springtime

Пътува ми се

Пътува ми се. С теб. До теб. Към нас. Да се подслоня под рамото ти. Да е топло, силно и приглушено. Да стъпваме по непознати улици. Да ухаем на емоция и приключение. Да цапаме обувките си. Да благославяме сладката болка от мазолите, които ни напомнят за изминалите километри. Да даряваме благоуханни вкусове на непцата си. Да шепнем думи на чужди езици и да се смеем колко нелепо звучат с нашия неподправен акцент. Да очакваме с нетърпение зората. Да кимаме с глава като едни видни изследователи, а всъщност тайно да си мечтаем за плътния вкус на виното, което ни очаква само на няколко пресечки от поредния музей.

Пътува ми се. Около теб, света и съседната махала. Да се смеем по нашенски и никой да не ни укорява. Да се снимаме в лигави пози и да ги запазим само за нас. Без споделяне, лайкове и фалшиво щастие. Да оставим местоположението в тайна. Да скрием любовта си в погледа на случайния минувач. Да си вземем дрънкулки за спомен, които ще припяват звънката песен на спомена, когато вече сме си у дома. Да сме ние. Да опознаваме багрите около нас и вътре в нас.

Пътува ми се. Към теб. Към себе си. Към нас.

Скучна доза щастие

Цари всеобщо веселие. Приятно е да се чувстваш част от широките усмивки и зареждащите ритми. Но докато седя безмълвна и вдишвам чуждото забавление, осъзнавам, че третото ми око търси с поглед сродна душа, с която да разплита магия. И тогава ме перва истината, която дълго време стоеше наказана в ъгъла – моите стимуланти вече са различни. И аз захапвам цигара след цигара, но не за настроение, а за запълване на самотните мисли с безметежен дим. И аз се опиянявам от домашни гроздови ферментации, но само до момента, в който изпаренията затанцуват приятен и неангажиращ блус със сърцето ми.

Вече не обичам крайностите. Животът тече прекалено бързо, за да добавям във вените му високи градуси на безпаметност. Не искам часове, прекарани в забрава. Искам да помня. Искрените усмивки. Разменените съучастнически погледи на сходни енергии. Хубавата песен, която звучи на заден фон и мелодията от думи, която я надпява. Може би съм скучна. Най-вероятно. Много скука има в душата ми, която чака да бъде споделена. Много книги не са прочетени, картини не са нарисувани, разкази не са написани, места не са посетени и много любов не е изживяна. Толкова много скука има в сърцето ми, че ще прелее от безпочвени надежди, че има и друг начин да бъдем споделени.

Докога можеш да тъпчеш душата си с вредни храни с надеждата, че ѝ е необходима малка доза емоция, за да остане във форма? Докога можеш да стимулираш ума си с чужди срещи? Би ли стоял в равнината, когато искаш да изкачваш планини? Докога можеш да вярваш, че светът в теб е грешно нереден и докога ще се опитваш да го побираш в нечии чужди представи за градоустройство? Може би още дълго време. Може би още малко. Още един разговор. Още един шанс. Още една чашка. Още една цигара време. Още една здравословна доза щастие, за да влезеш във форма и да си готов за планината.