Етикет: надежда

Днес докато чаках на светофара, притихнала и леко отнесена в колата, погледът ми се спря на едно просещо дете, което стоеше от едната страна на улицата. Беше сравнително чисто и изглеждаше нахранено. Не знам историята му. Само мога да предположа какво или кой е накарал този невчесан малчуган да ходи с празна консервена кутия и да моли шофьорите на спрелите автомобили за малко стотинки. Нещо ме накара да се обърна към отсрещния тротоар. Там видях една прегърбена баба, която едва стоеше на краката си, с платнена торбичка, забрадка и протегната ръка към препускащите минувачи. Тя нямаше консервна кутия. Явно е свикнала всичко да прави с голи ръце.

Погледът ми се луташе ту към детето, ту към бабата. Сърцето ми препускаше заедно с него. Малчуганът така и не дойде до моята кола. Седеше отстрани на бордюра и леко се подсмихваше. Сигурно защото слънцето пробиваше своя път през облаците и студът не режеше толкова силно. Бабата пък за миг не остана сама. Почти всеки се спираше и откликваше на протегнатата ръка. Каква ли беше нейната история? Къде ли са децата ѝ? Има ли всъщност наследници на тази тежка корона? Сама ли е или нейният дядо я чака у дома с малки купички варен ориз.

Светофарът светна зелено и трябваше да тръгвам. С нищо не помогнах. Само мислите ми се докоснаха до тези две съдби. Чудех се кое е по-страшно – да просиш в началото или в края на жизнения си път? Не можех да преглътна големия залък несправедливост. И за детето и за бабата. Защото всеки заслужава весело детство и спокойни старини. А в тази картина нямаше нищо весело, нито спокойно, само тъга.

И да, може да виним всичко и всички, дори и себе си, че имаме привилегията да сме на топло и да караме по здрави улици под открито и чисто небе. Може да се примиряваме, да се натъжаваме, може дори да помогнем. Но нищо не може да поправи стореното – едно дете и една баба стояха от двете страни на един път и просеха – за помощ, за отговор, за надежда.

Реших да се намеря. Навих си алармата за 6 часа сутринта. Обикновено в толкова ставах всяка сутрин, преди да изгубя ритъма. Легнах си рано, не включих телевизора, за да не ме разсейва. Исках да бъда свежа и отпочинала за търсенето. Естествено сънят не ме настигаше. Яхнах една овца и започнах да си разказвам приказки сама на себе си, но ми беше трудно хем да се приспивам, хем думите ми да звучат вдъхновяващо. Приключих с приказките. Държаха ме будна и нескойна. Опитах с медитация. Ин и Ян започнаха да вплитат пръсти в сърцето ми. Клепачите започнаха да натежават. Но тези немирни любовници решиха да си уговорят първа среща и сърцето ми ускори ритъм в желанието си да им угоди. Започнах да пресмятам – ако заспя сега, ще имам 6 часа сън, което е добре, нали? Сърцето ми потвърди развълнувано и започна да препуска, за да стигне по-бързо до сутринта. Вече бяха 5 часа. Най-вероятно ще имам торбички и съзнанието ми ще е леко заспало. Но нали великите личности не са имали нужда от много сън. Творили са през ноща, когато всички други спят. Не ми трябва много сън, за да се намеря. Просто велик ум. А дали да не стана, да светна лампата и да започна да творя. Може би в това е разковничето. Имах 4 часа да създам шедьовър. Тази мисъл ме успокои и заспах.

Чух в далечината звън. Кой идваше да ме търси толкова рано. Може би съм аз, доброволно завърнала се у дома. Отворих предпазливо очи. Шумът не идваше от вратата. Беше алармата. Спомних си. Днес щях да се намеря. Винаги съм обичала да ставам рано, но днес устата ми беше леко пресъхнала, а главата ме болеше. Сигурно беше от творенето миналата нощ. Дали да не се търся на следващия ден. Така и така бърза работа нямам. Търсенето мен си чака. Главата ме стегна още по-силно. Разсъних се. Време беше да ставам. Душът и силното кафе върнаха силите и надеждите ми. Отворих гардероба. Дрехите май пак имаха нужда от подреждане. Дали пък не се бях изгубила там. Дали ако преподредя гардероба отново, няма изведнъж да изкоча отвътре като стара забравена дреха. Усмихнах се. Де да беше толкова лесно. Облякох се и излязох с тихи стъпки. Не исках да го събудя. Вече чувах въпросите: Защо си легна толкова рано? Защо ставаш толкова рано? Къде ще ходиш? Защо ще ходиш там? Аз не мога ли да дойда с теб? От толкова въпроси, главата ме заболя. Ха, а аз си мислех, че може да е от безсънната нощ.

Навън беше тихо и пусто. Миришеше на летен дъжд. Започнах да дишам дълбоко. В гърдите ми се прокрадваше спокойствие и смирение. Беше ненатрапващо хладно. Главата ми се проясни. Болката изчезна. Очите ми бяха влажни, но не от сълзи, а от дъждовните капки, които ръмяха върху миглите и клепачите ми. Забравих защо бях станала толкова рано. Забравих за объркването, кръстопътя и напрежението. Забравих, че времето ме притиска да направя избор. Просто забравих. Не знаех накъде съм тръгнала, затова стигнах другаде. И се намерих за миг. Там, под влажните клепачи се видях такава, каквато копнеех да бъда. Знаех, че трябва да се върна при подредения гардероб и творческите нощи. Но колко хубаво беше чувството на летен хлад и умиротворение в очите ми. Насладих се на срещата със себе си дотолкова, доколкото ми позволяваше съвестта. След това се завъртях и тръгнах с приведени рамене по обратния път. Моето място все още беше там. Утре поне щях да се наспя до късно.

Търсенето продължава.

Видях те случайно. Ти и твоето дете. Панталоните ти бяха навити гордо нагоре. Изглеждаше по-висок, отколкото те помня. Детето държеше оранжев балон и се смееше. Едва ли има по-тъжна картина от тази на отминалата ни отдавна любов и настоящото детство на дете, което не е наше. Една мисъл се стрелна през ума ми, бодна ме с иглата на съмнението. „Дали и нашето дете щеше да бъде момче“. Винаги съм си представяла момиче. Моите пъстри очи, сгушени в твоите тъмни къдрици и с няколко слънчеви бани по рождение. Дива, непокорна, каквато беше и нишката помежду ни.

Дали щеше да я обичаш толкова и да я озаряваш с тази мека топлина, с която даряваш твоя малък двойник в момента. Дали аз щях да те обичам толкова, колкото заслужаваше? Дали щях да остана? Може би това ми липсваше в нашата любов – детската наивност за общо бъдеще. Или може би твоята надежда е бил този малък, хвъркат хулиган и неговата майка. Никога няма да разберем. Знам, че в този момент нашите спомени ми станаха още по-далечни. Годините, в които бяхме сляти в едно, се натъпкаха в торбичка за еднократна употреба. Сякаш нищо от това, което се е случило между нас, не беше реалност, нито сватбата, нито ремонтите, нито сълзите или смехът….

Виждам само големите очи с цвят на кестен, които не са твои или мои, а нейни. Хубави очи. Дано и сърцето й е толкова уютно, колкото погледът на нейния син. Една мигла е паднала на бузата му. Докосни я и я изпрати с топъл полъх към моята надежда, че някой ден и ти ще погледнеш в непознати за теб детски очи, но ще познаеш мен – онази, която те остави, за да търси слънце, но най-накрая е намерила подслон.

Да вярваш в невъзможното, в онази незабележима за останалите промяна, но крещящо видима за теб. Да вярваш, че соленото море няма да ти залюти на очите. Да вярваш, че ако скочиш от високо, вместо набити пети, ще получиш усмихната надежда. Надежда за светлина и затихващ ритъм на едно препускащо сърце.

Аз вярвах. С всяко вдишване, затоплено в твоето рамо. С всяко усукване на крака ти около моя. Вярвах, че ще успея да затопля и твоето сърце. Да се усуча около ума ти, да изкореня бурените, да ги запаля и да прогоня страховете ти. Тръгнах по пътеката сама, загледана в хоризонта. Не усещах стъпките ти, нито дъха ти, но вярвах, че си някъде там, зад мен, къпещ очите си в същия хоризонт.

А когато се обърнах, вярата ми изчезна. Не беше там. Ти дори никога не беше тръгвал. Въображението ми те беше създал такъв – топъл, гостоприемен и сгушил коси в моите ръце.  Закрепих уморените си кости, насилих тялото си да се движи напред. Към хоризонта, който ти така и не погледна.

Дали все още вярвам? Да. Вярвам, че умората ще избледнее. Вярвам, че сърцето ми ще започне да ме слуша и да препуска щастливо през поляна от хоризонти. Бурените оставих при теб. Не искам твоя товар. Достатъчно ми беше, че ме остави да повярвам в несъществуващ огън. Вярвам в топлината на две ръце, в две непокорни, но усмихнати очи. Вярвам в гостоприемството на едно сърце, което ще ме приюти и няма да търся нови пътеки и хоризонти, защото най-накрая ще си бъда у дома.