Да живееш в страх е смело занимание

Погледът е неясен. Главата се върти. Светът придобива размерите на макетен квартал. Ежедневието ти отеснява. Ръцете ти стават груби и недодялани, а езикът – несигурен и мълчалив. Страхът си играе с тънкописец по кожата ти. Кара я да настръхва и да се задъхва.

А всъщност от какво се страхуваш?

От липсата на път? Посока винаги има, дори на компаса има цели четири. А път може да се прокара навсякъде, където има твърда почва под краката и звезди, които да огряват хоризонта напред. Трябва ти само вяра, че светлината ще освети правилната посока.

Страхуваш се и от липсата на сигурност? Че кой би дръзнал да се чувства сигурен. Само този, който се променя може да бъде сигурен, че никога няма да бъде същия. Всичко останало е опаковано в мистерия. Сигурност може да се търси само в дълбоките корени на дърветата, но дори и те понякога не издържат на напрежението и на несправедливите природни стихии. Трябва ти само надежда, че това, което предстои, ще бъде хубаво.

Какво държиш с толкова стиснат юмрук в желанието си да котролираш? Твоят свят? Твоето неизвестно утре? Нека излязат извън контрол. Нека се разходят покрай оградата на наситените с електричество тревоги. Кой знае, може би точно извън контрол светът ти ще намери онзи път, който ти толкова усилено търсиш. Трябва ти само доверие, че това, което си е твое, ще дойде при теб.

Страх те е от разяждащото чувство на безполезност? Раздавай усмивки. Те винаги са полезни и за теб и за тези, на които ги подаряваш. Няма нищо страшно столът, на който седим, да остане без един крак. И да паднем, и да заболи, ще се изправим и ще го поправим.  Понякога няма нищо лошо в това да сме изправени пред много неизвестни. Именно тогава мозъкът се учи на креативност, а сърцето на постоянство. Трябва ти само търпение, за да успееш и да получиш най-доброто за теб.

Страхът всъщност е наш приятел. Кара ни да се задвижим. Да потърсим работата на мечтите си. Да бъдем малко по-отговорни. Да се осмелим да обичаме извън пределите на нашите предубеждения. Да рискуваме. Да се погрижим за тялото и ума си. Да се радваме на големите малки неща. Страхът всъщност ни бута напред, но само ако знаем как да го контролираме правилно. Страхът е единственото нещо, което никога не трябва да изпускаме извън нашия контрол. Дори си струва да се сприятелим с него, като редовно го храним с умерена доза оптимизъм и го галим нежно през решетките на собствената си предпазливост.

Хитруша

Голяма хитруша е тази моя интуиция. Разказва си приказки от хиляда и една нощ без дори да ме пита слуша ли ми се или искам вече да си лягам. Не ме дава на сънищата. Знае колко коварни може да са те. Интуицията ми е като малко червейче в главата, което разяжда здравия разум. Тъкмо съм взела решение и тя ме обръща с главата надолу. Залюлява ме докато не ми прилошее. След това ме връща обратно, здраво стъпила на земята, и със закачлив глас ми подмята „Ходи сега, щом толкова искаш, аз няма да ти преча.“

Дразни ме тихото й скрибуцане, точно както ме побърква несмазаната панта на вратата, която се отваря пред мен. Идва ми да я ритна с такава сила, че да се счупи, само и само да спре да скърца. Вратата, не интуицията. Нея няма как да я съборя. Това е като сам да си удариш силен ритник в задника. Практически е невъзможно. Мога да помоля друг да го направи, но тогава ще е неговата интуиция, не моята. И това не става. А и не ми се иска съвсем да я чупя. Все пак от време на време ме люлее приятно. Вдига ме от земята и ме кара да се рея леко и безтегловно в полъха на надеждата.

Истината е, че пантите не винаги скърцат. Знам, че мога да ги сменя, да ги смажа или просто да не затварям вратите, но тогава би било прекалено лесно. А и няма да знам дали вратата се е отворила заради мен или си стои отворена за всеки случаен минувач. Аз бих повярвала на заключената врата. Ако ключът в мен я отвори, тогава интуицията може да си ме люлее, колкото си иска. Ще се смея, ще пищя от кеф, ще ѝ се плезя, но няма да се дам на закачливото ѝ скрибуцане. Нека ме залюлее по-силно, за да мога най-накрая да се почувствам свободна и щастлива със собствения си ритник, зад моята си врата, в моя си задник.