Етикет: мечта

На екрана мигат хиляди светлини. Телефонът те подсеща, че има живот извън твоята глава и този живот те вика сега, веднага, по възможност дори за вчера. Часовникът тиктака в привидно небрежен ритъм. Слънцето слага похлупак върху топлата си грива и бавно се скрива зад небосклона. Денят отминава, а екранът продължава да мига и да дразни очите ти с изкачащи правоъгълничета, които ти напомнят за закъснели срещи и пропуснати уговорки. Главата ти бучи и нашепва, че е време да излезеш от този транс и да уловиш светлината. А може би гласчето ти подсказва, че е време да запалиш синкавата лампа и да окъпеш стаята си в надежда за вечерно просветление.

За миг ти се иска да захвърлиш всичко, да излееш кофа с вода върху това препускане, да потушиш огъня, да превърнеш стреса в дим. Иска ти се мигащите светлини да изчезнат и на тяхно място да се появи статична снимка на смешно куче или красив пейзаж на непозната за теб земя. Мечтаеш си как телефонът ти се превръща в пощенска кутия за приятелски и любовни приказки. Представяш си как слънцето огрява стаята, докато ти не решиш да го угасиш. Бленуваш шумът в главата да се плисне в брега на бистро и прохладно поточе. Фантазираш как седиш в топлата прегръдка на нежно одеяло с единствената компания, която никога не те разочарова – книгите. Унасяш се в това вълшебно чувство на безгрижие и за миг забравяш въздушните кули, които сам си построил.

Сега вече си свободен, но рахатлъкът ти тежи. Очите са уморени от четене и взиране в една точка. Няма мигащи светлини, но и кутията с бленувани приказки също през повечето време е празна. От екранът ти се усмихват очите на най-сладкото куче на света, но дори и то ти става омразно. Осъзнаваш, че слънцето свети дотогава, докогато самото то си поиска и така или иначе в един момент светлината става изкуствена. Безгрижието се превръща в сериозна грижа. Разбираш, че когато почивката не е заслужена, е по-скоро бреме. Тежи като воденичен камък на съвестта и на ромолящото поточе. Пречи на ума и на сърцето да диша. Безгрижието е отговорност, която не е за всеки. Изисква се постоянство и упоритост, за да останеш спокоен за своето безгрижие. Защото, когато не крадем от времето, а то краде от нас, животът се превръща в една олющена и монотонна въртележка, около която са засадени дъхави цветя, но това не прави въртележката по-живописна.

Блянът за лентяйство е първично човешко желание, но внимавай за какво мечтаеш, защото някой някъде там копнее за онези мигащи светлини и за нетърпеливата свързаност на работещия часовников механизъм, които на теб толкова много ти пречат.

Мечтая за среща с морето. Няма нужда да ме ухажва. Искам само да бъде на нашето място в уречения час и да не ме кара да го чакам. Аз ще си обуя звънките сандали. Ще си сложа нежна гривна с дрънкулка около глезена. Към нея ще прибавя бяла ефирна дреха и лятно настроение. Ще се изкъпя в ароматна вана, ще оставя косата ми да се разпилее върху голата кожа. Няма да се среша. Искам да ме види непокорна и освободена. Ще сложа малко блясък на устните, за да ме разпознае. Ще подготвя сърцето си за срещата и ще закрача бодро към брега.

Мечтая за среща с морето. Първо ще го съзерцавам отдалеч. Ще се възхищавам на неугасващия му порив. Ще изкъпя очите си в синия му безкрай. Няма да бързам. Ще се направя на кокона. Нека ме почака малко. Нека усети нетърпение да погали стъпалата ми. Все пак нали специално за него звънти дрънкулката на крачето ми. Когато улови копнеещия ми поглед, ще го даря с най-слънчевата си усмивка. Толкова дълго време събирах тези лъчи, че душата ми ще се разпилее в тази усмивка.

Мечтая за среща с морето. Да ми подаде силна и хладна ръка. Да ме изкъпе в пенливата си невинност и да ме остави да бъда крехка и обичана в обятията му. Ще му подаря дрънкулката си. Искам да се изгуби на дъното му, за да може винаги да му напомня за тази дългоочаквана среща. Ще го целуна по солените бузи и ще се гушна, притихнала, за да чуя ударите на вълните. Не е нужно да му се обяснявам в любов. Сърцето ми ще реди стих след стих за неговата магия. Знам, че ще ме чува, без да говоря. Такава е любовта му. Интуитивна, дръзка, но и безкрайно успокояваща. Не изисква, не обсебва. Просто е там и ме чака да се върна, понякога влюбена, понякога изгубена, но винаги копнееща за неговата прегръдка.

Мечтая за среща с морето. Дано да ме разпознае.

Усещаш ли бурята, когато наближава? Мирисът, който се просмуква в ноздрите. Яростното движение на вятъра. Студеният допир. Кара те да настръхваш. Времето те предупреждава. Идвам и не съм само, нося със себе си листа, хлад и поражения.

Така те усетих и теб. Поредната буря. Поредното бедствие, след което ще бъде отново пусто, с разхвърляни боклуци и аромат на дъжд във въздуха. Дълго те чаках. Усещах присъствието ти преди да чуя името ти. Ако някога съм мечтаела за любовта, винаги съм си представяла твоя образ – очите ти, усмивката, начинът, по който се движиш, нещата, които казваш…Всяка своя мечта олицетворявах с желанието за среща с теб. Точно с теб! Приятно ми е „мой идеал“, как си? Как е животът? Спиш ли, храниш ли се, усмихваш ли се? Как минават дните ти? Чакал ли си ме и ти?

Може да си поредната буря, но след теб ми е по-пусто от всякога. След всяка буря изгрява слънце. И някъде  дълбоко в мен знам, че слънце е имало и ще има преди, по време и след теб. Но ти ми разруши мечтата. Сега знам, че те има, но всъщност те нямам повече от преди. Открадна ми илюзията, че някой ден ще те срещна. Умря надеждата за нашето „ние“. Питам се колко бури може да преживее човек – една, две, безкрай. И всъщност какъв е смисълът в бурите – усмиряват ускореният пулс на минувачите, приютяват бездомните, измиват нечистите помисли. Какво всъщност е тяхното предназначение, освен че след себе си оставят тишина и пустош. Болката е като буря – кара те да настръхваш от студ, примирение, безнадеждност.

И аз като поредната слънчева буря не съм лесна за преживяване.  Аз съм циклон, онова, което преобръща подредения им свят, кара ги да чувстват, да мислят, да живеят. Аз съм бурята, която „силните мъже“ не очакват. Аз съм тъмният облак, вятърът, който вдига „полите им“, студът, който прониква под кожата им, усещането, че са в беда и не могат да направят нищо друго, освен да слушат гръмотевиците и да чакат бурята да отмине.  А тя отминава, както и всичко останало.

Не искам да се крият от мен и да се чувствам виновна, че им обърквам плановете за слънчев живот. Ще чакам някъде там по пустите улици с надеждата, че някой ден ще видя моята несъвършена половинка, която ще е вдигнала глава нагоре и ще пие от капките дъжд, без страх, че ще се намокри. А дотогава мога да стисна ръката на моята мечта, да потисна чувството на гадене в стомаха и да кажа „Всяка мечта си има своята цена и моята е да те изгубя, преди да те намеря“. След което да се обърна, да се усмихна на слънцето и да продължа към своето „утре“, когато прогнозата ще е за нормални отношения и положителни температури.