Етикет: раздяла

Притворила съм очи и „гледам“ към слънцето. То бавно пуска своята лъчезарна усмивка между клепачите ми. Гъдел ме е. Но е хубаво. Топли ме и знам, че когато отворя очи, ще чуя звънкия му смях. Някой вече е започнал обратното броене. 3.2. Само да не забравя да тръгна. 1. Отварям очи. Споменът вече е започнал да бяга. Усещам как краката ми се подчиняват на порива да го догонят. Бързи сме. И аз, и краката, и споменът. Виждам гърба му. Огряват го същите лъчи, които закачливо ме побутват по дясната буза. Не мога да видя очите му, но знам, че гледат напред. Няма да се обърне. Трябва да го настигна, за да го видя. Но имам странното усещане, че тази надпревара няма да има финална права, нито лента за победителя.

Все пак краката ми забързват своя ритъм. Толкова съм близо, че мога да докосна познатия силует. Иска ми се да спре да бяга. Не може ли просто да седнем отстрани на бордюра и да си помълчим заедно. Закъде се е разбързал. Не му ли е приятно да остане още малко с мен. Няма публика. Пред кого се опитва да се докаже. Усещам умората в стъпалата си. Сърцето ми не просто препуска, а галопира към сянката на спомена. Знам, че всеки момент душата ще се откаже, а след нея и краката. Спирам. Слънцето вече не просто ме побутва, а направо ме тръшва на земята.

Изгубих го от поглед. Ясно беше, че в това състезание няма как аз да изляза победител. Съперникът беше илюзия, мираж. Не можеш да се надпреварваш с това. Събрах дъха си. Седнах на земята и сведох глава. Поне се опитах да го задържа. Сърцето бавно се прибра в кошарата си. А краката ми започнаха да усещат твърдия асфалт. Отново затворих очи. Слънцето остави горещата си ръка на тила ми. Утешаваше ме по най-топлия начин, по който можех да бъда утешена.

Усетих студен полъх. Вече не бях сама. Бавно отворих очи и видях сянката на спомена. Беше се върнал. За кратко. С леки стъпки и загадъчна усмивка, сякаш да ми напомни, че винаги ще бъде по-бърз от мен, но никога няма да избяга. За добро или за лошо. Ще е там, зад ъгъла, в сянката на дърветата, под опашката на вятъра, приседнал на бордюра до мен. Поне вече няма да се надпреварваме. Намерих огромна утеха в тази мисъл.

Изправих се с усмивка, хванах го за ръка и го поведох напред.
С мен.
Към нови хоризонти.
Ще го пусна тогава, когато сме готови.
И двамата.

Да започна начисто? Да събуя обувките пред вратата, за да не вкарам калта от спомена за теб? Да измия ръцете си от фантазията за споделеност? Да наплискам очите си с течаща вода, за да изчезне прахта от твоите отдалечаващи се стъпки. Как се започва начисто?

Дали да не изгоря всички мебели за по-лесно? Така няма да ми се налага да претапицирам дивана. И леглото ще изгоря. Ще си запазя единствено завивките. Все пак са ми любими, а и са 100% памук. Ще ме топлят, когато на душата ѝ стане студено. Както съм започнала, мога да изхвърля в огъня и кафеварката, в която ми правеше кафе всяка сутрин и тигана, в който ти направих първите палачинки. А с телефона какво да правя? Във вените му тече твоята емоционална припряност. Не мога да го изгоря. Наскоро го купих. Да изтрия всичко е очевидната първа стъпка – имена, тапети, снимки, дати, спомени. Да му направя промивка и да освободя пространство за неопетнени емоции. Но тогава нищо няма да ми остане. Само някакъв механичен уред. Ще го намразя още повече. Значи и той отива в купчината, заедно с кафеварката и тигана. Какво ми остана? Дрехите. Не помня в коя рокля ме обичаше най-много, нито кои дънки ме придружаваха в игривите ни уикенди, прекарани на път. Помня само отражението в зениците ти, които бяха толкова широки, че се оглеждах в тях като в огледало. Бях толкова красива. Там. За теб. Изгарям всичко. Не искам да рискувам някога, някъде, за някой да се облека в дреха, от която да ме лъхне замърсен спомен.

Започнах начисто. Огънят си гори и догаря. Почти се превърна в пепел. Купих си нови дрехи. Копнея да се почувствам красива в тях. Тиган и кафеварка още нямам. Чакам да се събудя с апетит за споделена закуска и ароматно кафе. Леглото и дивана са си същите. Сърце не ми даде да ги сменя. Въпреки че бяха придобили формата на твоя силует, с времето отпечатъкът изчезна. Телефонът също запазих. Сега в него има много памет за съхранение и малко време за губене. Оставих го на вибрация. Вече не очаквам с нетърпение звуковия сигнал. Не очаквам нищо от теб.

Кога започнах начисто ли? Дочаках есента. Дочаках онзи момент, в който вече не се надявах. Пуснах парцала. Изритах кофата с мръсна вода. Обух обувките, които чинно ме чакаха пред входната врата. Заключих зад себе си и излязох навън, където улиците бяха прашни, но мислите вече бяха почистени.

Видях те случайно. Ти и твоето дете. Панталоните ти бяха навити гордо нагоре. Изглеждаше по-висок, отколкото те помня. Детето държеше оранжев балон и се смееше. Едва ли има по-тъжна картина от тази на отминалата ни отдавна любов и настоящото детство на дете, което не е наше. Една мисъл се стрелна през ума ми, бодна ме с иглата на съмнението. „Дали и нашето дете щеше да бъде момче“. Винаги съм си представяла момиче. Моите пъстри очи, сгушени в твоите тъмни къдрици и с няколко слънчеви бани по рождение. Дива, непокорна, каквато беше и нишката помежду ни.

Дали щеше да я обичаш толкова и да я озаряваш с тази мека топлина, с която даряваш твоя малък двойник в момента. Дали аз щях да те обичам толкова, колкото заслужаваше? Дали щях да остана? Може би това ми липсваше в нашата любов – детската наивност за общо бъдеще. Или може би твоята надежда е бил този малък, хвъркат хулиган и неговата майка. Никога няма да разберем. Знам, че в този момент нашите спомени ми станаха още по-далечни. Годините, в които бяхме сляти в едно, се натъпкаха в торбичка за еднократна употреба. Сякаш нищо от това, което се е случило между нас, не беше реалност, нито сватбата, нито ремонтите, нито сълзите или смехът….

Виждам само големите очи с цвят на кестен, които не са твои или мои, а нейни. Хубави очи. Дано и сърцето й е толкова уютно, колкото погледът на нейния син. Една мигла е паднала на бузата му. Докосни я и я изпрати с топъл полъх към моята надежда, че някой ден и ти ще погледнеш в непознати за теб детски очи, но ще познаеш мен – онази, която те остави, за да търси слънце, но най-накрая е намерила подслон.

Забравих нашите песни. Страх ме е. Вече не помня какво е усещането да ме лъхне аромата ти. А нетърпението да се появиш на вратата ми? Наистина ли се е случвало? Все още имам бегъл спомен за гъделичкането от прахта по щорите, когато доближавах прозореца да видя дали колата ти паркира пред блока.

Дори не помня кога забравих. Кажи ми с кои песни ме поздравяваше за „Добро утро“, а за „Лека нощ“… Не, всъщност преди да заспим не слушахме песни, а просто пращенето на гласовете си по телефона. Дори не помня какво дискутирахме. Говорехме ли изобщо? Колко те обичах. Беше ми достатъчно просто да си там, дори и без съдържание. Просто да си там, на екрана на любимия ми телефон, на стола до мен сред приятелския смях, в ръцете ми, докато „имитираме“ влюбване пред другарите на някоя бозава ретро чалга. Беше ми достатъчно просто да чувам името ти, да го виждам, да го усещам. Вдишвах името ти, с него будех ума си, сетивата, всяко настръхване, всяко докосване, всичко беше просмукано с името ти.

Едва ли някога ще забравя това съчетание от букви, мелодията, вибрациите. Но забравих трепета, който ми носеше. Сега го избягвам. Рядко го чувам, често прекъсвам вибрациите, сякаш те няма и никога не си съществувал. Странно, но ми се иска да забравя името ти, не и песните, които ни свързваха, не и усещането да докосна буза до гладката част на врата ти, където е топло, меко и мирише на нас. А точно тези усещания започвам да забравям. Сякаш името ти свети в неонова светлина, а споменът за нашата близост е отражение в локва, която пресъхва. Искам да те помня с пеперуди в стомаха, не с утайка в главата. Искам името ти да предизвиква лека усмивка за предишно „случване“ на две души, които много се обичаха, а не стремглаво препускане на ума в желание да не си спомни.

Нашето място отдавна е заето с други хора, лежат на нашето легло, отварят нашата врата, вълнуват се между нашите стени, вдишват моята прах и твоето нетърпение. Нашето място отдавна е спомен, но името ти все още е в моето настояще – ярко, предизвикващо болка в очите и силна умора в сърцето. Вече други ме нараняват, позволих си дори да се влюбя в друго име, но никога няма да бъда така завладявана, обсебена, стъпкана и изцяло подчинена, както от твоите инициали.

Егоистична любов. Да, такава беше. Това беше и една от първите песни, която ни сближи. Може би точно нея никога няма да забравя.

Усещаш ли бурята, когато наближава? Мирисът, който се просмуква в ноздрите. Яростното движение на вятъра. Студеният допир. Кара те да настръхваш. Времето те предупреждава. Идвам и не съм само, нося със себе си листа, хлад и поражения.

Така те усетих и теб. Поредната буря. Поредното бедствие, след което ще бъде отново пусто, с разхвърляни боклуци и аромат на дъжд във въздуха. Дълго те чаках. Усещах присъствието ти преди да чуя името ти. Ако някога съм мечтаела за любовта, винаги съм си представяла твоя образ – очите ти, усмивката, начинът, по който се движиш, нещата, които казваш…Всяка своя мечта олицетворявах с желанието за среща с теб. Точно с теб! Приятно ми е „мой идеал“, как си? Как е животът? Спиш ли, храниш ли се, усмихваш ли се? Как минават дните ти? Чакал ли си ме и ти?

Може да си поредната буря, но след теб ми е по-пусто от всякога. След всяка буря изгрява слънце. И някъде  дълбоко в мен знам, че слънце е имало и ще има преди, по време и след теб. Но ти ми разруши мечтата. Сега знам, че те има, но всъщност те нямам повече от преди. Открадна ми илюзията, че някой ден ще те срещна. Умря надеждата за нашето „ние“. Питам се колко бури може да преживее човек – една, две, безкрай. И всъщност какъв е смисълът в бурите – усмиряват ускореният пулс на минувачите, приютяват бездомните, измиват нечистите помисли. Какво всъщност е тяхното предназначение, освен че след себе си оставят тишина и пустош. Болката е като буря – кара те да настръхваш от студ, примирение, безнадеждност.

И аз като поредната слънчева буря не съм лесна за преживяване.  Аз съм циклон, онова, което преобръща подредения им свят, кара ги да чувстват, да мислят, да живеят. Аз съм бурята, която „силните мъже“ не очакват. Аз съм тъмният облак, вятърът, който вдига „полите им“, студът, който прониква под кожата им, усещането, че са в беда и не могат да направят нищо друго, освен да слушат гръмотевиците и да чакат бурята да отмине.  А тя отминава, както и всичко останало.

Не искам да се крият от мен и да се чувствам виновна, че им обърквам плановете за слънчев живот. Ще чакам някъде там по пустите улици с надеждата, че някой ден ще видя моята несъвършена половинка, която ще е вдигнала глава нагоре и ще пие от капките дъжд, без страх, че ще се намокри. А дотогава мога да стисна ръката на моята мечта, да потисна чувството на гадене в стомаха и да кажа „Всяка мечта си има своята цена и моята е да те изгубя, преди да те намеря“. След което да се обърна, да се усмихна на слънцето и да продължа към своето „утре“, когато прогнозата ще е за нормални отношения и положителни температури.