Етикет: изгрев

Всички крадяха от мен. Кой усмивка. Кой слава. Кой удоволствие. Сякаш се бяха наредили на опашка. „Едно чувство, моля, но нека не е дълбоко. Тук съм за малко.“ „Една сълза, моля, но нека не пада върху лицето ми. Ще ми влезе в окото и ще се зачерви.“ „Една обич искам, но да е като настинка. Искам да я изкарам на крак.“

Един по един. Сякаш се бяха записали предварително за маскарад. Всеки със своята ръчно изработена маска. Всеки със своите скрити желания и планове. До един ги разпознах. Зад маската на мечтателя, видях страхливеца. Зад очилата на кавалера, видях „ненаигралия се играч“. Зад усмивката на приятеля, видях болката от любов. Зад корпоративната визия, видях бунтарската душа. Един по един. Видях ги. И все пак им дадох кредит на доверие. Бях чакала дълго и бях уморена. Давах това, което си бяха поискали. Дори им връщах рестото. За мен нищо не остана. Стоката ми беше изкупена. Останах с купища зелени хартишки в джоба, разменната валута за почти любов и почти взаимност. Сега мога да си ги купя в изобилие.

Но на мен почти обич не ми трябва. Ще хвърля спечеленото на вятъра. Нека го отнесе в други долини, да зарадва някой нуждаещ се от безлюбовна стока. Аз ще остана с празни джобове, ще изтърся прашинките полепнала надежда, ще събера празната маса, ще я завлека в килера и ще тръгна към брега на морето. Защо там ли? Защото само то може да измие срама от изгубената стока, само солената пяна може да заличи сълзите ми по открадното време. Ще се слея със синьото на моята илюзия и ще го оцветя в оранжево. Защото ако не си подаряваме залези, никога няма да заслужим изгрева. А всички, дори и негодните за обичане, заслужват слънцето на новия ден да огрее пътя им.

Път има, само здраво сърце да му е останало на човек, път винаги ще се намери – към следващия залез и към следващата почти любов, която, ако сме достатъчно късметлии, ще остане за по-дълго от „Само кафе, моля!“.

Да се събудиш оздравял. Онзи момент, в който усещаш само соления вкус на преминалата висока температура. Халюцинациите са в миналото. Не ти се привиждат мостове, нито кръстопът, а за обратен завой да не говорим. Онзи момент, в който усещаш главата си просто изтръпнала, но не те боли. Знаеш, че нещо е минало през теб, помниш силата, треската, парещата ненавист от докосването на чужди чаршафи. Умората дори да отдръпнеш ръка. Помниш тръпката на очакване, когато отвориш очи, да намериш сили да станеш, да имаш апетит за препечена филийка, да се усмихнеш на слънчевия ден, да повярваш на виолетовата нощ. Просто тръпката на очакване да бъдеш, да се случиш, да се познаеш отново.

И ето, че цяла нощ спиш с отворени очи, с надежда, че ако се вслушаш в себе си, в тялото си, в емоцията си, ще се почувстваш отново жив, всяко мускулче ще е отпаднало, но със завърнал се спомен за предназначението си. И някакво усещане за подобряване се пробужда в теб. Ти си сънен, регистрираш го, но го оставяш да се изтече до сутринта, за да си сигурен, че не е среднощна заблуда. Леглото вече може да не е същото. Въздухът може да е по-влажен. Звуците и вибрациите да са различни. Градът да е друг. Но най-накрая ти си отново същия. Онзи, който беше преди да се заразиш.

И дори не знаеш кога е дошъл този момент. Момент ли е бил или цяла вечност. Но сърцето ти вече знае това, за което тялото ти все още бълнува. И се обръщаш навътре и търсиш онези симптоми на безсилие и тъга, онзи горчив вкус на чай от липа, който дори лъжичката мед не подслажда. И не ги намираш. И започваш да изпитваш страх. Искаш да си сигурен. Пипаш челото предпазливо. Не пари. Сготвяш си пилешка супа. Усещаш колко е вкусна. Измиваш последните следи от трескавото боледуване. Обуваш скъсаните дънки и кецове, поемаш въздух и оставяш слънцето да докосне леко бледатата ти кожа. Скоро и тя ще придобие цвят, както и сърцето ти.

Телефонът звъни. Вдигаш с усмивка. „Вече съм по-добре. Чакай ме. Идвам.“