Етикет: мисли

Алармата звънеше упорито. Бореше се с моята съботна сънливост. Някъде дълбоко в мен се прокрадна палавата мисъл да заспя отново, но тогава си спомних кой ме чака. Подушвах нетърпението им. Затова отместих уютно сгушилата се завивка и стъпих с босите крака на студения под. Багажът беше стегнат, колата също. Сутрешнта роса ме прегърна с влажна учтивост. Беше толкова свежо и спокойно. Градът спеше, но аз не. Седнала бях на ръба на леглото и го наблюдавах как е притихнал в равномерното си дишане. Обожавах сутрините на нашите срещи.

Когато пристигнах в прашния роден град, нямаше и помен от сутрешния хлад. Всичко беше топло, леко задушаващо, но до болка познато. Всички витрини, дървета, дупки, всяко ъгълче, завойче, всичко ми беше познато. Дори уханието носеше спомен – на детство, сприхавост и енергия. Мама отвори вратата, както винаги. Потопих се в мечешкото ѝ притискане. От целувката ѝ ушите ми изпищяха. Понякога наистина си мислех, че ще ми спука тъпанчетата с тези звучни прояви на нежност. Тати беше по-премерен. Винаги е бил такъв. За него беше достатъчно, че с мама си говорим „по женски“ в другата стая. Това го успокояваше. Не беше любопитен, защото знаеше, че мама ще му разкаже всичко. Сякаш имаха някакъв таен пакт, който дори децата им нямаше как да нарушат.
Ухаеше ми на канела и на „Парадайс“ (парфюмът на мама). Чувах лекото покашляне и шумолящия вестник на тати. Отпивах от кафето в поредната чудата чаша на мама и се чудех защо моите родители не са като останалите, защо не си купуват сервизи за кафе и защо всичко в нас е затрупано със стари вещи и книги.

Как е възможно да стоим в събота и да си говорим за Джералд Даръл, вместо да обсъждаме политика и защо мама държеше да ме разведе из всички магазини за дрехи втора употреба, вместо да се прекланяме пред най-новия модел на нещо си от някой си супер известен и богат. Не че нямаха възможност. Те просто си бяха такива. Различни, свои, почитатели на Швейк и чинии, които се окачват на стената. В далечината чувах дразнещо вибриране, което ме разсейваше от лежерния разговор, който бях подхванала с мама. Телефон ли звънеше, тати ли пак си настройваше часовника. Ставаше все по-дразанещо и натрапчиво. Постепенно гласът и образът им изчезна. Стана тъмно. Отворих очи. Беше сън. Или по-скоро спомен. Хубав спомен. Докато ги има в мислите и сърцето ми, те винаги ще бъдат живи.

Отместих завивката и стъпих на топлия под. Вече беше лято.

Днес докато чаках на светофара, притихнала и леко отнесена в колата, погледът ми се спря на едно просещо дете, което стоеше от едната страна на улицата. Беше сравнително чисто и изглеждаше нахранено. Не знам историята му. Само мога да предположа какво или кой е накарал този невчесан малчуган да ходи с празна консервена кутия и да моли шофьорите на спрелите автомобили за малко стотинки. Нещо ме накара да се обърна към отсрещния тротоар. Там видях една прегърбена баба, която едва стоеше на краката си, с платнена торбичка, забрадка и протегната ръка към препускащите минувачи. Тя нямаше консервна кутия. Явно е свикнала всичко да прави с голи ръце.

Погледът ми се луташе ту към детето, ту към бабата. Сърцето ми препускаше заедно с него. Малчуганът така и не дойде до моята кола. Седеше отстрани на бордюра и леко се подсмихваше. Сигурно защото слънцето пробиваше своя път през облаците и студът не режеше толкова силно. Бабата пък за миг не остана сама. Почти всеки се спираше и откликваше на протегнатата ръка. Каква ли беше нейната история? Къде ли са децата ѝ? Има ли всъщност наследници на тази тежка корона? Сама ли е или нейният дядо я чака у дома с малки купички варен ориз.

Светофарът светна зелено и трябваше да тръгвам. С нищо не помогнах. Само мислите ми се докоснаха до тези две съдби. Чудех се кое е по-страшно – да просиш в началото или в края на жизнения си път? Не можех да преглътна големия залък несправедливост. И за детето и за бабата. Защото всеки заслужава весело детство и спокойни старини. А в тази картина нямаше нищо весело, нито спокойно, само тъга.

И да, може да виним всичко и всички, дори и себе си, че имаме привилегията да сме на топло и да караме по здрави улици под открито и чисто небе. Може да се примиряваме, да се натъжаваме, може дори да помогнем. Но нищо не може да поправи стореното – едно дете и една баба стояха от двете страни на един път и просеха – за помощ, за отговор, за надежда.

Притворила съм очи и „гледам“ към слънцето. То бавно пуска своята лъчезарна усмивка между клепачите ми. Гъдел ме е. Но е хубаво. Топли ме и знам, че когато отворя очи, ще чуя звънкия му смях. Някой вече е започнал обратното броене. 3.2. Само да не забравя да тръгна. 1. Отварям очи. Споменът вече е започнал да бяга. Усещам как краката ми се подчиняват на порива да го догонят. Бързи сме. И аз, и краката, и споменът. Виждам гърба му. Огряват го същите лъчи, които закачливо ме побутват по дясната буза. Не мога да видя очите му, но знам, че гледат напред. Няма да се обърне. Трябва да го настигна, за да го видя. Но имам странното усещане, че тази надпревара няма да има финална права, нито лента за победителя.

Все пак краката ми забързват своя ритъм. Толкова съм близо, че мога да докосна познатия силует. Иска ми се да спре да бяга. Не може ли просто да седнем отстрани на бордюра и да си помълчим заедно. Закъде се е разбързал. Не му ли е приятно да остане още малко с мен. Няма публика. Пред кого се опитва да се докаже. Усещам умората в стъпалата си. Сърцето ми не просто препуска, а галопира към сянката на спомена. Знам, че всеки момент душата ще се откаже, а след нея и краката. Спирам. Слънцето вече не просто ме побутва, а направо ме тръшва на земята.

Изгубих го от поглед. Ясно беше, че в това състезание няма как аз да изляза победител. Съперникът беше илюзия, мираж. Не можеш да се надпреварваш с това. Събрах дъха си. Седнах на земята и сведох глава. Поне се опитах да го задържа. Сърцето бавно се прибра в кошарата си. А краката ми започнаха да усещат твърдия асфалт. Отново затворих очи. Слънцето остави горещата си ръка на тила ми. Утешаваше ме по най-топлия начин, по който можех да бъда утешена.

Усетих студен полъх. Вече не бях сама. Бавно отворих очи и видях сянката на спомена. Беше се върнал. За кратко. С леки стъпки и загадъчна усмивка, сякаш да ми напомни, че винаги ще бъде по-бърз от мен, но никога няма да избяга. За добро или за лошо. Ще е там, зад ъгъла, в сянката на дърветата, под опашката на вятъра, приседнал на бордюра до мен. Поне вече няма да се надпреварваме. Намерих огромна утеха в тази мисъл.

Изправих се с усмивка, хванах го за ръка и го поведох напред.
С мен.
Към нови хоризонти.
Ще го пусна тогава, когато сме готови.
И двамата.

Пътува ми се. С теб. До теб. Към нас. Да се подслоня под рамото ти. Да е топло, силно и приглушено. Да стъпваме по непознати улици. Да ухаем на емоция и приключение. Да цапаме обувките си. Да благославяме сладката болка от мазолите, които ни напомнят за изминалите километри. Да даряваме благоуханни вкусове на непцата си. Да шепнем думи на чужди езици и да се смеем колко нелепо звучат с нашия неподправен акцент. Да очакваме с нетърпение зората. Да кимаме с глава като едни видни изследователи, а всъщност тайно да си мечтаем за плътния вкус на виното, което ни очаква само на няколко пресечки от поредния музей.

Пътува ми се. Около теб, света и съседната махала. Да се смеем по нашенски и никой да не ни укорява. Да се снимаме в лигави пози и да ги запазим само за нас. Без споделяне, лайкове и фалшиво щастие. Да оставим местоположението в тайна. Да скрием любовта си в погледа на случайния минувач. Да си вземем дрънкулки за спомен, които ще припяват звънката песен на спомена, когато вече сме си у дома. Да сме ние. Да опознаваме багрите около нас и вътре в нас.

Пътува ми се. Към теб. Към себе си. Към нас.

Движи се, не за да стигнеш, а за да тръгнеш. Насили краката си да се раздвижат напред, настрани, назад, няма значение посоката, само се раздвижи. Ако имаш нужда да се върнеш по пътя, който си извървял, за да погледнеш носталгично следите, да запечаташ старите спомени под нов ъгъл и да провериш дали маркировката е все още там, направи го. Ще изгубиш време, но ще спечелиш увереност. Опознай пътеката отстрани. Тръгни по нея. За вчерашното ти „аз“ това може да е отклонение, но за днешните ти сетива може да бъде нова посока.

Движи се. Изследвай. Стъпвай смело по утъпкани пътеки, опипвай почвата и на непознатите маршрути. Ако се изгубиш, поседни за малко. Огледай се. Остави слънцето да те води. Не тъгувай за загубата. Може да си спечелил ново начало. Тръгни дръзко и безразсъдно напред. Не стой на едно място. Движи се. Вземи под ръка новия си лик. Запознай го със себе си там, под яркото слънце, което осветява пътя ви. Не се срамувай, че не искаш вече това, за което си копнял в началото на твоето пътешествие. Хората, които си срещнал по пътя може да са променили твоите очаквания, може да са те пречупили или просто да са ти помогнали да стигнеш по-бързо до себе си. Не им се сърди. Благодари им в сърцето, в ума и в нозете си. И продължавай да се движиш.

Ако почувстваш нужда да притихнеш, спри. Чуй ударите на сърцето си. Изслушай мислите си. Прегърни ги. Утеши ги. Дай им надежда. Заметни ги с твоята вяра и им дай сили да продължите по своя път. Движете се заедно, не за да стигнете, а за да се намерите.