Етикет: любов

Притворила съм очи и „гледам“ към слънцето. То бавно пуска своята лъчезарна усмивка между клепачите ми. Гъдел ме е. Но е хубаво. Топли ме и знам, че когато отворя очи, ще чуя звънкия му смях. Някой вече е започнал обратното броене. 3.2. Само да не забравя да тръгна. 1. Отварям очи. Споменът вече е започнал да бяга. Усещам как краката ми се подчиняват на порива да го догонят. Бързи сме. И аз, и краката, и споменът. Виждам гърба му. Огряват го същите лъчи, които закачливо ме побутват по дясната буза. Не мога да видя очите му, но знам, че гледат напред. Няма да се обърне. Трябва да го настигна, за да го видя. Но имам странното усещане, че тази надпревара няма да има финална права, нито лента за победителя.

Все пак краката ми забързват своя ритъм. Толкова съм близо, че мога да докосна познатия силует. Иска ми се да спре да бяга. Не може ли просто да седнем отстрани на бордюра и да си помълчим заедно. Закъде се е разбързал. Не му ли е приятно да остане още малко с мен. Няма публика. Пред кого се опитва да се докаже. Усещам умората в стъпалата си. Сърцето ми не просто препуска, а галопира към сянката на спомена. Знам, че всеки момент душата ще се откаже, а след нея и краката. Спирам. Слънцето вече не просто ме побутва, а направо ме тръшва на земята.

Изгубих го от поглед. Ясно беше, че в това състезание няма как аз да изляза победител. Съперникът беше илюзия, мираж. Не можеш да се надпреварваш с това. Събрах дъха си. Седнах на земята и сведох глава. Поне се опитах да го задържа. Сърцето бавно се прибра в кошарата си. А краката ми започнаха да усещат твърдия асфалт. Отново затворих очи. Слънцето остави горещата си ръка на тила ми. Утешаваше ме по най-топлия начин, по който можех да бъда утешена.

Усетих студен полъх. Вече не бях сама. Бавно отворих очи и видях сянката на спомена. Беше се върнал. За кратко. С леки стъпки и загадъчна усмивка, сякаш да ми напомни, че винаги ще бъде по-бърз от мен, но никога няма да избяга. За добро или за лошо. Ще е там, зад ъгъла, в сянката на дърветата, под опашката на вятъра, приседнал на бордюра до мен. Поне вече няма да се надпреварваме. Намерих огромна утеха в тази мисъл.

Изправих се с усмивка, хванах го за ръка и го поведох напред.
С мен.
Към нови хоризонти.
Ще го пусна тогава, когато сме готови.
И двамата.

Пътува ми се. С теб. До теб. Към нас. Да се подслоня под рамото ти. Да е топло, силно и приглушено. Да стъпваме по непознати улици. Да ухаем на емоция и приключение. Да цапаме обувките си. Да благославяме сладката болка от мазолите, които ни напомнят за изминалите километри. Да даряваме благоуханни вкусове на непцата си. Да шепнем думи на чужди езици и да се смеем колко нелепо звучат с нашия неподправен акцент. Да очакваме с нетърпение зората. Да кимаме с глава като едни видни изследователи, а всъщност тайно да си мечтаем за плътния вкус на виното, което ни очаква само на няколко пресечки от поредния музей.

Пътува ми се. Около теб, света и съседната махала. Да се смеем по нашенски и никой да не ни укорява. Да се снимаме в лигави пози и да ги запазим само за нас. Без споделяне, лайкове и фалшиво щастие. Да оставим местоположението в тайна. Да скрием любовта си в погледа на случайния минувач. Да си вземем дрънкулки за спомен, които ще припяват звънката песен на спомена, когато вече сме си у дома. Да сме ние. Да опознаваме багрите около нас и вътре в нас.

Пътува ми се. Към теб. Към себе си. Към нас.

Всичко, което ти се случва е съдба, вселенско решение. Оставяш се в ръцете на тази сила и се надяваш да е със слаб интензитет, за да се рееш лек като перце. Вкопчваш се в мисълта, че друг ще те спасява, друг ще отсъди вместо теб. Нали всичко е съдба. Нали всичко е предначертано. Защо да си хабиш моливите да рисуваш нови щрихи върху скицирания лист. Суеверен си. Вярваш в щастливите случайности. Страх те е от кармата. Плюеш си в пазвата по няколко пъти всеки ден. Завива ти се свят от въртене, когато черна котка пресече пътя ти. Изумен си от силата на подсъзнанието, което материализира желаните и нежеланите ни мисли. Изпитваш страхопочитание и учудващо смирение пред тази силна енергия, която ни завърта във вихъра на живота и сама решава кога да прекъсне вълнуващия танц. С две думи – вярваш в съдбата. Аз също, но не вярвам, че е сама.

Съдбата е низ от избори, които правим, пътища, които поемаме, хора, които срещаме. Съдбата не е туристическа карта. Завий наляво, завий надясно, спусни се надолу, изкачи този връх, стъпи накриво в тази дупка, удари си главата в тази стена. И воала. Ето го посветлението, дългоочакваната дестинация. Седи и ти се усмихва. „Браво, моето момиче, премина успешно всички изпитания“. Окичва ти медал и постигаш вечно щастие. Всъщност всеки избор ни води в различна посока. Няма правилно и грешно. Съдбата може да те опази да не се удавиш, но няма да те научи да плуваш. Може да те накара да се върнеш у дома, защото си забравил нещо, но няма да ти го донесе, докато чакаш кротко на отсрешния тротоар. Съдбата поощрява смелите, но не се бие на ринга заедно с тях. При нея няма категория, класиране, наказателни точки. За нея всеки човек е смел, защото върви по пътя си, неговия път, не пътят на останалите.

Когато целият свят ти казва да тръгнеш, а ти избираш да останеш, не защото вярваш, че животът ти е подготвил захарен памук, а защото искаш да повярваш в себе си. Това също е съдба. Когато цялата ти същност се е сковала от страх да направи първата крачка и стоиш вцепенен на едно място, дори тогава, какъвто и избор да направиш, той ще те отведе някъде, без значение дали мястото е съдбовно или не. И няма правилна и грешна дестинация. Има приятно, поносимо и трудно пътуване, но ако се движиш в ритъма на сърцето си, съдбата си знае работата. Дори и да не си я знае, ще седне кротко и ще те послуша. В уморените сенки на вечерната ти тъга, в несигурния лъч надежда в просълзените ти очи. Ще седи и ще те слуша. И ще те чуе. И няма да те съди, няма да те поощрява. Може да те побутне да станеш и да не се страхуваш да тръгнеш в избраната посока. Може да те научи, като видиш черна котка, да ѝ подадеш залък храна, да я докоснеш, да не се завърташ на другата страна, да се довериш и да спреш да се въртиш.

Вярвай в избора си. Помогни на съдбата да си научи урока и да те следва. Не ѝ се бъркай. Просто върви.

Един от най-ярките спомени от моето детство е как дядо ми критикуваше моите родители защо подслоняват домашни любимци. „За какво ви е това куче. Само ангажимент и грижи“. И не, дядо ми не беше безчувствен и повърхностен човек. Напротив, той беше един от най-интелигентните и добри хора, които познавам. Просто имаше теория. „Не искам да отглеждам куче, защото ще го заобичам, то ще си отиде и аз ще страдам“. Теория, тежаща върху детските ми плещи като бетон. „Като не допускаш сърцето ти да изпита любов, не страдаш и ако тази обич ти бъде отнета“. Дълги години гледах с недоумение на тази липса на смелост да се привържеш и да бъдеш уязвим.

Вярно е, да се разделиш с нещо скъпо ти отнема много– топлина, навик, споделеност, чифт любящи очи и две –три завивки за разкош. Раздялата е тишина. Не е планирана, нито очаквана. Не се случва с напомняне в календара. Не ставаш сутрин с мисълта „днес по обяд ще намеря време да отметна тази задача“. Не си обличаш най-хубавата дреха, нито пък слагаш дискретен грим, от който очите ти да блестят. Не отваряш вратата с усмивка и гостоприемното „заповядай“. Не може и да бъде отложена за по-подходящо време. Часът винаги е неудобен. Мястото е притихнало, а дрехите винаги са тесни. И в нея няма нищо невероятно, освен лутащите се мисли, които са се опиянили от чувството на вина, съмнение, страх, умора и вълнение.

Привързал си се. Късно е тепърва да не ти пука. Кучето е отгледано, има си име, местенце в дома ти, където е спало, гушело се е в теб и е потрепвало докато сънува. И при раздяла неминуемо се появява и онази болка, от която дядо ми цял живот е странял. Болката, че нещо ти е отнето. И няма значение дали ти си го дал доброволно, защото не го искаш или някой го е изтръгнал от ръцете ти. Чувството, че си загубил се е свило на кълбо в сърцето ти.

След толкова много години и не един загубени „любимци“ се питам дали предпазливият ми дядо не е бил прав. Дали би могъл да подреждаш дните си без спойката на привързаността. Дали можеш да ги превърнеш в картина от красиви мигове, без да им придаваш значение. Дълбоко в сърцето си се моля да не е така. Иска ми се обичта да е гиздав накит от споделени мигове. Иска ми се да вярвам, че не мога да си спестя болката, защото ако пестя от нея, пестя и от любовта. Искам да си взема куче и да му се радвам без страх и готовност за бягство. Искам да ме приюти, да се привърже към мен и да бъдем „у дома“…поне дотогава, докато успея да докажа на дядо, че не е бил прав.

Планината обича снега. Прегръща го с нетърпение и надежда да остане дълго с нея. Очаква студеното му наметало да покрие косите ѝ. Не се страхува, че ще намокри нозете си. Не отлага срещата с мразовитите му ръце, нито се мръщи от скритата му природа. Очаква снегът да я целуне, да я направи красива и желана.

Планината се радва на снега. Не го съди, че понякога е непостоянен. Нито си вре носа във вятърничавия му характер. Чака, пуснала корени дълбоко в сърцето на земята. Усмихва се, галена от слънцето. Знае, че снегът я допълва. Прави я приказна като магия и чиста като детска сълза. И дори снегът да си отиде, планината е винаги там, очакваща своята непостоянна, но вечна половинка.

Планината е пленена от снега. Уважава неговата сила. Прекланя се пред красивите му нюанси. Приела е, че бялата му натура никога не остава просто бяла. Вярва, че под пухкавия му кожух, боровите клонки ще станат още по-зелени, а цветята ще бъдат преродени в пъстрите багри на промяната. Не се цупи, че снегът ѝ пречи на гледката. Просто с него гледката става още по-хубава, защото събужда сетивата, измива калта, отключва фантазията.

Любовта трябва да бъде планинска, за да устои на сезоните и снежна, за да променя мирогледа ни. Докато планината още е там, копнееща за нежната прегръдка на снега, надежда за любов винаги ще има. Дори и снегът отдавна да се е разтопил.

Да започна начисто? Да събуя обувките пред вратата, за да не вкарам калта от спомена за теб? Да измия ръцете си от фантазията за споделеност? Да наплискам очите си с течаща вода, за да изчезне прахта от твоите отдалечаващи се стъпки. Как се започва начисто?

Дали да не изгоря всички мебели за по-лесно? Така няма да ми се налага да претапицирам дивана. И леглото ще изгоря. Ще си запазя единствено завивките. Все пак са ми любими, а и са 100% памук. Ще ме топлят, когато на душата ѝ стане студено. Както съм започнала, мога да изхвърля в огъня и кафеварката, в която ми правеше кафе всяка сутрин и тигана, в който ти направих първите палачинки. А с телефона какво да правя? Във вените му тече твоята емоционална припряност. Не мога да го изгоря. Наскоро го купих. Да изтрия всичко е очевидната първа стъпка – имена, тапети, снимки, дати, спомени. Да му направя промивка и да освободя пространство за неопетнени емоции. Но тогава нищо няма да ми остане. Само някакъв механичен уред. Ще го намразя още повече. Значи и той отива в купчината, заедно с кафеварката и тигана. Какво ми остана? Дрехите. Не помня в коя рокля ме обичаше най-много, нито кои дънки ме придружаваха в игривите ни уикенди, прекарани на път. Помня само отражението в зениците ти, които бяха толкова широки, че се оглеждах в тях като в огледало. Бях толкова красива. Там. За теб. Изгарям всичко. Не искам да рискувам някога, някъде, за някой да се облека в дреха, от която да ме лъхне замърсен спомен.

Започнах начисто. Огънят си гори и догаря. Почти се превърна в пепел. Купих си нови дрехи. Копнея да се почувствам красива в тях. Тиган и кафеварка още нямам. Чакам да се събудя с апетит за споделена закуска и ароматно кафе. Леглото и дивана са си същите. Сърце не ми даде да ги сменя. Въпреки че бяха придобили формата на твоя силует, с времето отпечатъкът изчезна. Телефонът също запазих. Сега в него има много памет за съхранение и малко време за губене. Оставих го на вибрация. Вече не очаквам с нетърпение звуковия сигнал. Не очаквам нищо от теб.

Кога започнах начисто ли? Дочаках есента. Дочаках онзи момент, в който вече не се надявах. Пуснах парцала. Изритах кофата с мръсна вода. Обух обувките, които чинно ме чакаха пред входната врата. Заключих зад себе си и излязох навън, където улиците бяха прашни, но мислите вече бяха почистени.

Любовта пристъпва тихо. Понякога е ненадейна, понякога – очаквана, рядко е извоювана, а още по-рядко е открадната. Но любовта е неизбежна. Не се примирява. Дълбае в ума ти. Гъделичка сърцето ти. Подкосява ежедневието ти.

Любовта просто се случва. Не пита дали е удобно. Сам ли си, спиш ли, ядеш ли, работиш ли. Това са прекалено скучни неща за нея. Те са ежедневие. Тя не е. Не можеш да се срещаш с любовта всеки ден. Тя е вироглава. Идва когато си реши, настанява се в съзнанието ти, пали цигара и духа дима право в гърлото ти. Присмива се на опитите ти да се убедиш, че си я срещнал някъде, някога, с някого, докато си пиеш кафето, вперил безизразен поглед в перфектния шанс за перфектни отношения.

Любовта дразни и успокоява. Чувстваш се у дома и на гости. В краката ти се преплитат пенливи вълни и горски клонки. Слънцето пече, но през буреносни облаци. Дъждът се просмуква в дрехите ти, настръхнал си, но ти е и горещо от силните струи слънчеви лъчи, които изгарят лицето ти. Любовта е стихия, но и ведрина. И когато я срещнеш, разбираш колко назад е бил часовникът ти и колко време си настройвал душата си точно на тези честоти.

Любовта не е лесна, но не е и трудна. Любовта е като майка, която те кара да се чувстваш едновременно закрилян и окрилен. Тя е смирение, никога примирение. Тя е като майчина прегръдка, за която всеки копнее. Някои я получават, други само я усещат като полъх от небето. Но тя е винаги там.

Любовта не е скука. Любовта не е „живуркане“. Любовта е безусловно привличане на две души, които няма как да имитират, програмират или измислят емоциите си. Любовта е истина. Неканен гост, който идва когато си мислиш, че не си готов и си тръгва, когато твърдо решиш, че вече си готов.

Не я плашѝ, нито укорявай. Любовта ти се случва тогава, когато самият ти си любов. Не се заключвай след нея. Не слагай резето. Почисти дома си. Остави вратата и сърцето си широко отворени. Тя знае кога да дойде и ще почувстваш кога ѝ е време да остане.

Поспри за малко. Отбий се в сърцето ми. Открехни бавно вратата. Нека ароматът на прясно окосена трева да те целуне по бузата за „Добре дошъл“. Усмихни ми се. Позволи ми да видя танцуващото пламъче в очите ти. Не отмествай поглед. Не се срамувай. Сами сме. Само моето пеперудено нетърпение и твоята рогата гордост.

Събуй обувките си. Докосни зеленото и росно одеяло под нозете си. Остави се на изненадата от хладното докосване. Стопли се в моя поглед. Толкова се взирах в далечината да те видя, че очите ми са като нагорещени камъни. Поседни върху тях. Нека ти разкажат колко са те чакали да те видят, колко образи са криели под клепачите си, колко умора се е стичала в сълзите им. Поседни спокоен, за да те разгледат, да те опознаят, да те прегърнат с тихото пърхане на миглите си. Оцвети ирисите им с твоя поглед.

Поспри за малко. Да мислиш. Да материализираш. Да пресмяташ. Полегни и почувствай твоя свят, пръснат в ъгълчетата на моята поляна. Засади си маслиново дърво. Пусни корен. Назови ме по име. Чувствай. Просто чувствай сърцето си. Знам, че и ти си чакал тази среща. Затова поспри. Не подминавай. Отвори вратата и пристъпи към себе си. Аз те чакам. Пантофи не съм приготвила. Постлала съм за теб зелен килим от любов и топлина.

Ти само ела и остани…поне докато маслината порасне и пеперудите се научат на търпение.

Виното в бутилката е към своя край. Беше дъхаво, признавам. Не много луксозно, но не и от евтините, маркирани с червен етикет, които вземаме от стелажа до касите. Пивко вино. Нито много тежко, нито прекалено леко. Замая ме. Пренесе ме за кратко в по-спокойно измерение. Дишах. Смеех се. Изкъпах се в хладки води и ми беше толкова непринудено. Първите глътки бяха най-хубави. Тръпчивостта му докосваше небцето ми и се разливаше в душата и тялото ми. Беше ми топло. Ароматът му ме разсъблече. Вкусът му ме побутна на земята, където се излегнах върху хавлия от приятни емоции.

След първата чаша станах нетърпелива. Исках да си налея втора и трета. Започна да не ми стига. Свикнах с действието му. Не ме изненадваше, нито ме провокираше да показвам други пластове емоции. Стоях си така, преметнала през рамо връхната си дреха и легнала върху мократа хавлия. Втрисаше ме. Беше ми студено. Исках вече да се облека и да стана от земята. Не ми беше леко. Градусите бяха натежали върху гърдите ми като стъклен похлупак. Прибрах се премръзнала и уморена.

Виното в бутилката е към своя край. Доливам последните глътки с ясното съзнание, че те не могат да ме стоплят както преди. Капките, които останаха по дъното, ще пресъхнат с времето. И тогава ще имам един въздух от дъхави спомени. Бих отворила втора бутилка, но знам, че и тя ще бъде изпита почти на един дъх. Оставям празната бутилка на рафта у нас. Засега няма да я изхвърлям. Тя е моята бутилирана поезия. Кой знае, може скоро да се напълни с нова емоция, с по-високи градуси и по-силен ефект върху душата ми.

Седя тихо до него в принудителна изолация. Чувам ударите на сърцето си, които старателно се усилват, когато са в светлините на прожекторите. Мълча. Не ми се говори. В момента тишината е най-добрата ми приятелка. Изправени пред това чудо, с което ще останем в учебниците по история, някак ми се струва срамно да се чувствам зле от обикновените въпроси, които изолират мислите ми.

Дали вирусът зарази любовта ми или просто започна да лекува сърцето ми. Гледам очите, чиито неопределен цвят толкова обичам. Усещам синьо-зелените камъчета да бодат кожата ми. Няма дълбочина, в която да се гмурна и да окъпя душата си. Няма рифове, изумрудени течения и шеметно препускане. Само плитчини, в които нозете ми усещат лек хлад.

Надявах се на отношения с румени бузи и чорлави коси. Сега съм малко бледа. Но това е от призива „Останете си вкъщи“. Сложила съм маска на сърцето и не искам да я махна, защото не искам да е под карантина отсега нататък. Не ми се рискува по време на пандемия. Затова мълча. Защото нямам доверие на гласа си. Защото не знам дали сърцето ми няма да се изкашля в гърлото, да си проправи път през стиснатите зъби и да зарази и него с моите съмнения.

”Това е временно“, шепна си успокоително наум. Мислите ми са в изолация и си играят от скука с мен. Толкова ми се иска да повиша глас, да ме чуе, да ме разбере. Вместо това продължавам тихо да седя с подвита опашка на новия ни диван и не спирам да питам имунизираното си от влюбване сърце: „Неговата любов достатъчна ли ще бъде и за трима ни?“