано с името ти.

Едва ли някога ще забравя това съчетание от букви, мелодията, вибрациите. Но забравих трепета, който ми носеше. Сега го избягвам. Рядко го чувам, често прекъсвам вибрациите, сякаш те няма и никога не си съществувал. Странно, но ми се иска да забравя името ти, не и песните, които ни свързваха, не и усещането да докосна буза до гладката част на врата ти, където е топло, меко и мирише на нас. А точно тези усещания започвам да забравям. Сякаш името ти свети в неонова светлина, а споменът за нашата близост е отражение в локва, която пресъхва. Искам да те помня с пеперуди в стомаха, не с утайка в главата. Искам името ти да предизвиква лека усмивка за предишно „случване“ на две души, които много се обичаха, а не стремглаво препускане на ума в желание да не си спомни.

Нашето място отдавна е заето с други хора, лежат на нашето легло, отварят нашата врата, вълнуват се между нашите стени, вдишват моята прах и твоето нетърпение. Нашето място отдавна е спомен, но името ти все още е в моето настояще – ярко, предизвикващо болка в очите и силна умора в сърцето. Вече други ме нараняват, позволих си дори да се влюбя в друго име, но никога няма да бъда така завладявана, обсебена, стъпкана и изцяло подчинена, както от твоите инициали.

Егоистична любов. Да, такава беше. Това беше и една от първите песни, която ни сближи. Може би точно нея никога няма да забравя.