Черешов спомен

Алармата звънеше упорито. Бореше се с моята съботна сънливост. Някъде дълбоко в мен се прокрадна палавата мисъл да заспя отново, но тогава си спомних кой ме чака. Подушвах нетърпението им. Затова отместих уютно сгушилата се завивка и стъпих с босите крака на студения под. Багажът беше стегнат, колата също. Сутрешнта роса ме прегърна с влажна учтивост. Беше толкова свежо и спокойно. Градът спеше, но аз не. Седнала бях на ръба на леглото и го наблюдавах как е притихнал в равномерното си дишане. Обожавах сутрините на нашите срещи.

Когато пристигнах в прашния роден град, нямаше и помен от сутрешния хлад. Всичко беше топло, леко задушаващо, но до болка познато. Всички витрини, дървета, дупки, всяко ъгълче, завойче, всичко ми беше познато. Дори уханието носеше спомен – на детство, сприхавост и енергия. Мама отвори вратата, както винаги. Потопих се в мечешкото ѝ притискане. От целувката ѝ ушите ми изпищяха. Понякога наистина си мислех, че ще ми спука тъпанчетата с тези звучни прояви на нежност. Тати беше по-премерен. Винаги е бил такъв. За него беше достатъчно, че с мама си говорим „по женски“ в другата стая. Това го успокояваше. Не беше любопитен, защото знаеше, че мама ще му разкаже всичко. Сякаш имаха някакъв таен пакт, който дори децата им нямаше как да нарушат.
Ухаеше ми на канела и на „Парадайс“ (парфюмът на мама). Чувах лекото покашляне и шумолящия вестник на тати. Отпивах от кафето в поредната чудата чаша на мама и се чудех защо моите родители не са като останалите, защо не си купуват сервизи за кафе и защо всичко в нас е затрупано със стари вещи и книги.

Как е възможно да стоим в събота и да си говорим за Джералд Даръл, вместо да обсъждаме политика и защо мама държеше да ме разведе из всички магазини за дрехи втора употреба, вместо да се прекланяме пред най-новия модел на нещо си от някой си супер известен и богат. Не че нямаха възможност. Те просто си бяха такива. Различни, свои, почитатели на Швейк и чинии, които се окачват на стената. В далечината чувах дразнещо вибриране, което ме разсейваше от лежерния разговор, който бях подхванала с мама. Телефон ли звънеше, тати ли пак си настройваше часовника. Ставаше все по-дразанещо и натрапчиво. Постепенно гласът и образът им изчезна. Стана тъмно. Отворих очи. Беше сън. Или по-скоро спомен. Хубав спомен. Докато ги има в мислите и сърцето ми, те винаги ще бъдат живи.

Отместих завивката и стъпих на топлия под. Вече беше лято.

Порода „любов“

„Каква порода е?“ – чувам за пореден път въпроса от случаен минувач.

„Порода любов!“ – отговарям с усмивка и продължавам по пътя си с нечистокръвната топка обич, която ме гледа с толкова искрена радост за всичко ново, което виждат очите й, че за миг забравям, че не е човек и започвам да й говоря. За неравностите по пътя. За нечистите следи, които е добре да избягва. За трепета от първия досег със себеподобни. За разочарованието, че не всеки откликва на махащата опашка. За щастието да вървите двама. Така минават дните ми – в таен разговор с моята непородиста любов, която все още не е пораснала за света на възрастните.

Слънцето е любезен домакин

Днес седнах на една слънчева пейка, за да се полюбувам на светлината и да си поговоря безмълвно с една възрастна двойка. Препичаха се на пейка разстояние от мен. Бабата се караше на дядото, че е свел глава и слънцето не успява да огрее челото му. Той, абсолютно равнодушен към нейното негодувание, разсъждаваше над така актуалната и страшна тема, с която са просмукани животите ни тази година. Въпреки всичко ми беше приятно да ги слушам.

Сякаш отидох на гости на баба и дядо. Винаги съм обичала да разговарям с тях. Дори и без да казвам нищо. Сега бях притихнала до тези непознати и се наслаждавах на усещането да бъда част от живота на възрастните хора. Сякаш специално бяха седнали до мен, за да ми напомнят, че накрая остават важни само две неща: да можеш да се радваш на слънцето и да имаш другар, с който да разговаряш за всичко. Дали ще е за супата, от която е останало прекалено малко и ще изгори ако се затопли на котлона. Или ще е за салатата, която бабата не иска да яде на обяд, защото предната вечер е яла същото. Разговорите винаги водят до един път – този на лекия, ненатрапчив, но пречистващ спор. Чувах недоволното сумтене на дядото, че спътницата му е капризна и тихото му нашепване, сякаш от нищото: „Ако така продължава, това живот ли е. Остави ни нас, но за хората подир нас….“

Почуствах се като натрапник в мислите на този може би възрастен, но не и остарял човек. Затаих дъх, за да не чуят въздишката ми. После се отпуснах. Не бях натрапник. Слънцето беше нашият домакин и любезно ни беше поканило в своя топъл и уютен дом. „Ако искаш тръгвай“ – чух бабата да мърмори троснато на припряната си половинка. „ Аз искам да постоя още малко.“ Усмихнах се неволно на този мой съмишленик, копнеещ за всеки слънчев лъч, който може да вземе със себе си на прага на зимата. Дядото тръгна бавно и мълчаливо, но не беше извървял и няколко крачки с олющеното си и старо бастунче, когато преданата му половинка стана и тръгна спокойно след него.

Защото някои неща не се променят, независимо от споделените години, белите коси или заплашителните новини, които ни заобикалят. Слънцето е все така дружелюбен домакин. Любовта е все така неподправена, банална, но и вярна на себе си. А усещането да отидеш на гости на баба и дядо, пък било то и непознати, си е все така утешаващо. Искаше ми се да ги настигна и да им благодаря, но знаех, че слънцето ще го направи вместо мен.

За трудната и лесната

Още от малки ни разказват приказки за Пепеляшка, Спящата красавица и други знайни и незнайни истории на млади и неопитни млади девойки, които минават през девет планини в десета, преди да срещнат своя принц. Я безпаметен сън, я стягащи пантофки, я тиква без колела. Приказките са безброй. След това мълвата продължава със звънки думи, долитащи от нашите добронамерени майки, които постоянно ни повтарят, че лесно няма, че щом е трудно, значи си заслужава. За любовта трябва да се борим, да сме търпеливи, да ни отровят, а после да чакаме да ни целунат.

Имам едно не толкова приказно усещане в стомаха, че съм била заблуждавана. Да, когато взаимността не ни се поднася на тепсия е по-интересно. Има тръпка от непознатото, има емоция. Държи ни в напрежение. Главата е мътна, мислите блатни. Сърцето препуска в неравномерен галоп. Има копнеж. Емоцията трепери като наркотик във вените. Трудно е. Не мислиш трезво. Настроенията се менят по-бързо от стрелките на часовника. Въпросите са си организирали боксов шампионат за аматъори, без правила, без съдия, едно безразборно фиаско от настървени състезатели. И всичко това вилнее в душата ти. Дъхът ти е накъсан от изпушените цигари. А в устатата ти има странен горчив вкус, примесен със сладкото предусещане за победа. И ти вярваш, че тази битка е твоят шанс за събуждане от съня, за тиквена колесница и дългоочакван щастлив край.

Но защо за момент не забравим за приказките за лека нощ и не си напишем разказ по действителен случай. За онази, лесната любов, която просто се случва. Без двубои на ринга, без гадене в стомаха и потупваща болка в главата. Онази, която те гледа в очите и вижда вътре в теб, без много приказки, без его и борба за надмощие. Онази, която не задава въпроси, а пише отговори. Без удивителни или точки. Без препинателни знаци. Любовта, която оставя изречението недовършено, защото последната дума тепърва предстои. След ден, два, година, десетилетие или цял живот. Краят е отворен, защото началото се чете леко и ненатоварващо, като приятна книга, с която се чувстваме у дома. Тази, лесната любов, не е като другите. Често я отричаме или не я разпознаваме, защото от малки вярваме в болезнени приказки с изненадващ хубав край. А те, приказните истории, са в спокойното и равномерно поемане на чист въздух, в сливането на две тела и души без стискане и причиняване на болка. В лесното „ние“ и естественото „ти ме правиш по-добър“. В лекотата на ежедневните разговори. В топлината, която обгръща лицето ти като мека и удобна възглавница. В хармонията и намигащото усещане, че си ти – без преструвки, без напрежение, без въпроси. Просто ти и онази, лесната за обичане любов.

Дълъг път се извървява от приказната колесница към уютната колиба. Всеки срещнат по пътя урок, всяка изгубена пантофка или целуната жаба, всяка трудност и борба те довеждат до нейната магия. Появява се толкова нентрапващо и тихо, че може да я подминеш в бързината да си тръгнеш до полунощ. Но разпознаеш ли я, довериш ли се на нейната искрена прегръдка, ето тогава започват да се случват малките и непретенциозни чудеса. Тогава започва първият истински танц.

Избирам нея. Избирам теб. Избирам да вярвам в леки като перце приказки с отворен край. Трудните оставям на принцовете и принцесите с тежките колесници.

Негодна за обичане

Всички крадяха от мен. Кой усмивка. Кой слава. Кой удоволствие. Сякаш се бяха наредили на опашка. „Едно чувство, моля, но нека не е дълбоко. Тук съм за малко.“ „Една сълза, моля, но нека не пада върху лицето ми. Ще ми влезе в окото и ще се зачерви.“ „Една обич искам, но да е като настинка. Искам да я изкарам на крак.“

Един по един. Сякаш се бяха записали предварително за маскарад. Всеки със своята ръчно изработена маска. Всеки със своите скрити желания и планове. До един ги разпознах. Зад маската на мечтателя, видях страхливеца. Зад очилата на кавалера, видях „ненаигралия се играч“. Зад усмивката на приятеля, видях болката от любов. Зад корпоративната визия, видях бунтарската душа. Един по един. Видях ги. И все пак им дадох кредит на доверие. Бях чакала дълго и бях уморена. Давах това, което си бяха поискали. Дори им връщах рестото. За мен нищо не остана. Стоката ми беше изкупена. Останах с купища зелени хартишки в джоба, разменната валута за почти любов и почти взаимност. Сега мога да си ги купя в изобилие.

Но на мен почти обич не ми трябва. Ще хвърля спечеленото на вятъра. Нека го отнесе в други долини, да зарадва някой нуждаещ се от безлюбовна стока. Аз ще остана с празни джобове, ще изтърся прашинките полепнала надежда, ще събера празната маса, ще я завлека в килера и ще тръгна към брега на морето. Защо там ли? Защото само то може да измие срама от изгубената стока, само солената пяна може да заличи сълзите ми по открадното време. Ще се слея със синьото на моята илюзия и ще го оцветя в оранжево. Защото ако не си подаряваме залези, никога няма да заслужим изгрева. А всички, дори и негодните за обичане, заслужват слънцето на новия ден да огрее пътя им.

Път има, само здраво сърце да му е останало на човек, път винаги ще се намери – към следващия залез и към следващата почти любов, която, ако сме достатъчно късметлии, ще остане за по-дълго от „Само кафе, моля!“.