Етикет: зима

И тази сутрин беше студено. Минус един-два часа сън и плюс едно глобално нетърпение. По улиците е спокойно, не е тихо, но някак е смирено. Виждам дъха си, който ми показва пътя напред. Шапката е мека, а шалът ме е прегърнал с топли ръце. Обичам сутрините, новото пробуждане, боязливото показване на слънцето. Светло е и погледът ти става по-чист. Приятно е да знаеш, че всичко тепърва започва. Вчера е останало завито под тъмната пелена на нощта. А утре е само в мечтите. Изгревът пробужда. Дава сили. Да станеш. Да се облечеш и да тръгнеш. Винаги с посока, защото дори и ти да не знаеш накъде отиваш, някой те дърпа. Нанякъде. И ти винаги ще стигнеш. Някъде. Минус няколко месеца пашкулиране и плюс няколко мига споделеност. И докато се усетиш – вече ще е лято. Пак ще те будят две нетърпеливи очи. Шапката ще е прилежно оставена в скрина под леглото, а кожата свободно ще диша летния хлад на сутрешната роса.

Сезоните са тук, за да ни напомнят, че всичко се променя. Дърветата, ароматите, дори и денят и нощта са много непостоянни. Всичко се променя. И ние никога не оставаме същите. Не сме нито зима, нито лято. Преходни сме и в това е цялото очарование. Да се адаптираш. Да усещаш мириса на морето, дори и когато клоните са голи и сиви. Да стъпваш бос по росната трева, дори и когато чорапите са толкова дебели, че не усещаш малкото камъче в грубите обувки. Да вкусваш дъхавата пролет, когато студът щипе лицето и да копнееш за лепкавото лято, дори когато ръкавите и нощите са дълги.

Обичам сутрините. Карат те да мечтаеш за други сезони. И за миг забравяш, че е студено. Минус един-два часа сън и плюс едно глобалното нетърпение.

Цари всеобщо веселие. Приятно е да се чувстваш част от широките усмивки и зареждащите ритми. Но докато седя безмълвна и вдишвам чуждото забавление, осъзнавам, че третото ми око търси с поглед сродна душа, с която да разплита магия. И тогава ме перва истината, която дълго време стоеше наказана в ъгъла – моите стимуланти вече са различни. И аз захапвам цигара след цигара, но не за настроение, а за запълване на самотните мисли с безметежен дим. И аз се опиянявам от домашни гроздови ферментации, но само до момента, в който изпаренията затанцуват приятен и неангажиращ блус със сърцето ми.

Вече не обичам крайностите. Животът тече прекалено бързо, за да добавям във вените му високи градуси на безпаметност. Не искам часове, прекарани в забрава. Искам да помня. Искрените усмивки. Разменените съучастнически погледи на сходни енергии. Хубавата песен, която звучи на заден фон и мелодията от думи, която я надпява. Може би съм скучна. Най-вероятно. Много скука има в душата ми, която чака да бъде споделена. Много книги не са прочетени, картини не са нарисувани, разкази не са написани, места не са посетени и много любов не е изживяна. Толкова много скука има в сърцето ми, че ще прелее от безпочвени надежди, че има и друг начин да бъдем споделени.

Докога можеш да тъпчеш душата си с вредни храни с надеждата, че ѝ е необходима малка доза емоция, за да остане във форма? Докога можеш да стимулираш ума си с чужди срещи? Би ли стоял в равнината, когато искаш да изкачваш планини? Докога можеш да вярваш, че светът в теб е грешно нереден и докога ще се опитваш да го побираш в нечии чужди представи за градоустройство? Може би още дълго време. Може би още малко. Още един разговор. Още един шанс. Още една чашка. Още една цигара време. Още една здравословна доза щастие, за да влезеш във форма и да си готов за планината.