Всички говорят за трудните времена, когато човек е сам, объркан, без половинка, третинка или четвъртинка, която да прибави към своето леко носталгично съществуване. Да се пише за самотата е лесно. Поетите редят рима след рима за нейното мълчание. Музикантите съчиняват мелодии, които да са в ритъм с нейната тишина. В киносалоните се леят сълзи за поредната изгубена душа, която търси път към себе си, защото няма друг, към когото да върви. Лесно е, защото е познато. Защото всеки човек в един момент от своя живот е учил азбуката на самотата. Сричал е думичките като първолак, опитвайки се да разбере техния смисъл.
И какво се случва когато настъпи онзи дългоочакван момент? Научил си се да четеш буквара на необвързаните и да изговаряш цели изречения с лекота и удоволствие. Наслаждаваш се на думите, които извират благоуханно от сърцето ти: „Сама съм и ми е толкова хубаво“. И след това скорострелно те връщат в първи клас с новия учебник – математика за начинаещи. Или как 1+1 е равно на 2! Предзвикателството да се научиш да смяташ отново е неоспоримо. Аз никога не съм била природен талант в математиката. Учех доста усърдно, за да изкарвам добри оценки. Бях отличничка, но насила. Винаги съм се възхищавала на умовете, които пресмятат за забавление. Тези, на които не им трябва калкулатор, сметало или клечки за кибрит. Дали на тях им е по-лесно да разберат защо 1+1 е равно на 2 и 1 винаги ли трябва да е равно на 1, за да могат заедно да бъдат 2.
Когато вече си част от уравнение, за което си копнял години наред, как (по дяволите) да се научиш да смяташ, като досега си наблягал на буквите от А до З. Първите признаци на тази предизпитна треска усетих, когато диаметърът на разперените ми ръце в леглото трябваше да се намали. Тогава се ужасих. Сякаш някой искаше да ме смали до размерите на Малечка Палечка, а аз исках да царувам в леглото. Все пак си е моето легло, бранило ме е от хищници през годините. Попивало е сълзите ми. Прегръщало ме е в тъмнината, за да не ме е страх. Как да си дам дори и частица от леглото, когато то е било най-верният ми приятел и е сричало азбуката, заедно с мен. След леглото дойде моментът с любимото ми кафе на джезве, което започна да ми нагарча, когато ми се налагаше да го пия сама. Не обичам кафето със захар, но дори добавянето на 2-3 лъжички не успяваха да го подсладят. Чудех се как е възможно само за няколко месеца вкусовите ми рецептори да са се променили до такава степен, че да не разпознават собствения си любим сутрешен ритуал.
Сякаш сега се запознавах със себе си…отново. Тъкмо извървях пътя на АЗ-а и сега се учех как този път да се вплете в математическото НИЕ, без да губи своето значение. Трудно е да се говори за момента, когато целият ти живот придобива нови форми. Любовта е да се огънеш, дотолкова, доколкото мускулите на сърцето ти го позволяват. Любовта не е градски транспорт, препълнен асансьор или маса за двама. Любовта е напасване, решаване на нови задачи, откриване на нови цветове и вкусове, трансформиране на сетивата. Любовта е любимото кафе да нагарча, защото не е споделено с друга сънена усмивка.
Аз продължавам да пия кафето си без захар, но вече ми е достатъчно сладко, защото спрях да се опълчвам срещу тази мъчителна за мен математика. Осъзнах, че няма смисъл да си пия кафето без неговата усмивка, защото да бягаш от случването на едно уравнение е по-малко или равно на 0. А по този предмет вече бях пълна отличничка.
Благолика 