Планината обича снега

Планината обича снега. Прегръща го с нетърпение и надежда да остане дълго с нея. Очаква студеното му наметало да покрие косите ѝ. Не се страхува, че ще намокри нозете си. Не отлага срещата с мразовитите му ръце, нито се мръщи от скритата му природа. Очаква снегът да я целуне, да я направи красива и желана.

Планината се радва на снега. Не го съди, че понякога е непостоянен. Нито си вре носа във вятърничавия му характер. Чака, пуснала корени дълбоко в сърцето на земята. Усмихва се, галена от слънцето. Знае, че снегът я допълва. Прави я приказна като магия и чиста като детска сълза. И дори снегът да си отиде, планината е винаги там, очакваща своята непостоянна, но вечна половинка.

Планината е пленена от снега. Уважава неговата сила. Прекланя се пред красивите му нюанси. Приела е, че бялата му натура никога не остава просто бяла. Вярва, че под пухкавия му кожух, боровите клонки ще станат още по-зелени, а цветята ще бъдат преродени в пъстрите багри на промяната. Не се цупи, че снегът ѝ пречи на гледката. Просто с него гледката става още по-хубава, защото събужда сетивата, измива калта, отключва фантазията.

Любовта трябва да бъде планинска, за да устои на сезоните и снежна, за да променя мирогледа ни. Докато планината още е там, копнееща за нежната прегръдка на снега, надежда за любов винаги ще има. Дори и снегът отдавна да се е разтопил.

Скучна доза щастие

Цари всеобщо веселие. Приятно е да се чувстваш част от широките усмивки и зареждащите ритми. Но докато седя безмълвна и вдишвам чуждото забавление, осъзнавам, че третото ми око търси с поглед сродна душа, с която да разплита магия. И тогава ме перва истината, която дълго време стоеше наказана в ъгъла – моите стимуланти вече са различни. И аз захапвам цигара след цигара, но не за настроение, а за запълване на самотните мисли с безметежен дим. И аз се опиянявам от домашни гроздови ферментации, но само до момента, в който изпаренията затанцуват приятен и неангажиращ блус със сърцето ми.

Вече не обичам крайностите. Животът тече прекалено бързо, за да добавям във вените му високи градуси на безпаметност. Не искам часове, прекарани в забрава. Искам да помня. Искрените усмивки. Разменените съучастнически погледи на сходни енергии. Хубавата песен, която звучи на заден фон и мелодията от думи, която я надпява. Може би съм скучна. Най-вероятно. Много скука има в душата ми, която чака да бъде споделена. Много книги не са прочетени, картини не са нарисувани, разкази не са написани, места не са посетени и много любов не е изживяна. Толкова много скука има в сърцето ми, че ще прелее от безпочвени надежди, че има и друг начин да бъдем споделени.

Докога можеш да тъпчеш душата си с вредни храни с надеждата, че ѝ е необходима малка доза емоция, за да остане във форма? Докога можеш да стимулираш ума си с чужди срещи? Би ли стоял в равнината, когато искаш да изкачваш планини? Докога можеш да вярваш, че светът в теб е грешно нереден и докога ще се опитваш да го побираш в нечии чужди представи за градоустройство? Може би още дълго време. Може би още малко. Още един разговор. Още един шанс. Още една чашка. Още една цигара време. Още една здравословна доза щастие, за да влезеш във форма и да си готов за планината.

Апартамент с изглед към планина

Пристан. Убещиже. Утеха. Това беше той за мен. Хралупа, в която се криех от целия свят. Надежда, която ме държеше за ръка в трудни моменти. Залез, който ми се сбъдваше всяка вечер. Той беше моят дом. Непокорен. Неудобен. Шумен. Топъл. Уютен. Като първата любов. Знаех, че няма да останем заедно цял живот, но го обичах с цялото си по детски невинно сърце. Обичах светлината, която ме будеше сутрин. Обичах артистичните капандури, навели глави, за да виждам залезите. Обичах многоцветната Витоша, която се криеше зад старите тухлени постройки. Обичах Копитото, което беше моят компас.

Ако се виждаше ясно, значи можех да покорявам планината.
Ако подаваше влажно носле през облаците, парковете в града бяха за предпочитане.
А играеше ли си на криеница, заедно с цялото възвишение, време беше да си остана у дома.

Толкова пъти планината ми е позирала в различна светлина. Толкова багри са запечатани в съзнанието ми. Толкова сълзи са премрежвали възхитения ми поглед. Толкова спомени са се сгушвали под топлото одеяло на дивана.

Дали новите обитатели ще усетят любовта, която подаваше плахо крачето си от завивките в тихите и хладни утрини? Ще чуят ли смеха, разговорите и туптенето на сърцата, които оставиха частица от себе си между тези стени? Дали ще видят белезите от моя живот там? Дали ще се досетят от какво са? Ще утешат ли раните ми с капчица оптимизъм? Знам, че планината ще бъде там. Пейзажът около нея може да се променя. Да поникват строителни кранове, многоетажни сгради, сменени дограми на прозорци, но планината ще е винаги там, все така пъстра и многолика.

Ключовете придрънкват безцелно в джоба ми, без връзка и посока. Трябва да ги върна на новите стопани. Дано да са грижовни. Отварям за последен път вратата. Посреща ме празен апартамент. Празен откъм вещи, но пълен с много спомени, грешки и хаотични емоции. Като самата мен. Отварям прозореца. Витоша е окъпана в облаци. Моментът е подходящ за оставане вкъщи. Захвърлих ключовете и обърнах гръб на мъгливата планина. Време беше да се скрия под новия покрив. Не е с гледка към планината, но е с аромат на надежда за ново начало и укротяване на опърничавото ми сърце.