И тази сутрин беше студено. Минус един-два часа сън и плюс едно глобално нетърпение. По улиците е спокойно, не е тихо, но някак е смирено. Виждам дъха си, който ми показва пътя напред. Шапката е мека, а шалът ме е прегърнал с топли ръце. Обичам сутрините, новото пробуждане, боязливото показване на слънцето. Светло е и погледът ти става по-чист. Приятно е да знаеш, че всичко тепърва започва. Вчера е останало завито под тъмната пелена на нощта. А утре е само в мечтите. Изгревът пробужда. Дава сили. Да станеш. Да се облечеш и да тръгнеш. Винаги с посока, защото дори и ти да не знаеш накъде отиваш, някой те дърпа. Нанякъде. И ти винаги ще стигнеш. Някъде. Минус няколко месеца пашкулиране и плюс няколко мига споделеност. И докато се усетиш – вече ще е лято. Пак ще те будят две нетърпеливи очи. Шапката ще е прилежно оставена в скрина под леглото, а кожата свободно ще диша летния хлад на сутрешната роса.
Сезоните са тук, за да ни напомнят, че всичко се променя. Дърветата, ароматите, дори и денят и нощта са много непостоянни. Всичко се променя. И ние никога не оставаме същите. Не сме нито зима, нито лято. Преходни сме и в това е цялото очарование. Да се адаптираш. Да усещаш мириса на морето, дори и когато клоните са голи и сиви. Да стъпваш бос по росната трева, дори и когато чорапите са толкова дебели, че не усещаш малкото камъче в грубите обувки. Да вкусваш дъхавата пролет, когато студът щипе лицето и да копнееш за лепкавото лято, дори когато ръкавите и нощите са дълги.
Обичам сутрините. Карат те да мечтаеш за други сезони. И за миг забравяш, че е студено. Минус един-два часа сън и плюс едно глобалното нетърпение.
Реших да се намеря. Навих си алармата за 6 часа сутринта. Обикновено в толкова ставах всяка сутрин, преди да изгубя ритъма. Легнах си рано, не включих телевизора, за да не ме разсейва. Исках да бъда свежа и отпочинала за търсенето. Естествено сънят не ме настигаше. Яхнах една овца и започнах да си разказвам приказки сама на себе си, но ми беше трудно хем да се приспивам, хем думите ми да звучат вдъхновяващо. Приключих с приказките. Държаха ме будна и нескойна. Опитах с медитация. Ин и Ян започнаха да вплитат пръсти в сърцето ми. Клепачите започнаха да натежават. Но тези немирни любовници решиха да си уговорят първа среща и сърцето ми ускори ритъм в желанието си да им угоди. Започнах да пресмятам – ако заспя сега, ще имам 6 часа сън, което е добре, нали? Сърцето ми потвърди развълнувано и започна да препуска, за да стигне по-бързо до сутринта. Вече бяха 5 часа. Най-вероятно ще имам торбички и съзнанието ми ще е леко заспало. Но нали великите личности не са имали нужда от много сън. Творили са през ноща, когато всички други спят. Не ми трябва много сън, за да се намеря. Просто велик ум. А дали да не стана, да светна лампата и да започна да творя. Може би в това е разковничето. Имах 4 часа да създам шедьовър. Тази мисъл ме успокои и заспах.
Чух в далечината звън. Кой идваше да ме търси толкова рано. Може би съм аз, доброволно завърнала се у дома. Отворих предпазливо очи. Шумът не идваше от вратата. Беше алармата. Спомних си. Днес щях да се намеря. Винаги съм обичала да ставам рано, но днес устата ми беше леко пресъхнала, а главата ме болеше. Сигурно беше от творенето миналата нощ. Дали да не се търся на следващия ден. Така и така бърза работа нямам. Търсенето мен си чака. Главата ме стегна още по-силно. Разсъних се. Време беше да ставам. Душът и силното кафе върнаха силите и надеждите ми. Отворих гардероба. Дрехите май пак имаха нужда от подреждане. Дали пък не се бях изгубила там. Дали ако преподредя гардероба отново, няма изведнъж да изкоча отвътре като стара забравена дреха. Усмихнах се. Де да беше толкова лесно. Облякох се и излязох с тихи стъпки. Не исках да го събудя. Вече чувах въпросите: Защо си легна толкова рано? Защо ставаш толкова рано? Къде ще ходиш? Защо ще ходиш там? Аз не мога ли да дойда с теб? От толкова въпроси, главата ме заболя. Ха, а аз си мислех, че може да е от безсънната нощ.
Навън беше тихо и пусто. Миришеше на летен дъжд. Започнах да дишам дълбоко. В гърдите ми се прокрадваше спокойствие и смирение. Беше ненатрапващо хладно. Главата ми се проясни. Болката изчезна. Очите ми бяха влажни, но не от сълзи, а от дъждовните капки, които ръмяха върху миглите и клепачите ми. Забравих защо бях станала толкова рано. Забравих за объркването, кръстопътя и напрежението. Забравих, че времето ме притиска да направя избор. Просто забравих. Не знаех накъде съм тръгнала, затова стигнах другаде. И се намерих за миг. Там, под влажните клепачи се видях такава, каквато копнеех да бъда. Знаех, че трябва да се върна при подредения гардероб и творческите нощи. Но колко хубаво беше чувството на летен хлад и умиротворение в очите ми. Насладих се на срещата със себе си дотолкова, доколкото ми позволяваше съвестта. След това се завъртях и тръгнах с приведени рамене по обратния път. Моето място все още беше там. Утре поне щях да се наспя до късно.
Всички говорят за трудните времена, когато човек е сам, объркан, без половинка, третинка или четвъртинка, която да прибави към своето леко носталгично съществуване. Да се пише за самотата е лесно. Поетите редят рима след рима за нейното мълчание. Музикантите съчиняват мелодии, които да са в ритъм с нейната тишина. В киносалоните се леят сълзи за поредната изгубена душа, която търси път към себе си, защото няма друг, към когото да върви. Лесно е, защото е познато. Защото всеки човек в един момент от своя живот е учил азбуката на самотата. Сричал е думичките като първолак, опитвайки се да разбере техния смисъл.
И какво се случва когато настъпи онзи дългоочакван момент? Научил си се да четеш буквара на необвързаните и да изговаряш цели изречения с лекота и удоволствие. Наслаждаваш се на думите, които извират благоуханно от сърцето ти: „Сама съм и ми е толкова хубаво“. И след това скорострелно те връщат в първи клас с новия учебник – математика за начинаещи. Или как 1+1 е равно на 2! Предзвикателството да се научиш да смяташ отново е неоспоримо. Аз никога не съм била природен талант в математиката. Учех доста усърдно, за да изкарвам добри оценки. Бях отличничка, но насила. Винаги съм се възхищавала на умовете, които пресмятат за забавление. Тези, на които не им трябва калкулатор, сметало или клечки за кибрит. Дали на тях им е по-лесно да разберат защо 1+1 е равно на 2 и 1 винаги ли трябва да е равно на 1, за да могат заедно да бъдат 2.
Когато вече си част от уравнение, за което си копнял години наред, как (по дяволите) да се научиш да смяташ, като досега си наблягал на буквите от А до З. Първите признаци на тази предизпитна треска усетих, когато диаметърът на разперените ми ръце в леглото трябваше да се намали. Тогава се ужасих. Сякаш някой искаше да ме смали до размерите на Малечка Палечка, а аз исках да царувам в леглото. Все пак си е моето легло, бранило ме е от хищници през годините. Попивало е сълзите ми. Прегръщало ме е в тъмнината, за да не ме е страх. Как да си дам дори и частица от леглото, когато то е било най-верният ми приятел и е сричало азбуката, заедно с мен. След леглото дойде моментът с любимото ми кафе на джезве, което започна да ми нагарча, когато ми се налагаше да го пия сама. Не обичам кафето със захар, но дори добавянето на 2-3 лъжички не успяваха да го подсладят. Чудех се как е възможно само за няколко месеца вкусовите ми рецептори да са се променили до такава степен, че да не разпознават собствения си любим сутрешен ритуал.
Сякаш сега се запознавах със себе си…отново. Тъкмо извървях пътя на АЗ-а и сега се учех как този път да се вплете в математическото НИЕ, без да губи своето значение. Трудно е да се говори за момента, когато целият ти живот придобива нови форми. Любовта е да се огънеш, дотолкова, доколкото мускулите на сърцето ти го позволяват. Любовта не е градски транспорт, препълнен асансьор или маса за двама. Любовта е напасване, решаване на нови задачи, откриване на нови цветове и вкусове, трансформиране на сетивата. Любовта е любимото кафе да нагарча, защото не е споделено с друга сънена усмивка.
Аз продължавам да пия кафето си без захар, но вече ми е достатъчно сладко, защото спрях да се опълчвам срещу тази мъчителна за мен математика. Осъзнах, че няма смисъл да си пия кафето без неговата усмивка, защото да бягаш от случването на едно уравнение е по-малко или равно на 0. А по този предмет вече бях пълна отличничка.
Благолика 