На лъжата ръцете са дълги

cats

Измаменото доверие е като капка олио в чаша вода. Нужно е здраво разбъркване, за да се разтвори до невидими частици. Трудно се преглъща. Вкусът на водата е същия, но вече не ти е така сладка и пивка. Стича се бавно в пресъхналите ти надежди. Опитваш се да утолиш жаждата, но не можеш да забравиш, че в нея вече нищо не е чисто.

Мълчанието е обидно. Принизен си до детски игри на криеница и високо подредени трофеи от успешно продадени лъжи. И колкото по-нависоко редиш тези трофеи, толкова по-дълги стават ръцете ти, докато се протягаш към рафта на илюзията от неизречените истини. Мрежата от лъжи е твоето предпазно огледало. Вглеждаш се в образа си и искрено си вярваш, че това е било необходимо. Търсиш хиляди оправдания. Понякога ти стига да имаш само едно, за да повярваш на онова гласче вътре в теб, което се катери по гърлото и напира да излезе, дегизирано като добри намерения.

Истината е като шамар с мокър парцал. Зашеметява те. Боли. Бузата ти изтръпва от удара. Очите ти парят. Сърцето препуска в опит да настигне лъжата и да я изрита надалеч от живота ти. Но истината поне ти дава право да бъдеш равен в ситуацията, да се бориш и да запазиш достойнството си. Дава ти право да бъдеш свободен и да преследваш това, в което си вярвал. Предадената лоялност те блокира. Подкосява краката ти. Придава горчив вкус на всеки миг. Сломява те. Прегърбва те. Прави те незначителен и малък. Разочарованието толкова силно вкопчва ръце в съзнанието ти, че не можеш да отвориш очи, за да погледнеш лъжата и да я попиташ благородна ли е или нагло преценена. Но скованото ти сърце вече знае отговора. То усеща кога мрежата от лъжи е там, за да го предпази и кога, за да попадне в пипалата на отровната измама.

На лъжата ръцете са дълги. Опитват се да те прегърнат, дори и когато се отдалечаваш. Искат да те спрат. Да се вкопчат в теб. Да те обърнат назад. Да ти обещаят сигурност. Но на обидата краката са бързи и започне ли да бяга, лъжата остава с опустели длани. И когато прегърне въздуха на изпарилото се доверие, дано поне се усмихне. Дано представлението си е заслужавало.

Тихи стъпки

Любовта пристъпва тихо. Понякога е ненадейна, понякога – очаквана, рядко е извоювана, а още по-рядко е открадната. Но любовта е неизбежна. Не се примирява. Дълбае в ума ти. Гъделичка сърцето ти. Подкосява ежедневието ти.

Любовта просто се случва. Не пита дали е удобно. Сам ли си, спиш ли, ядеш ли, работиш ли. Това са прекалено скучни неща за нея. Те са ежедневие. Тя не е. Не можеш да се срещаш с любовта всеки ден. Тя е вироглава. Идва когато си реши, настанява се в съзнанието ти, пали цигара и духа дима право в гърлото ти. Присмива се на опитите ти да се убедиш, че си я срещнал някъде, някога, с някого, докато си пиеш кафето, вперил безизразен поглед в перфектния шанс за перфектни отношения.

Любовта дразни и успокоява. Чувстваш се у дома и на гости. В краката ти се преплитат пенливи вълни и горски клонки. Слънцето пече, но през буреносни облаци. Дъждът се просмуква в дрехите ти, настръхнал си, но ти е и горещо от силните струи слънчеви лъчи, които изгарят лицето ти. Любовта е стихия, но и ведрина. И когато я срещнеш, разбираш колко назад е бил часовникът ти и колко време си настройвал душата си точно на тези честоти.

Любовта не е лесна, но не е и трудна. Любовта е като майка, която те кара да се чувстваш едновременно закрилян и окрилен. Тя е смирение, никога примирение. Тя е като майчина прегръдка, за която всеки копнее. Някои я получават, други само я усещат като полъх от небето. Но тя е винаги там.

Любовта не е скука. Любовта не е „живуркане“. Любовта е безусловно привличане на две души, които няма как да имитират, програмират или измислят емоциите си. Любовта е истина. Неканен гост, който идва когато си мислиш, че не си готов и си тръгва, когато твърдо решиш, че вече си готов.

Не я плашѝ, нито укорявай. Любовта ти се случва тогава, когато самият ти си любов. Не се заключвай след нея. Не слагай резето. Почисти дома си. Остави вратата и сърцето си широко отворени. Тя знае кога да дойде и ще почувстваш кога ѝ е време да остане.

Носете си усмивките

Вече не вярвам на усмивките от новите ленти. Изкуствените пози ми намигат като летен дъжд от синьо небе. Толкова еднакви и допълващи се, че сякаш образуват един пъзел от щастливо запечатан спомен. Вече не се усмихваме на някого или на нещо, а на тройните камери, които се оглеждат в очите ни и търсят ефекта на разкрасяването. Изкушаващо е да се оглеждаш в светлината на техниката. Ставаш красив, секси, магнетичен, мистериозен, забавен, какъвто пожелаеш. С лека замазка на бръчките, винтидж ефект и много наситени цветове вече си част от пъзела.

Щастието се превърна в имагинерна величина. Ако не си го показал, значи не съществува. Любовта започна да се измерва с броя „лайкове“, които сме „събрали“, с желанието да демонстрираме усмивки и безоблачни отношения. Застиваме в най-фотогеничната си поза, хванали здраво рамото на човека до себе си, за да покажем на света, че го има и е до нас, а когато мигът отмине, пускаме тази илюзия и настървено прекарваме часове в избор на най-добрия кадър. Подготвяме го за явяване в конкурс за най-щастлива двойка. Искаме да ни определят, да ни завидят, да натрием носовете на тези, които са ни „изпуснали“ и на онези, които не са запечатвали любовта ни с усмивка. Толкова силно искаме да се докоснем до любовта, че проектираме друга реалност в кадри, които преживяваме като истински, а забравяме да живеем. Толкова сме се вкопчили в желанието да споделяме всичко с външния свят, че забравяме за това, което се случва вътре в нас.

От всичките воайори и свидетели на стъпките, които правим, забравяме накъде сме тръгнали. И никога не стигаме до така търсеното щастие. Защото то не е в перфектната снимка на перфектното място с перфектния човек, нито в сърчицата, които се раздават безхаберно. Щастие е да спреш да се правиш на щастлив и да търсиш идеално пасващото парченце от пъзела. Щастие е да прегърнеш рамото на човека до себе си, когато камерите не са наоколо, да излезете на разходка и да си говорите с часове, забравили за света около вас. Щастие е да не се интересуваш от кадрираното ежедневие на околните, а само от това какво се случва в душите на най-любимите ти хора. Щастие е да погледнеш право в очите залеза и да му се усмихнеш, не през обектива, а през зеницата на кристалния си поглед. Щастие е да започнеш да се включваш в живите предавания на собствените си преживявания, а не да ги наблюдаваш на запис. Щастие е да храниш душата си с мечти и планове, а не с обърнати нагоре палци.

От толкова изпратени сърчица забравихме как да говорим на сърцето си. А то е там и чака да му обърнем внимание. Наблюдава бездарното представление на егото и мълчаливо се усмихва на наивността ни. Чака да го направим щастливо и да спрем с този житейски ексхибиционизъм. Чака да осъзнаем, че щастието обича тишината, а нещастието иска да бъде прегърнато от любими ръце, които ще изтрият сълзите му, ще притъпят болката му. Чака да спрем да плетем паяжини за тълпата от „фенове“ и да се приберем у дома под топлата завивка, където телефоните са изключени, а усмивките са истински.