springtime

Пътува ми се

Пътува ми се. С теб. До теб. Към нас. Да се подслоня под рамото ти. Да е топло, силно и приглушено. Да стъпваме по непознати улици. Да ухаем на емоция и приключение. Да цапаме обувките си. Да благославяме сладката болка от мазолите, които ни напомнят за изминалите километри. Да даряваме благоуханни вкусове на непцата си. Да шепнем думи на чужди езици и да се смеем колко нелепо звучат с нашия неподправен акцент. Да очакваме с нетърпение зората. Да кимаме с глава като едни видни изследователи, а всъщност тайно да си мечтаем за плътния вкус на виното, което ни очаква само на няколко пресечки от поредния музей.

Пътува ми се. Около теб, света и съседната махала. Да се смеем по нашенски и никой да не ни укорява. Да се снимаме в лигави пози и да ги запазим само за нас. Без споделяне, лайкове и фалшиво щастие. Да оставим местоположението в тайна. Да скрием любовта си в погледа на случайния минувач. Да си вземем дрънкулки за спомен, които ще припяват звънката песен на спомена, когато вече сме си у дома. Да сме ние. Да опознаваме багрите около нас и вътре в нас.

Пътува ми се. Към теб. Към себе си. Към нас.

Най-добрият град

Запознах се с Виена в един слънчев септемврийски ден и я харесах на мига.

Очите ми се хранеха с величествени гледки, а слухът ми поглъщаше мелодии, които само сърцето можеше да разпознае. Попивах слънчеви лъчи, отразени в тихия Дунав и къпех погледа си в зелена пелена. Отварях сетивата си до такава степен, че се изтощавах и задъхвах от количеството светлина, което нахлуваше в тях. Потапях се в атмосферата на най-добрия град за живеене и се оставях да ме носи по течението. Оставях се в гостоприемните му, понякога хладни ръце и просто живеех – без очаквания, без колебания и без задни мисли. Във Виена няма вратички за скрити човешки помисли. При нея всичко е на показ. Тя е искрена и директна. Понякога остра и груба, но винаги гледаща право в очите на сърцето.

Опознах Виена в най-хубавата ѝ светлина и се влюбих – в красивите сгради, в изтупаните и шумни улици, в цветните градини, в музиката, в помпозността, в романтиката, която ме прегръщаше отвсякъде. Влюбих се във всичко. Бях заобиколена от дворци и файтони и се чувствах като истинска принцеса в приказка. Не исках да се будя от съня. Стъпвах с лекота по каменистите алеи, вдишвах аромата на розите и на есенното слънце. Оставях се на интуицията да ме отведе към високите хълмове, в които се къпеше залезът. Хващах за ръка щипещия вятър и слушах в захлас разкази за императори, арки и фонтани. Танцувах с падналите листа в парковете. Тананиках си с уличните музиканти. Дразнех се на руменината по бузите от рязкото застудяване. Стоях далеч от готическите краски и укротявах препускащото си сърце с бароковите творения. Засищах свободата си с изкуство и нови преживявания. Прегръщах непознатото и го превръщах в мой спомен.

Такава беше Виена за мен – непознато увлечение, което ме подслони и ме нахрани с любов. Не злоупотребих с гостоприемството ѝ. Останах точно толкова време, колкото беше необходимо, за да не се разочаровам и да остана влюбена. Идеалистичният ѝ образ не беше помрачен от битовизми и преходно щастие. Тръгнах си точно когато ми беше най-вълнуваща и интересна. Но все пак видях Виена и я разпознах. Тя също ме позна. Такава, каквато съм. Жадна, чувстваща и мислеща. Оставих я там с надеждата, че някой ден, когато се върна в искрената ѝ прегръдка, ще ме помни и ще ми се усмихне през купестите облаци на забързаното време. А аз ще си спомня какво е чувството да си влюбен, идилично и истински, без задни мисли.