Етикет: среща

Когато отговори с грейнали очи на моя поздрав за добър ден, бабата се сви във вълнената си жилетка и се мушна обратно зад дървената порта. „Добро да намираме“…А търсим ли достатъчно? Или се препъваме в безграничната човешка глупост и упорито отричаме, че доброто съществува. Има си го – в топлината на сгушените котараци на двора или в парата, която се надига от прясно изпечените зелници. Доброто си седи кротко и в нашите делници. Пази си ни, чака да го намерим и да го погледнем с добри очи. С очите на приятел, съмишленик, бранник. Бих допълнила бабата с чистия поглед и да ѝ споделя: „Добро и да даваме“, но вече се беше прибрала в нейния си разбъркан свят, пълен с подредени спомени.

Реших да почукам на вратата и да надникна в нейното гнездо. Зарадва ми се. Минах през ожулени и бледозелени врати. Видях толкова много покъщина, че се изумих самата тя как се намира в тази бъркотия. Разчисти ми малко трикрако столче, като махна сушените чушки от стария вестик. За миг се почудих дали да седна върху вестника или да ѝ го запазя, но като видях купчината пожълтяла хартия на някогашната маса за хранене, седнах спокойно. Имаше си достатъчно мир и работническо дело. Разглеждах свенливо всичките избелели снимки по стените, украсени с капчици вар и изкусно изплетени паяжини. Разпознах усмивката ѝ в лицето на младата и красива българка, която гледаше с нежност към мъжа до себе си. Беше го хванала под ръка. Накъде ли са тръгвали? Колко ли го е обичала? Дали беше в съседната стая или го e изгубила някъде насред бъркотията. Заслушах се, но в другите стаи беше тихо. Не я попитах. Не исках да угасват грейналите ѝ очи. Поговорихме си малко за селото и героите наоколо. Каза ми няколко мъдрости, които много исках да запомня, но някак умът ми не ги побираше. Важното е сърцето да ги помни. Почерпи ме чай от липа. Не посмях да ѝ кажа, че не ми е по вкуса. Изпих го и дори ми хареса. Сигурно защото беше подправен с добро.

Тръгнах си спокойна за пръв път от много време насам. Продължих по пътя си с мисълта за прегърбената баба и нейната вече извехтяла усмивка. Добро да намираме и в доброто да вярваме. Аз днес го открих в блесналите очи на бабата от близкия двор. И съм благодарна, че я има. Защото, ако нашите прародители не бяха бранили доброто, сега нямаше да има какво да намираме.

Мечтая за среща с морето. Няма нужда да ме ухажва. Искам само да бъде на нашето място в уречения час и да не ме кара да го чакам. Аз ще си обуя звънките сандали. Ще си сложа нежна гривна с дрънкулка около глезена. Към нея ще прибавя бяла ефирна дреха и лятно настроение. Ще се изкъпя в ароматна вана, ще оставя косата ми да се разпилее върху голата кожа. Няма да се среша. Искам да ме види непокорна и освободена. Ще сложа малко блясък на устните, за да ме разпознае. Ще подготвя сърцето си за срещата и ще закрача бодро към брега.

Мечтая за среща с морето. Първо ще го съзерцавам отдалеч. Ще се възхищавам на неугасващия му порив. Ще изкъпя очите си в синия му безкрай. Няма да бързам. Ще се направя на кокона. Нека ме почака малко. Нека усети нетърпение да погали стъпалата ми. Все пак нали специално за него звънти дрънкулката на крачето ми. Когато улови копнеещия ми поглед, ще го даря с най-слънчевата си усмивка. Толкова дълго време събирах тези лъчи, че душата ми ще се разпилее в тази усмивка.

Мечтая за среща с морето. Да ми подаде силна и хладна ръка. Да ме изкъпе в пенливата си невинност и да ме остави да бъда крехка и обичана в обятията му. Ще му подаря дрънкулката си. Искам да се изгуби на дъното му, за да може винаги да му напомня за тази дългоочаквана среща. Ще го целуна по солените бузи и ще се гушна, притихнала, за да чуя ударите на вълните. Не е нужно да му се обяснявам в любов. Сърцето ми ще реди стих след стих за неговата магия. Знам, че ще ме чува, без да говоря. Такава е любовта му. Интуитивна, дръзка, но и безкрайно успокояваща. Не изисква, не обсебва. Просто е там и ме чака да се върна, понякога влюбена, понякога изгубена, но винаги копнееща за неговата прегръдка.

Мечтая за среща с морето. Дано да ме разпознае.