rain

Да погалиш с поглед

Тясно ми е. Като в претъпкано купе. Задушно, шумно и неудобно. Ту някое коляно ще ме побутне, ту някоя кашлица ще ме „близне“ по лицето. Прозорецът е мръсен. Дори красотата отвън е скрита. Спирките се редят. Някои хора слизат. Качват се нови. Но на мен ми е все така тясно. Спомням си други пътувания. Усмихнати, удобни, неуморни. Водеха нанякъде. С посока, но без очаквания. И ми беше широко. И имах удобно рамо, на което да се облегна, и място, на което да опъна крака. А те имаха нужда от почивка. Трепереха от умора. Неудобна, но приятна умора.

Спомням си едно конкретно пътуване. Беше преди има-няма 20 години. Мама беше до мен. Прибирахме се обратно към дома след няколко дни, прекарани в днешното ми вкъщи. Купето не беше пълно с много хора. Само няколко, но достатъчно, за да е широко на сърцето ми. С мама до мен се влюбих в едни очи, които имах щастието след това да нарека първата си голяма любов. Никога няма да забравя какво ми каза той няколко месеца по-късно, когато вече не само очите ни се бяха срещнали: „След като бях задремал от дългия и непринуден разговор с теб и майка ти, се събудих от топъл полъх на лицето си. Отворих очи и осъзнах, че идва от твоя поглед. Беше се втренчила в мен. Тогава си помислих, че бих се будил всеки ден от тази топлина“.

Е, не се будехме един до друг толкова дълго време. Като всяка първа любов и тази не остана последна. Но си мисля… ей така докато ми е толкова тясно…колко хубаво е човек да вярва в подобни приказки. Истински да вярва в магията на това да се влюбиш и да погалиш с поглед. Сега живея в друга приказка. Виждам облаци и дъги, но онова рамо вече го няма. И онези очи отдавна са забравени. Подпирам се на собствената си ръка, галя с топъл поглед единствено изтръпналите си крака и си мисля как да се почувствам нашироко в тази теснотия.

swans

В надпревара със спомена

Притворила съм очи и „гледам“ към слънцето. То бавно пуска своята лъчезарна усмивка между клепачите ми. Гъдел ме е. Но е хубаво. Топли ме и знам, че когато отворя очи, ще чуя звънкия му смях. Някой вече е започнал обратното броене. 3.2. Само да не забравя да тръгна. 1. Отварям очи. Споменът вече е започнал да бяга. Усещам как краката ми се подчиняват на порива да го догонят. Бързи сме. И аз, и краката, и споменът. Виждам гърба му. Огряват го същите лъчи, които закачливо ме побутват по дясната буза. Не мога да видя очите му, но знам, че гледат напред. Няма да се обърне. Трябва да го настигна, за да го видя. Но имам странното усещане, че тази надпревара няма да има финална права, нито лента за победителя.

Все пак краката ми забързват своя ритъм. Толкова съм близо, че мога да докосна познатия силует. Иска ми се да спре да бяга. Не може ли просто да седнем отстрани на бордюра и да си помълчим заедно. Закъде се е разбързал. Не му ли е приятно да остане още малко с мен. Няма публика. Пред кого се опитва да се докаже. Усещам умората в стъпалата си. Сърцето ми не просто препуска, а галопира към сянката на спомена. Знам, че всеки момент душата ще се откаже, а след нея и краката. Спирам. Слънцето вече не просто ме побутва, а направо ме тръшва на земята.

Изгубих го от поглед. Ясно беше, че в това състезание няма как аз да изляза победител. Съперникът беше илюзия, мираж. Не можеш да се надпреварваш с това. Събрах дъха си. Седнах на земята и сведох глава. Поне се опитах да го задържа. Сърцето бавно се прибра в кошарата си. А краката ми започнаха да усещат твърдия асфалт. Отново затворих очи. Слънцето остави горещата си ръка на тила ми. Утешаваше ме по най-топлия начин, по който можех да бъда утешена.

Усетих студен полъх. Вече не бях сама. Бавно отворих очи и видях сянката на спомена. Беше се върнал. За кратко. С леки стъпки и загадъчна усмивка, сякаш да ми напомни, че винаги ще бъде по-бърз от мен, но никога няма да избяга. За добро или за лошо. Ще е там, зад ъгъла, в сянката на дърветата, под опашката на вятъра, приседнал на бордюра до мен. Поне вече няма да се надпреварваме. Намерих огромна утеха в тази мисъл.

Изправих се с усмивка, хванах го за ръка и го поведох напред.
С мен.
Към нови хоризонти.
Ще го пусна тогава, когато сме готови.
И двамата.

Любимец

Един от най-ярките спомени от моето детство е как дядо ми критикуваше моите родители защо подслоняват домашни любимци. „За какво ви е това куче. Само ангажимент и грижи“. И не, дядо ми не беше безчувствен и повърхностен човек. Напротив, той беше един от най-интелигентните и добри хора, които познавам. Просто имаше теория. „Не искам да отглеждам куче, защото ще го заобичам, то ще си отиде и аз ще страдам“. Теория, тежаща върху детските ми плещи като бетон. „Като не допускаш сърцето ти да изпита любов, не страдаш и ако тази обич ти бъде отнета“. Дълги години гледах с недоумение на тази липса на смелост да се привържеш и да бъдеш уязвим.

Вярно е, да се разделиш с нещо скъпо ти отнема много– топлина, навик, споделеност, чифт любящи очи и две –три завивки за разкош. Раздялата е тишина. Не е планирана, нито очаквана. Не се случва с напомняне в календара. Не ставаш сутрин с мисълта „днес по обяд ще намеря време да отметна тази задача“. Не си обличаш най-хубавата дреха, нито пък слагаш дискретен грим, от който очите ти да блестят. Не отваряш вратата с усмивка и гостоприемното „заповядай“. Не може и да бъде отложена за по-подходящо време. Часът винаги е неудобен. Мястото е притихнало, а дрехите винаги са тесни. И в нея няма нищо невероятно, освен лутащите се мисли, които са се опиянили от чувството на вина, съмнение, страх, умора и вълнение.

Привързал си се. Късно е тепърва да не ти пука. Кучето е отгледано, има си име, местенце в дома ти, където е спало, гушело се е в теб и е потрепвало докато сънува. И при раздяла неминуемо се появява и онази болка, от която дядо ми цял живот е странял. Болката, че нещо ти е отнето. И няма значение дали ти си го дал доброволно, защото не го искаш или някой го е изтръгнал от ръцете ти. Чувството, че си загубил се е свило на кълбо в сърцето ти.

След толкова много години и не един загубени „любимци“ се питам дали предпазливият ми дядо не е бил прав. Дали би могъл да подреждаш дните си без спойката на привързаността. Дали можеш да ги превърнеш в картина от красиви мигове, без да им придаваш значение. Дълбоко в сърцето си се моля да не е така. Иска ми се обичта да е гиздав накит от споделени мигове. Иска ми се да вярвам, че не мога да си спестя болката, защото ако пестя от нея, пестя и от любовта. Искам да си взема куче и да му се радвам без страх и готовност за бягство. Искам да ме приюти, да се привърже към мен и да бъдем „у дома“…поне дотогава, докато успея да докажа на дядо, че не е бил прав.

Искам отново да съм дете

Искам отново да съм дете. Мама да ми приготвя закуска и да ми се ядосва, че не съм я изяла, а тати да „цъка“ с език и да мърмори колко голям инат съм. Но как да ядеш, когато навън те чакат толкова лудории. А времето лети бързо. Едно ожулване на коляното и вече си пораснал. Искам отново да си обуя най-захабените къси панталонки и да се муся на съседските деца, които ми се подиграват заради късо подстриганата коса и мъжката походка. Нека се присмиват. Само след няколо години косата ще бъде дълга, а походката ….е, почти същата, но поне в други форми. Някои неща няма да се променят.

Искам отново да съм дете. Да ям пържените картофки на баба до пръсване. Да се учудвам как има търпението да ги изпържи в толкова малко тиганче и как е възможно да не ми се сърди, че ги изяждам всичките, а тя пак е на филия хляб със сиренце. Искам да мога отново да си играя без притеснение за правилата и резултата. Просто да си поиграя. С другите. Със себе си. Искам отново да вярвам, че е непосилно да си напиша домашните навреме. Да се надявам, че като порасна, ще разбирам всичко и ще знам отговорите и на незададените въпроси.

Искам отново да се влюбя по детски. Да е невинно. Драматично, но до болка чисто и неопетнено от света на възрастните и тяхната реализирала се любов. Да няма време да ти омръзне, защото играта на баскетбол не е вечна, а и все някога се стъмва и трябва да се прибереш за вечеря. Да се развълнуваш от поглед, добре подадена топка, жест на внимание под формата на шега или просто от присъствието на друг човек. Да обичаш безусловно, защото просто си влюбен във фантазия, която ще порасне и ще се превърне в спомен. Но емоцията ще си остане същата, там – в училищния двор, на пейката, до обелките от семки и свенливите докосвания.

Искам отново да бъда Снежанка, а тати да е Дядо Мраз и да раздаваме подаръци на цялата фамилия. Да се смеем. Да сме заедно. Да ядем от вкусните сърми на баба. Дядо отново да е безупречно облечен. Вуйчо отново да разказва надлъж и нашир неговите си теории за живота. Бати и братчеда да „пуцат“ пиратки в двора, а мама и леля да се възмущават на щурия им ентусиазъм да останат без някой и друг пръст. Искам отново да съм дете и да вярвам, че тази картина никога няма да изчезне, че тези хора ще са вечни.

Искам отново да съм дете, за да вярвам, че всеки кръстопът дава шанс за ново начало. Да не ме е страх да избера. Да не съм нетърпелива. Да седя спокойна. Да си изям закуската. Да зарадвам мама и тати. Да се облека и да изляза да си поиграя. С детето в мен и с децата в другите. Искам отново да съм дете.

Любовта, без която можем

Забравих нашите песни. Страх ме е. Вече не помня какво е усещането да ме лъхне аромата ти. А нетърпението да се появиш на вратата ми? Наистина ли се е случвало? Все още имам бегъл спомен за гъделичкането от прахта по щорите, когато доближавах прозореца да видя дали колата ти паркира пред блока.

Дори не помня кога забравих. Кажи ми с кои песни ме поздравяваше за „Добро утро“, а за „Лека нощ“… Не, всъщност преди да заспим не слушахме песни, а просто пращенето на гласовете си по телефона. Дори не помня какво дискутирахме. Говорехме ли изобщо? Колко те обичах. Беше ми достатъчно просто да си там, дори и без съдържание. Просто да си там, на екрана на любимия ми телефон, на стола до мен сред приятелския смях, в ръцете ми, докато „имитираме“ влюбване пред другарите на някоя бозава ретро чалга. Беше ми достатъчно просто да чувам името ти, да го виждам, да го усещам. Вдишвах името ти, с него будех ума си, сетивата, всяко настръхване, всяко докосване, всичко беше просмукано с името ти.

Едва ли някога ще забравя това съчетание от букви, мелодията, вибрациите. Но забравих трепета, който ми носеше. Сега го избягвам. Рядко го чувам, често прекъсвам вибрациите, сякаш те няма и никога не си съществувал. Странно, но ми се иска да забравя името ти, не и песните, които ни свързваха, не и усещането да докосна буза до гладката част на врата ти, където е топло, меко и мирише на нас. А точно тези усещания започвам да забравям. Сякаш името ти свети в неонова светлина, а споменът за нашата близост е отражение в локва, която пресъхва. Искам да те помня с пеперуди в стомаха, не с утайка в главата. Искам името ти да предизвиква лека усмивка за предишно „случване“ на две души, които много се обичаха, а не стремглаво препускане на ума в желание да не си спомни.

Нашето място отдавна е заето с други хора, лежат на нашето легло, отварят нашата врата, вълнуват се между нашите стени, вдишват моята прах и твоето нетърпение. Нашето място отдавна е спомен, но името ти все още е в моето настояще – ярко, предизвикващо болка в очите и силна умора в сърцето. Вече други ме нараняват, позволих си дори да се влюбя в друго име, но никога няма да бъда така завладявана, обсебена, стъпкана и изцяло подчинена, както от твоите инициали.

Егоистична любов. Да, такава беше. Това беше и една от първите песни, която ни сближи. Може би точно нея никога няма да забравя.