Етикет: работа

На екрана мигат хиляди светлини. Телефонът те подсеща, че има живот извън твоята глава и този живот те вика сега, веднага, по възможност дори за вчера. Часовникът тиктака в привидно небрежен ритъм. Слънцето слага похлупак върху топлата си грива и бавно се скрива зад небосклона. Денят отминава, а екранът продължава да мига и да дразни очите ти с изкачащи правоъгълничета, които ти напомнят за закъснели срещи и пропуснати уговорки. Главата ти бучи и нашепва, че е време да излезеш от този транс и да уловиш светлината. А може би гласчето ти подсказва, че е време да запалиш синкавата лампа и да окъпеш стаята си в надежда за вечерно просветление.

За миг ти се иска да захвърлиш всичко, да излееш кофа с вода върху това препускане, да потушиш огъня, да превърнеш стреса в дим. Иска ти се мигащите светлини да изчезнат и на тяхно място да се появи статична снимка на смешно куче или красив пейзаж на непозната за теб земя. Мечтаеш си как телефонът ти се превръща в пощенска кутия за приятелски и любовни приказки. Представяш си как слънцето огрява стаята, докато ти не решиш да го угасиш. Бленуваш шумът в главата да се плисне в брега на бистро и прохладно поточе. Фантазираш как седиш в топлата прегръдка на нежно одеяло с единствената компания, която никога не те разочарова – книгите. Унасяш се в това вълшебно чувство на безгрижие и за миг забравяш въздушните кули, които сам си построил.

Сега вече си свободен, но рахатлъкът ти тежи. Очите са уморени от четене и взиране в една точка. Няма мигащи светлини, но и кутията с бленувани приказки също през повечето време е празна. От екранът ти се усмихват очите на най-сладкото куче на света, но дори и то ти става омразно. Осъзнаваш, че слънцето свети дотогава, докогато самото то си поиска и така или иначе в един момент светлината става изкуствена. Безгрижието се превръща в сериозна грижа. Разбираш, че когато почивката не е заслужена, е по-скоро бреме. Тежи като воденичен камък на съвестта и на ромолящото поточе. Пречи на ума и на сърцето да диша. Безгрижието е отговорност, която не е за всеки. Изисква се постоянство и упоритост, за да останеш спокоен за своето безгрижие. Защото, когато не крадем от времето, а то краде от нас, животът се превръща в една олющена и монотонна въртележка, около която са засадени дъхави цветя, но това не прави въртележката по-живописна.

Блянът за лентяйство е първично човешко желание, но внимавай за какво мечтаеш, защото някой някъде там копнее за онези мигащи светлини и за нетърпеливата свързаност на работещия часовников механизъм, които на теб толкова много ти пречат.

Дали излежаването на дивана ще стане поредната допълнителна придобивка, за която компаниите ще се бият в гърдите? Само допреди няколко месеца „работата от вкъщи“ беше сравнително често срещано понятие в развитите екипи и нещо немислимо за изостанали структури, в които „място за отдих“ беше просто стол за хранене на партерния етаж. Пазарлъкът беше уморителен и настървен, все едно разменната монета е скъп и рядък предмет, а не просто удобството да отмяташ задачки от уютното спокойствие на дома. Разбира се, повечето от купувачите си представяха идеалистична картинка, която не включва мрънкащ приятел, шумен съквартирант или ревящи деца. А продавачите развиваха апокалиптични сценарии в ума си за мързелуване, спотайване, гледане на филми и прахосване на ценно работно време за всичко друго, само не и за спешните задачи.

Всички грешаха. Днес домовете ни са офиси, а колегите са пращящи гласове и плуващи на екраните ни глави. Свикнахме да прекарваме дните си със слушалки на ушите, отворили сетивата си за конферентните разговори, но не и за слънцето навън. Не чакаме да наближи обедната почивка, за да се съберем с любимите колеги, нетърпеливи да погълнем малко храна за тялото и за душата. Чакаме да свърши поредната онлайн среща, за да обърнем поне две-минутно внимание на естествените си физиологични нужди. Мръсните чаши и чинии от обяда не ни правят впечатление, защото дори и да отидем до кухнята да ги измием, няма да ни огрее стокаратовата усмивка на колежката от офиса в дъното на коридора. Вместо това пускаме пералня, лежим на дивана, местим се на терасата, за да подишаме чист въздух и се дразним на прашасалите саксии за цветя.

В тези несигурни времена сме по-продуктивни от всякога. Имаме време за семейството, за дома, за печката и за разходката на кучето в квартала. Имаме време за работни срещи по телефона и по време на отпуската, дори и да сме решили да подишаме чист планински въздух и да се излежаваме на някой басейн. Няма време за почивка, защото нека си го признаем – работата от вкъщи си е един вид почивка. Нали не ходим в офиса. Решенията се взимат бързо. Не се губи време в излишни празни приказки. Няма време за приятелства, екипен дух или откраднати развлечения. Вече всичко е вкъщи, на сигурно място, зад заключената външна врата. В една стая работиш, ядеш, целуваш и плачеш. Всичко е затворено на едно място и е толкова лесно. Спестява време. Отваряш прозорците, за да се проветри и вече си готов за следващата среща, целувка или кратка дрямка на дивана. Какво по-хубаво от това? Мога да изброя хиляди по-хубави неща. И някои от тях ще включват работа от вкъщи, но от време на време, а не по всяко време. Едно е сигурно – нито офисите, нито домовете, нито отпуските ни вече ще са същите.

Оставям ви. Пералнята ми извъртя. Време е да простирам. Дано поне и съседката е излязла на терасата, за да си продумам с нея две-три думи, които не включват тези, изписани прилежно на стария тефтер.