Порода „любов“

„Каква порода е?“ – чувам за пореден път въпроса от случаен минувач.

„Порода любов!“ – отговарям с усмивка и продължавам по пътя си с нечистокръвната топка обич, която ме гледа с толкова искрена радост за всичко ново, което виждат очите й, че за миг забравям, че не е човек и започвам да й говоря. За неравностите по пътя. За нечистите следи, които е добре да избягва. За трепета от първия досег със себеподобни. За разочарованието, че не всеки откликва на махащата опашка. За щастието да вървите двама. Така минават дните ми – в таен разговор с моята непородиста любов, която все още не е пораснала за света на възрастните.

Любимец

Един от най-ярките спомени от моето детство е как дядо ми критикуваше моите родители защо подслоняват домашни любимци. „За какво ви е това куче. Само ангажимент и грижи“. И не, дядо ми не беше безчувствен и повърхностен човек. Напротив, той беше един от най-интелигентните и добри хора, които познавам. Просто имаше теория. „Не искам да отглеждам куче, защото ще го заобичам, то ще си отиде и аз ще страдам“. Теория, тежаща върху детските ми плещи като бетон. „Като не допускаш сърцето ти да изпита любов, не страдаш и ако тази обич ти бъде отнета“. Дълги години гледах с недоумение на тази липса на смелост да се привържеш и да бъдеш уязвим.

Вярно е, да се разделиш с нещо скъпо ти отнема много– топлина, навик, споделеност, чифт любящи очи и две –три завивки за разкош. Раздялата е тишина. Не е планирана, нито очаквана. Не се случва с напомняне в календара. Не ставаш сутрин с мисълта „днес по обяд ще намеря време да отметна тази задача“. Не си обличаш най-хубавата дреха, нито пък слагаш дискретен грим, от който очите ти да блестят. Не отваряш вратата с усмивка и гостоприемното „заповядай“. Не може и да бъде отложена за по-подходящо време. Часът винаги е неудобен. Мястото е притихнало, а дрехите винаги са тесни. И в нея няма нищо невероятно, освен лутащите се мисли, които са се опиянили от чувството на вина, съмнение, страх, умора и вълнение.

Привързал си се. Късно е тепърва да не ти пука. Кучето е отгледано, има си име, местенце в дома ти, където е спало, гушело се е в теб и е потрепвало докато сънува. И при раздяла неминуемо се появява и онази болка, от която дядо ми цял живот е странял. Болката, че нещо ти е отнето. И няма значение дали ти си го дал доброволно, защото не го искаш или някой го е изтръгнал от ръцете ти. Чувството, че си загубил се е свило на кълбо в сърцето ти.

След толкова много години и не един загубени „любимци“ се питам дали предпазливият ми дядо не е бил прав. Дали би могъл да подреждаш дните си без спойката на привързаността. Дали можеш да ги превърнеш в картина от красиви мигове, без да им придаваш значение. Дълбоко в сърцето си се моля да не е така. Иска ми се обичта да е гиздав накит от споделени мигове. Иска ми се да вярвам, че не мога да си спестя болката, защото ако пестя от нея, пестя и от любовта. Искам да си взема куче и да му се радвам без страх и готовност за бягство. Искам да ме приюти, да се привърже към мен и да бъдем „у дома“…поне дотогава, докато успея да докажа на дядо, че не е бил прав.